Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (27)

Двадесет и пета глава

Петък вечер. Кейтлин стоеше пред огледалото в банята. От едната страна на мивката, където трябваше да има сапунерка, се мъдреше до половина изпита чаша с чиста водка. Тя се огледа с критичен поглед. Не беше зле. Не изглеждаше както обикновено. Тази вечер бе положила усилие и това си личеше. Беше обиколила магазините през седмицата и бе похарчила едномесечна заплата за марковата рокля, която бе открила в един от малките бутици в „Маре“. Веднага се влюби в официалния тоалет и разбра, че е идеален за тази вечер.

Не само дрехите бяха различни. Беше се възползвала от гримовете на Вероник. Спиралата и очната линия подчертаваха големите й индиговосини очи и им придаваха загадъчен блясък; наситеното тъмно червило примамваше към пълните й чувствени устни. Отдавна не се бе докарвала така.

— Изглеждаш добре. — Вероник стоеше на вратата на банята и я гледаше.

Кейтлин се усмихна вяло.

— Благодаря.

— Кога тръгваш?

— След малко — обеща Кейтлин. Знаеше, че Жул ще идва, и съквартирантката й няма търпение апартаментът да остане на нейно разположение.

Вероник кимна.

— Целуни Люсиен от мен — каза и се отдалечи.

„Ей сега“, помисли си Кейтлин. След малко щеше да тръгне. Всъщност трябваше да е излязла преди половин час. Люсиен я чакаше в другия край на града. Но по едно време тази вечер усети как куражът я напуска. Накрая отиде до хладилника, намери водката на Вероник и си наля голяма чаша. Все още очакваше магията на алкохола.

Сграбчи мивката от двете страни, опитвайки се да се вземе в ръце. „Люсиен не е Елиът“, каза си. Това нямаше нищо общо с историята с Елиът. Тя беше двайсетгодишна жена. Не беше наивното момиченце, което бе пристигнало в Алдрингам преди толкова години.

Почувствала се вече малко по-добре, тя глътна остатъка от питието си. Примижа при преминаването на водката през гърлото й. Хвърли последен бегъл поглед към външността си и реши, че е време да тръгва. Остави чашата на масата и се обърна с гръб към огледалото, но в същия момент ръката й закачи празната чаша и тя политна към пода. Кейтлин се обърна точно навреме, за да види как стъклото се разбива на парчета върху плочките.

Тя се вгледа в останките и я побиха тръпки. Надяваше се това да не се окаже предзнаменование за останалата част от вечерта.

 

 

Когато след половин час пристигна в дома на Люсиен, водката най-после бе започнала да действа. Всички съмнения, които изпитваше по-рано, я бяха напуснали. Тя отвори железните порти и тръгна по приятната каменна пътечка, която водеше към жилищната сграда. Щом стигна входа, отвътре излезе един от живущите, тя се промъкна край него и изтича по петте стълбища нагоре до апартамента на Люсиен на последния етаж.

Когато той отвори и застана на вратата в нетипичен за него всекидневен външен вид — с дънки и бяла риза, вързал дългата си коса на опашка, тя се почувства по-спокойна.

На свой ред Люсиен огледа Кейтлин и реши, че никога не я е виждал толкова красива. Роклята, гримът, начинът, по който косата й падаше върху лицето… Той се зарадва, че е положила тези усилия за него, за тази вечер.

— Comme tu es jolie, ma petite.^[1] — Понечи да я целуне, но тя мушна една бутилка в ръцете му, някакво евтино бордо, което бе избрала на идване.

— Донесох вино — съобщи Кейтлин ни в клин, ни в ръкав.

— Благодаря. — Той хвърли бърз поглед на етикета и повдигна вежди. — Нямаше нужда, наистина.

Подминавайки сарказма в гласа му, тя мина край него. Обичаше да идва в апартамента на Люсиен. Той беше просторен, приятно осветен, със светли кленови подове, боядисани в бяло греди и прозорци с южно изложение. Гледката отвън беше към парижките покриви и комините им.

Тя захвърли якето си на облегалката на един стол и последва аромата на канела в малката кухня, където върху печката къкреше тенджера с нещо като яхния. Не обърна внимание на храната. Вместо това откри отворена бутилка вино и си наля една чаша.

— Какво готвиш? — попита го, когато той влезе. Тя се облегна на плота и отпи от виното си.

— El ham lahlou.

— Звучи сложно.

— Това е сладко агнешко. Алжирско ястие. По рецепта на майка ми. — Пристъпи към Кейтлин, пресягайки се да я прегърне през кръста, но тя се извърна и започна да отваря чекмеджетата.

— Ако съдя по аромата, скоро ще е готово, така че защо не сложа масата? — Тя извади някакви прибори. Когато се обърна, погледна към тенджерата. — Може би трябва да го разбъркаш. Ще е жалко, ако загори.

Люсиен погледна странно, щом приятелката му излезе забързано от кухнята, но не каза нищо. След малко вече беше прекалено зает със сервирането, за да обърне внимание на притесненията си.

Ястието беше толкова хубаво, колкото обещаваше и името му. Агнешкото бе сладко и крехко, екзотичните подправки на Северна Африка се усещаха сред портокала и канелата. Но въпреки вкусната храна Кейтлин нямаше апетит. Само побутваше приготвения с масло кускус в чинията си и се надяваше той да не забележи. Тя се концентрира върху виното. То бе алжирски сорт, шато мансура, както обясни Люсиен. Каквото и да беше, оказа се извънредно пивко. Всъщност изобщо нямаше представа колко бе изпила, докато не отиде да си сипе още и Люсиен протегна ръка да я спре.

— Защо не успокоиш малко топката? Почти нищо не хапна — той кимна към пълната й чиния. — Алкохолът ще те удари направо в главата.

— Добре съм — отвърна тя стегнато.

Той се вторачи в нея.

— Сигурна ли си, Кейтлин? Защото, ако не се чувстваш добре, мога да те заведа у вас.

— Не! — гласът й прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Работата беше там, че след като вече бе дошла, тя искаше всичко да приключи по-бързо. Продължи с по-мек тон: — Имам предвид, че не искам да ме водиш вкъщи. Искам да остана тук… с теб.

За да подкрепи думите си, тя се наведе и го целуна. Целувката продължи кратко, не повече от няколко секунди, след което тя се отдръпна.

Наблюдавайки Кейтлин, Люсиен се поколеба за момент, разкъсван между желанието и убедеността, че нещо не е съвсем наред. Това, че пиеше толкова, че дойде да го целуне първа… беше много нетипично за нея.

Може би щеше да го направи на въпрос, ако не бе видял леко разтворените й устни; ако очите му не се бяха спуснали надолу, забелязвайки учестеното й дишане, надигането на прекрасните й гърди, напиращи под деколтето на муселиновата рокля. Никога не я бе желал повече, отколкото точно в този момент. Затова, вместо отново да й предложи да я изпрати у тях, той пое ръката й и я поведе нагоре по спираловидните стълби към спалнята си.

Кейтлин бе влизала много пъти в тази стая с бели стени, гол под и оскъдни мебели, но само през деня, когато слънчевите лъчи се вливаха през прозорците. Сега, през нощта и при намаленото осветление на лампите, чувството беше различно. Скосеният покрив и гредите, които минаваха през него, хвърляха зловещи сенки. Тя почувства как сърцето й препусна, когато седна на края на леглото.

Люсиен не даваше вид да е забелязал, че има нещо нередно. Той седна до нея и като приглади косата й назад, каза:

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквах този миг, chérie.

Кейтлин не отговори, устата й беше прекалено пресъхнала. Затвори очи, когато той наведе глава и започна да я целува. Опита се да пропъди всички мисли от главата си, да си представи, че е някъде другаде. Ако можеше да изтърпи тази нощ, всичко щеше да е наред, беше убедена в това.

Навън времето се бе променило и се извиваше буря. Докато лежеше върху възглавниците, тя можеше да чуе дъжда, който биеше в капандурата. Усещаше ръцете му по тялото си и се помъчи да стои неподвижно, докато той я целуваше и милваше. Дори тогава Люсиен не забеляза липсата на реакция. Бе прекалено завладян от собствената си илюзия за развитието на вечерта, за да види реалността на случващото се.

Той коленичи върху нея, прикова с едната си ръка ръцете й назад, а с другата започна да разкопчава роклята й. Не й хареса чувството, че е здраво приклещена. И алкохолът не помагаше — само я накара да се почувства извън контрол. Тя извърна глава, опитвайки се да проговори:

— Не, Люсиен…

Но той сякаш не я чу. Устните му бяха върху шията й, тялото му — изтегнато върху нейното, тежестта му й пречеше да помръдне. Тогава тя започна да се бори, но Люсиен явно си помисли, че това е част от играта, и сграбчи китките й по-силно.

— Люсиен, моля те! — Кейтлин изви тялото си нагоре под него и той се засмя тихо, погрешно вземайки съпротивата й за страст.

После тя не помнеше точно какво се случи. В един момент лежаха заедно и се целуваха, а в следващия се бе добрала до другия край на леглото и се закопчаваше, докато Люсиен седна отпуснато, разтърка бузата си и я изгледа, сякаш бе полудяла.

— Какво, по дяволите, ти става, Кейтлин? — думите му я пронизаха, загрижеността и объркването бяха изместени от явното му раздразнение.

Тя не можеше да го погледне в очите.

— Трябва да си ходя — заяви тихо, почти разсеяно. Оправи дрехите си, нахлузи обувките си и се втурна към стълбите.

— Кейтлин, чакай… — Той я последва до всекидневната, видя я, че отива към входната врата, и препречи пътя й.

— Моля те, Кейтлин — започна да я умолява, опитвайки се да запази спокойствие. — Кажи ми какво става. Не разбирам.

— Пусни ме, Люсиен.

Тя понечи да мине покрай него. Той я сграбчи за раменете.

— Недей! — тя се сепна от допира му.

— Господи! — Пусна я и се отдръпна, поклащайки глава.

Кейтлин се пресегна за дръжката, отвори вратата, после се принуди да се обърне към него, опитвайки се да игнорира болката и объркването в очите му.

— Това просто не беше добра идея — каза тя. — Трябва да си тръгна.

Още го чуваше да вика след нея, когато изтича надолу по стълбите и излезе под поройния дъжд.