Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (25)

Двадесет и трета глава

Кейтлин изстена тихо. Устните на Люсиен бяха върху гърдите й, езикът му леко докосваше ту едното, ту другото зърно. Завладяха я тръпки на удоволствие. Той я възбуждаше бавно, така, както умееше. Захапваше я нежно със зъби и тя се извиваше под него, усещайки прилив на влага между краката си. Почувствал възбудата й, той продължи да движи устните си надолу по тялото й, обграждайки пъпа й с топли, влажни целувки, след което ръцете му се пресегнаха към копчето на дънките му. Чак тогава тя се протегна, за да го спре.

— Люсиен… — каза предупредително.

Отдръпваше се за трети път през последния половин час. Отначало той не й обърна внимание, като продължи да я целува и гали, докато накрая тя се предаде. Но този път отказът й беше твърд. Личеше си по гласа й. Този тон му беше познат много добре.

Люсиен въздъхна тежко и се претърколи настрана, а тя се изправи. Той остана изтегнат върху леглото й, наблюдавайки я как навлича тениската си и прокарва ръка през разрешената си коса. За пореден път си помисли колко много обича тялото й, превъзходната й млечна кожа, женствената й фигура с тези пълни гърди и меката заобленост на бедрата.

Кейтлин усети погледа му върху себе си и се обърна към него с лека усмивка, досещайки се какви мисли му минават през главата. Но очите й останаха сериозни и тя каза:

— Късно е — трябва да си тръгваш.

Той се намуси леко.

— Само че не искам да си тръгвам, ma petitette^[1].

Бяха заедно вече от три месеца, през които той беше повече от търпелив. Досега тя не бе допускала близостта между тях да стигне по-далеч от това. В началото на любовната игра проявяваше ентусиазъм, наслаждавайки се на целувките, докосванията и ласките. И после изведнъж нещо се променяше. Винаги идваше момент, в който Кейтлин внезапно се затваряше, спираше да чувства и започваше да мисли. Тогава той усещаше, че я губи. Първите няколко пъти се бе опитал да поговори с нея, за да разбере какъв е проблемът. Тя настояваше, че всичко е наред. Люсиен не й вярваше, но не можеше да я накара да му се довери, така че накрая най-лесно беше да я остави и престане с въпросите.

Най-много страдаше, че не може дори да прекара нощта при нея, просто да спи до нея. Предполагаше, че тя не му позволява, защото не му вярва. Но всъщност молбата му тази вечер не съдържаше никакви скрити мотиви. Просто му харесваше идеята да се събуди до нея. Не бе изпитвал такова чувство с никое друго момиче и го болеше, задето Кейтлин явно не оценяваше колко е различна за него, колко различен е той с нея.

Сега Люсиен също се изправи, готов този път да поспори по въпроса.

— Както казваш, вече стана късно. Наистина ли ще е толкова ужасно, ако остана?

— Утре ще ставам рано за училище — обясни равно тя. — Трябва да се наспя.

— Тогава какво ще кажеш за следващия петък? — предложи той невъзмутимо. — Можеш да дойдеш у нас. Ще сготвя вечеря… — Той коленичи върху леглото, протегна се и обви с длан брадичката й, прокарвайки палеца си по меките й устни. Тя инстинктивно разтвори уста, поемайки го навътре между зъбите си. — И после — продължи, окуражен, щом езикът й погали върха на палеца му, — след като приключим с вечерята, може да останеш. Няма да се налага да ставаш рано на следващата сутрин и…

Преди да успее да завърши изречението, тя захапа силно пръста му. Той извика и отдръпна ръката си.

— Господи, Люсиен — очите й засвяткаха. — Не можеш ли да оставиш тази тема?

Младежът погледна надолу към белезите от зъбите й върху палеца си и после отново към нея.

— Искам само да разбера какъв е проблемът.

Настъпи дълга пауза. Тя се втренчи в него и очите й изразяваха нещо, което той не успяваше добре да разтълкува. За момент предположи, че ще получи обяснение, но след това Кейтлин сякаш размисли и отклони погледа си.

— Наистина мисля, че сега трябва да си вървиш — беше всичко, което каза.

Този път той не възрази.

* * *

След като Люсиен си тръгна, Кейтлин веднага си легна. Но след час все още не бе заспала. През главата й се въртеше разговорът им отпреди малко.

Разбираше, че отношението й не е съвсем честно. Как би могла да очаква от него да проумее непрестанните й откази? На няколко пъти за малко да му разкаже за случилото се в „Грейкорт“. Всъщност тази вечер почти беше изплюла камъчето. Но винаги нещо я спираше. Не й се искаше той да промени мнението си за нея, да промени отношението си — да я гледа със съжаление. И не желаеше цялата им връзка да бъде повлияна от тази единствена случка.

Затова тя продължаваше да се надява, че с времето, когато доверието й към него нарасне, нещата между тях ще се случат естествено. Но все още не се чувстваше готова.

Ще станеш ли някога готова?

Кейтлин се размърда неспокойно. Тънкият гласец на съмнението изрече въпроса, който тя се опитваше да отбегне. Напоследък все повече се чудеше кога най-после ще превъзмогне миналото си. Не искаше да е жертва, да се остави на един-единствен инцидент да вземе власт над остатъка от живота й. Целта на идването й в Париж бе да започне на чисто, да загърби миналото си. А сега отношенията й с Люсиен ясно показваха, че още не бе успяла да го направи.

С тази последна мисъл тя се унесе в неспокоен сън.

 

 

— Госпожице О’Дуайър?

Кейтлин подскочи, изтръгната от фантазиите си, и видя, че целият клас е приковал очи в нея. Зачуди се откога ли се е отплеснала. От недоволната физиономия на мадам Тесие предположи, че е минало доста време.

Тя изправи гръб.

— Извинете, Мадам. Какво казахте?

Възрастната жена се навъси още повече.

— Помолих те да обясниш какъв е главният недостатък на системите CAD и САМ^[2] — това, което обяснявам от половин час.

Празният поглед на Кейтлин беше ясен като бял ден на преподавателката. Компютърното проектиране и производство никога не бяха най-забавната част от курса.

Мадам въздъхна тежко.

— Недостатъкът — и той е най-главният, за който си струва да знаеш — изтъкна тя, — е, че компютърните фирми не са си направили труда да завършат цикъла от системите за проектиране, кроене и изработка. Етапът на проектиране е напълно пропуснат.

Кейтлин се наведе над тетрадката си и се принуди да надраска думите й. Щом звънецът отбеляза края на урока, тя не се изненада, когато Мадам я помоли да остане.

Само че вместо да започне да й изнася лекция, Мадам искаше да разбере плановете на Кейтлин след завършването. Курсът приключваше само след три месеца и тя разговаряше по въпроса индивидуално с всеки от учениците си. Основното послание, което искаше да им предаде, беше, че няма да им е лесно да си намерят работа.

— Свързах се с хора, които познавам в „Лакроа“ и „Готие“ — съобщи й учителката, — понеже смятам, че имаш способности да работиш на тези места. За твое нещастие обаче в момента не наемат нови хора. Затова ще ти кажа същото, което казах и на останалите курсисти. Както обикновено, тримата победители от финалното ревю ще бъдат наградени с шестмесечен договор в някоя модна къща. Тази година спечелването на наградата ще е по-важно от всякога. — Тя повдигна слабите си рамене. — Ако сега трябва да раздам тези награди въз основа на това, което съм видяла през изминалите две години, тогава несъмнено бих връчила едната на теб — жената се усмихна сковано. — Това не съм го казвала на останалите — и не очаквам да бъде повторено извън тази стая. Разбра ли?

— Да, разбира се — отвърна бързо Кейтлин.

— Но оценяващата комисия се състои от професионалисти в индустрията, затова аз няма да имам думата при избора на победителя. Няма значение как си работила през изминалите две години, всичко ще зависи от това последно представяне. Може би няма да е честно за онези от вас, които постоянно са се справяли добре, но нещата стоят така.

— Разбирам.

Мадам я погледна строго.

— Не съм много сигурна, че разбираш. Днешното ти отплесване в час… — Кейтлин премигна. Беше се надявала тази тема да й се размине. — Сега не е моментът да почиваш на лаврите си. Всички дават мило и драго за тази награда. Съучениците ти ще направят всичко възможно, за да спечелят — и ти също трябва да постъпиш така.

Кейтлин се вторачи в нея, чудейки се каква е целта на тези приказки. Далеч не се почувства вдъхновена, а напротив — даже малко обезсърчена. Точно сега й се струваше, че според Мадам тя няма никакъв шанс да спечели.

Жената явно усети смайването й, защото добави с по-мек тон:

— Мога да ти кажа само едно — дай всичко от себе си. — Тя се усмихна лекичко. — И гледай за ревюто да измислиш колекция, която да съответства на способностите ти.

 

 

В метрото на връщане Кейтлин се замисли над думите й. Тези приказки за финалното ревю и живота след колежа изведнъж я накараха да осъзнае близостта на това бъдеще. Бе чувала слухове за ширеща се безработица в бранша — имаше твърде много кандидати за съвсем малко работни места. Повечето от завършилите преди година очевидно все още бяха безработни. Но положението изглеждаше много по-реално, изказано от устата на Мадам.

— Винаги можеш да дойдеш в „Мелвил“ — това бе казал Уилям последния път, когато тя изпълни месечното си задължение да му се обади. Без да му е споменавала за притесненията си относно намирането на работа, той просто бе вмъкнал предложението си в разговора, като я уведоми, че ще бъде добре дошла в дизайнерския отдел.

— Благодаря — беше му отвърнала. — Ще го имам предвид.

В действителност смяташе, че това би бил възможно най-лошият вариант. Колкото и да отговаряше на професията й, мястото не беше за нея — преобладаващото бежово и тъмносиньо в линиите, както и залагането на класическите кройки в „Мелвил“, не й бяха по вкуса. Би работила всичко друго, само не и за Уилям. Дори да се наложеше да започне на пълен работен ден в кафене „Дезами“.

Но нямаше да се стигне дотам. Предстояха й няколко интервюта. Освен това, както бе изтъкнала Мадам, наближаваше модното ревю в края на учебната година. На него щяха да присъстват агенти на много модни къщи от Париж, Лондон, Ню Йорк и Милано в търсене на обещаващи дизайнери. Ако им харесаше видяното, те щяха да предложат работа още на място. Кейтлин имаше шанс да блесне и трябваше да се справи възможно най-добре.

 

 

Тъкмо тази идея държеше мислите й, когато започна да работи над моделите си за ревюто. Най-голямото предизвикателство беше да се спре на някаква тема. Това бе ключът към всяка добра колекция, и то най-вече що се отнасяше до студентското представяне, когато на всеки дизайнер бе позволено да създаде само шест артикула. Темата трябваше да е достатъчно грабваща, за да придаде на дрехите солиден и запомнящ се вид.

Но по някаква случайност вдъхновението на Кейтлин не идваше.

 

 

— Толкова е обезсърчаващо! — оплака се тя на Люсиен, докато вечеряха късно една вечер. — Никога не съм чувствала такава липса на идеи! Сякаш поучителната лекцийка на Мадам е избила от главата ми всяка оригинална мисъл. — Кейтлин поклати отчаяно глава. — Не мога да спра да се питам — дотук ли бях, дали пък няма да се проваля след всички усилия, които положих през изминалите две години?

Той се усмихна нежно, свикнал с несигурността й.

— Това няма да се случи, ma belle. Повярвай ми. Просто трябва да потърсиш вдъхновението си другаде.

Нещо в гласа му я накара да го погледне изпитателно.

— Имаш ли някаква идея?

— Хмм. Може би…

— Каква? — поиска да узнае Кейтлин.

— Ще трябва да почакаш и ще видиш — отвърна тайнствено Люсиен.

Тя отвори уста да зададе още един въпрос, но той се протегна през масата и сложи пръст върху устните й, принуждавайки я да замълчи.

— Няма да научиш нищо повече от мен. Искам да е изненада.

 

 

На следващия ден Люсиен й се обади, за да провери дали е свободна в събота вечер. Тя беше свободна.

— Добре. Тогава бъди готова в шест. Ще дойда да те взема и ще отидем заедно.

— Къде ще отидем? — От другата страна на линията последва мълчание. — Ако не ми кажеш къде ще ходим, откъде ще знам какво да облека? — добави тя закачливо.

— Добър опит. — Настъпи пауза. — Облечи онази червена рокля, която много харесвам.

Следващата събота Люсиен пристигна в апартамента й точно в шест, което според нея му беше първото пристигане навреме. Той изглеждаше по типичния си крещящ начин — с тревистозелено кадифено сако, под което носеше накъдрена, разкопчана на врата риза, пусната свободно върху черните му кожени панталони. Когато излязоха от апартамента й, Люсиен все още отказваше да й каже къде отиват. Дори прошепна на таксиметровия шофьор адреса, за да не чуе тя.

Чак когато таксито спря пред „Опера Гарние“, Кейтлин най-после разбра. Той я водеше да гледат „La Bohume“. Помогна й да слезе от колата на оживения площад. Те застанаха в началото на великолепното стълбище и се загледаха в официално облечените хора, устремили се към входа.

— Е? — попита той. — Какво мислиш?

Отначало Кейтлин остана смаяна от мащаба на гледката. Висока седемнайсет етажа, разположена върху три акра земя и побираща повече от две хиляди зрители, Парижката опера беше несъмнено впечатляваща сграда. Но не беше само това. Великолепната архитектура в стил необарок и позлатените статуи й напомниха за богатата история и романтизма, за които бе чела и които бяха неделима част от това място. Заради пищния декор — всичките грамадни полилеи и бликащи фонтани — и подземните нива, както и заради прочутия й призрак, около операта витаеше непрестанна тайнственост. Щеше да е идеалното вдъхновение за финалната колекция — това беше Париж в чист вид и перфектно съответстваше на драматичния стил, по който си падаше.

Тя се обърна към Люсиен и се усмихна.

— Идеята е страхотна — отбеляза.

— Добре — отвърна той с доволна физиономия. — Радвам се, че помогнах.

Точно тогава Кейтлин проумя. Тази вечер Люсиен си бе направил целия този труд заради нея — само защото го беше грижа.

Наистина го бе грижа за нея. Той тръгна да се качва по стълбите, но тя се протегна и сграбчи ръката му, разбирайки, че трябва да му каже това сега, или щеше да си промени решението. Младежът спря и се обърна с въпросително изражение.

— Люсиен — каза тя импулсивно, — все още ли искаш да ми приготвиш вечеря другия петък?

— Да, разбира се — отвърна простичко.

— Добре — в гласа й се четеше решителност. — Защото си мислех… ами мислех си, че тогава бих могла да дойда. Както говорихме.

Той замълча за секунда, преди да попита:

— А това означава ли, че този път ще останеш?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да, Люсиен — заяви тя. — Ще прекарам нощта при теб.

Доволното му изражение почти я убеди, че е взела вярното решение.

Люсиен пое ръката й и я целуна.

— Allons-y, mon ange.^[3] Трябва да намерим местата си.

Пропъждайки съмненията си, тя го последва нагоре по стълбите.