Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (21)

Деветнадесета глава

Пиърс и Елизабет вечеряха в „Льо Каприс“. Той я бе завел там, за да отпразнуват първия й месец в „Мелвил“, но вечерта не протичаше съвсем според очакванията му. Винаги когато я попиташе как се справя в стратегическия отдел, тя отбягваше въпроса. Мислеше, че ще е ентусиазирана относно новата си длъжност, но вместо това Елизабет му се стори много потисната.

Най-накрая, докато пиеха кафе, тя му призна колко е отвратително.

Пиърс остана ужасен, като научи. Племенницата му открай време му беше любимка. Не му харесваше да я вижда нещастна.

— Искаш ли да поговоря с баща ти? — предложи той. — Мога да го помоля да говори с Коул. Или да те премести в друг отдел, ако искаш.

— Не — отвърна тя и като видя наскърбения му поглед, бързо добави: — Благодаря за предложението. Но трябва сама да водя битките си. — Усмихна се насила. — Но стига сме обсъждали мен. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ти какво правиш.

Когато след два часа си тръгнаха от ресторанта, Елизабет изглеждаше по-щастлива. Чичо й настоя да я изпрати до апартамента й, който беше наблизо.

— Трябва да започнем по-редовно да излизаме, след като вече си в Лондон — отбеляза той, когато си пожелаха лека нощ.

Тя му обеща и Пиърс се върна при колата си, чувствайки се доволен от себе си. Срещата с Елизабет тази вечер му напомни колко важен е за семейството. Той представляваше неделима част от Мелвил, лепилото, което ги крепеше всички заедно.

От самото начало животът на Пиърс се въртеше около това да бъде Мелвил. Докато растеше, майка му и брат му — особено брат му — бяха всичко за него. Те бяха семейството, с което всеки би се гордял. Роузалинд беше красива и загадъчна жена, която ту пристигаше в Алдрингам, ту го напускаше сред облак от скъп парфюм, вечно затичана към Лондон и даваща интервюта за списания и вестници. Когато беше в Алдрингам, тя устройваше изискани партита с обаятелни гости. Междувременно Уилям, по-голям с десет години от Пиърс, неизбежно беше обект на възхищение и уважение от по-малкото момче. С преждевременната смърт на Едуард Мелвил, когато Пиърс бе едва петгодишен, брат му се бе превърнал и в нещо като бащина фигура за него. Именно Уилям го научи първо да кара велосипед, а после да язди; научи го да плува и да кара ски. Той беше всичко, което Пиърс се стремеше да бъде, но знаеше, че никога няма да успее.

Един от най-ранните спомени на Пиърс беше как придружи Роузалинд в „Грейкорт“, за да гледат Уилям в ежегодния мач по крикет. Беше славен летен ден, но онова, което най-вече помнеше Пиърс, тогава осемгодишен, беше гордостта, която почувства, когато видя брат си да нанася победния удар, с който донесе на отбора си първата му победа от десет години.

— Гордееш ли се с брат си? — беше го попитала майка му, когато Уилям бе обявен за най-добрия играч в мача.

Тогава той искрено и чистосърдечно бе отвърнал:

— Да.

От най-ранно детство за него най-важното нещо на света беше да бъде Мелвил. Това негово желание се подсилваше от факта, че той бе израснал изолиран от други деца на неговата възраст. След като отрано бяха открили, че страда от дислексия, Роузалинд бе решила да не го пращат в местното подготвително училище, където бе учил Уилям, а да бъде обучаван в дома им. По тази причина до момента, когато навърши единайсет и стана време да отиде в „Грейкорт“, единственото му взаимодействие с външния свят беше застаряващият частен учител.

Не беше чудно, че животът в пансиона го изпълваше с ужас. Макар да беше интелигентно и усърдно момче, в социално отношение беше недодялан. Другите момчета се възползваха от слабостта му. Скритите му пари често се оказваха откраднати; намираше гниеща рибена глава сред спортните си принадлежности; домашните му бяха мистериозно изгубвани от отговорниците. Заради крехкото си телосложение не можеше да се защитава с бой. Вместо това нощем се приспиваше с плач, което само влоши тормоза.

Учителите знаеха за проблемите му и се намесваха при нужда, за да се уверят, че по-големите младежи няма да прекалят, но тайно презираха Пиърс.

— Изобщо не прилича на брат си — констатираха те, спомняйки си за забележителната изявеност на Уилям Мелвил, за академичните и спортните му умения.

По време на нещастното си пребиваване в „Грейкорт“ Пиърс копнееше да се върне в Алдрингам при семейството си. Гледаше как Уилям ходи на работа заедно с майка им в „Мелвил“ и нямаше търпение да порасне достатъчно, за да се присъедини към тях.

След три самотни години, през които следваше естествознание в „Кеймбридж“, мечтата му най-после се сбъдна и той започна работа в семейната фирма. В началото Роузалинд го назначи на нископоставена длъжност във финансовия отдел, откъдето той бавно, но стабилно се издигна до поста Главен финансов директор. Най-после беше доволен.

Единствената тъга в живота му беше, че така и не се ожени. Искаше му се да има съпруга и деца. Но не се получи. Докато Уилям бе ухажвал редица красиви момичета през младостта си, Пиърс винаги се чувстваше неспокоен около представителките на срещуположния пол. Това беше проклятието на същата тази социална неадекватност, която го тормозеше в „Грейкорт“. Но той се бе примирил с ергенството си и намираше утеха, приемайки семейството на Уилям като свое собствено. Още от началото бе приветствал Изабел и макар да остана малко разочарован, че Уилям не го избра за свой кум — Магнъс бе получил честта, той с радост се зае със сватбената подготовка; и въпреки че официално не бе назован за кръстник на Елизабет, винаги се стараеше да се грижи за нея.

Пиърс беше доволен от ергенския си начин на живот. Все пак за какво му бе съпруга? Работата и семейството, така неразривно свързани, заемаха времето му и в редките случаи, когато беше сам, той с радост предприемаше дълги разходки или четеше. За поддържането на жилището му на „Ричмънд Хил“ му помагаха икономка и чистачка, които се редуваха през няколко дни. А в такива нощи като днешната, когато се чувстваше малко самотен, винаги можеше да прибегне към услугите на „НВ8“.

„НВ8“ беше много поверителен частен членски клуб. Закътан сред дърветата на една странична уличка близо до крикет игрище „Лорд“, в една великолепна вила от епохата на Регентството, той бе посещаван често от известни личности, политици и кралски особи. Дискретността там беше на първо място. Желаещите да станат членове на клуба чакаха по две години, за да бъдат приети, като кандидатурите бяха стриктно проучвани. Посещенията ставаха единствено с уговорен час, за да е сигурно, че няма да се получи засичане между клиентите. Самите часове се записваха чрез обаждане на номер, който не фигурираше в нито един указател и на който отговаряше невъзмутим глас. Всеки член притежаваше уникален пин код, което означаваше, че никога не се използваха имена по телефона.

Самите момичета бяха от най-висока класа — стилни, образовани, интелигентни и добре обучени в областта на социалния етикет. Плащанията ставаха чрез банков превод — трийсет хиляди предварително за платинено членство, плюс такси, започващи от пет хиляди лири за четиричасова среща с обяд.

За десетгодишното си членство Пиърс рядко бе посещавал сградата на „НВ8“, понеже предпочиташе да се възползва от услугата им за повикване по телефона. Отдавна се бе уверил в нейната бързина и надеждност. И този път не направи изключение. Обади се от колата си и двайсет минути след като се прибра, звънецът на вратата звънна. Когато отвори, той забеляза един лъскав черен мерцедес да потегля. Шофьорът му бе докарал момичето и щеше да остане в района в случай на неприятност.

Отвън стоеше хубава, млада блондинка. Лицето й излъчваше свежест, невинност…

Той се отдръпна.

— Влез.

Момичето се подчини. Щом влезе в коридора, тя го погледна въпросително.

— Горе — упъти я той. — Третият етаж, четвъртата врата вляво.

Тя не познаваше нито къщата, нито него. Момичетата винаги бяха различни. Някои мъже обичаха да бъдат посещавани от една и съща жена, понеже се чувстваха удобно с познатото. Но не и Пиърс. От „НВ8“ знаеха това, както и много повече. Предпочитанията му бяха отбелязани в досие и спазвани строго. Момичетата винаги бяха естествени блондинки, слаби, никога по-големи от осемнайсет години. Те бяха инструктирани да отстранят всякакъв грим от лицето си, преди да пристигнат, и да носят някакво момичешко и меко облекло. За предпочитане бяха памучните материи, но със сигурност никакви токчета, кожа или латекс; цветовете трябваше да са пастелни, като бе добре да се избягват черното, червеното и лилавото. Подробностите бяха стриктни и специфични и момичетата ги следваха безпрекословно. Изискванията може да изглеждаха чудновати, но те бяха чували и къде-къде по-странни.

Горе Пиърс седна на леглото, наблюдавайки как момичето разкопча сакото си и свали шала, който скриваше лицето й.

— Всичко според желанията ви ли е? — попита тя с все още свенлив вид.

Пиърс навлажни устни.

— Идеално.

Едва изрекъл отговора си, чувството му на самота изчезна като по магия.

 

 

На четиристотин километра северно от Лондон Амбър Мелвил далеч не беше самотна. Все пак си имаше своята нова най-добра приятелка Ева.

След като вече от седмица споделяха една и съща стая, Ева и Амбър бяха неразделни. А тази вечер бяха на мисия — щяха да избягат от „Бомон Менър“ и да се позабавляват. Амбър предполагаше, че няма да се измъкнат лесно. Дворът бе ограден от висока стена, чиито порти бяха заключени при всички входове. Имаше охранителни видеокамери, които покриваха всеки сантиметър от района, и 300 външни лампи, които светеха между залез и изгрев-слънце.

Но Ева беше уверена в успеха им.

— Изглежда по-трудно, отколкото е — рече нехайно, като отметна тежката си черна коса от внимателно гримираното си лице. Тя предпочиташе яркорозовата ликра и тежките златни бижута — като всички латино gatinhas^[1]. Размърда ханша си пред огледалото с добре заучено самба движение. — Не ги е грижа, че ще излезем, стига да не разберат за това.

В десет изгасиха осветлението. В десет и петнайсет момичетата излязоха. Носеха токчетата си в ръце и преминаха на пръсти през коридора и надолу по аварийното стълбище. Един от охранителите ги съпроводи до страничната порта, след като му бутнаха банкнота от двайсет лири. От начина, по който Ева му намигна, Амбър заподозря, че бразилката най-вероятно му е бутнала и друго.

Когато той затвори портата след тях, сърцето на Амбър заби лудешки.

— Как ще се върнем? — прошепна тя на Ева.

Приятелката й тръсна глава.

— Нямай грижи — каза, като загърна палтото си от изкуствена кожа около оскъдния си тоалет. — Всичко е уредено. Saca?

Тя сграбчи Амбър за ръката и я задърпа надолу по хълма.

 

 

Този първи петък беше една от най-хубавите вечери в живота на Амбър. Щом стигнаха Уитби, попитаха някакви местни къде ходи да се забавлява младежта. След десет минути се озоваха на опашката на име „При Синди“, един от шепата нощни клубове в града. Те развяха за миг фалшивите си лични карти пред бодигарда, оставиха връхните си дрехи на гардероба и влязоха наперено в бара. Заради хубавото лице на Амбър и силиконовия бюст на Ева двете нямаха проблеми с привличането на внимание. Към тях веднага се присъединиха група младежи от „Чатсуърт“ — местния пансион за момчета, който се намираше на около километър от „Бомон Менър“.

Момичетата се настаниха на столчетата на бара, докато момчетата обикаляха край тях и ги черпеха с водка и портокалов сок. Понеже момчетата превъзхождаха числено, Амбър и Ева ги оставиха да се състезават за вниманието им.

С напредването на вечерта стана ясно, че и двете бяха хвърлили око на най-красивия от компанията — Джед. Но щом Амбър осъзна, че той едва смогва да откъсне поглед от гръдния кош на Ева, тя пренасочи интереса си към втория си избор — Луис. Когато се разбра кои са избраниците им, отхвърлените момчета се разкараха, решили да опитат късмета си с някои от пийналите местни момичета.

Малко след полунощ Джед се наведе към Ева.

— Искате ли да дойдете в стаята ни за малко? Имаме някои интересни дискове за слушане.

Ева скочи от столчето.

— Със сигурност — отвърна, без да си направи труда да се консултира с Амбър. — Да вървим.

Джед и Ева вървяха напред по обратния път нагоре по хълма прегърнати, като се кикотеха и си шепнеха. Бяха стари професионалисти в тази област. Амбър и Луис, и двамата по-неопитни, се мъкнеха мълчаливо зад тях, все повече осъзнавайки липсата на физически контакт помежду си. Но водката бе започнала да действа на Амбър. Тя бе наблюдавала методите на Ева по отношение на Джед — как го докосваше уж небрежно с гърди, или как се събуваше, за да го накара да обуе босия й крак. Преди тези похвати й се струваха твърде очебийни. Но сега ги намери за върха на изискаността. Амбър потрепери театрално, така че Луис да забележи.

— Студено ли ти е? — попита той без нужда.

— Да — отвърна тя, издавайки напред долната си устна в секси нацупване, което бе упражнявала в огледалото. Момчето плахо се протегна и я прегърна с една ръка.

— Така по-добре ли е?

Тя му се усмихна изпод сведените си мигли и кимна.

След половин час Амбър беше в леглото с Луис. Ева беше при Джед в другия край на стаята. Тъй като до два сутринта трябваше да се прибрали, те не си губеха времето. Амбър чуваше стонове и тайно шаване откъм страната на Ева и Джед. Зачуди се за момент дали наистина го правеха. Не смяташе така. Не й се струваше особено прилично, задето всички бяха в една и съща стая, макар че алкохолът бе свършил добра работа за освобождаването на задръжките й.

Тя до голяма степен позволи на Луис да поеме нещата в свои ръце. Отначало той просто лежеше върху нея и я целуваше нежно. Справяше се доста сносно, без прекалено да й пуска език. Когато започна да разкопчава ципа на роклята и сутиена й, тя не възрази. След всичко, което й бе казала Ева, Амбър гореше от желание да научи какво става след това. Малките й гърди го държаха зает известно време. На нея това също й доставяше удоволствие. Хареса й как той ги смучеше и ги търкаше между пръстите си.

Луис пъхна едната си ръка под ластика на бикините й. Тя знаеше какво трябва да последва. Насаме, в стаята им, Ева я бе запознала с насладите на мастурбацията. Но макар тогава на Амбър много да й бе харесало, с Луис не беше толкова вълнуващо. След няколко нерешителни потърквания той сякаш изгуби интерес. Затова тя избута ръцете му и го измести да легне по гръб. Той нямаше нужда от повече окуражаване. Събу панталоните си, поколеба се и като не долови възражение, свали и боксерките си. Тя коленичи над него, хвана твърдия му член и започна да го гали, както й бе казала Ева. Само че явно не го правеше както трябва, защото след малко той сграбчи ръката й, покривайки я със своята, и почна да я движи нагоре-надолу все по-бързо и по-бързо. По едно време застена. Най-накрая тя го усети как застина, след което тялото му се разтърси. В следващия миг от него изхвърча нещо горещо и лепкаво и я опръска в лицето.

Тя остана така за момент. Не знаеше как да постъпи. Усети течността да се спуска към голите й гърди и сбърчи нос. Луис се протегна към нощното си шкафче и намери кутия салфетки. Подаде й няколко и те се забърсаха, потънали в конфузна тишина. За щастие беше време да си тръгват.

 

 

— Това е било класическо свършване, като в порнофилм — осведоми я Ева по-късно, когато вече бяха на сигурно място в леглата си в „Бомон Менър“.

Амбър не бе убедена дали иска да го направи отново. Малко от течността бе полепнала и засъхнала в косата й.

— Ами ти? — попита Ева.

— Какво аз?

— Ти свърши ли?

Амбър поклати глава. Определено не.

— Другия път гледай първо ти да си получиш своето — посъветва я вещо Ева. — Запомни — момчетата никога не се интересуват от теб, ако първи получат удоволствието си.