Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (14)

Дванадесета глава

— Стой далеч от „Белвил“ — предупредиха я останалите момичета в общежитието. Те бяха категорични по този въпрос. Квартал „Белвил“ беше част от Париж, която трябваше да се избягва. Мястото беше западнало, престъпно и опасно — нещо като френския еквивалент на нюйоркския „Харлем“.

Освен това беше и единственото, което Кейтлин можеше да си позволи.

Агентът по недвижими имоти ясно й обясни това, когато тя го осведоми за бюджета си. И на нея й се живееше в „Сен Жермен“ или „Маре“. Кой не би го искал? Но той не можеше да й предложи нищо по-различно от „Белвил“.

След един час, застанала на адреса, който агентът й бе надраскал, Кейтлин разбра защо квартирата е от евтините. Забутан сред лабиринта от тесни, калдъръмени улички край булевард „Де ла вийет“, площад „Сен Марте“ се състоеше от две редици занемарени жилищни сгради от началото на века. Можеха да минат за старинни, но повечето бяха или оковани с дъски, или покрити с графити.

Вътре обстановката не бе по-приветлива. Пет стълбища от тесни стъпала отведоха Кейтлин до най-горния етаж. Агентът оптимистично бе описал малкото таванче като bijou^[1]. Представляваше една малка стая, обзаведена със счупен разтегаем диван, два газови котлона и възстар хладилник. Банята миришеше на плесен и имаше обръч от мръсотия около ваната с крачета. Кейтлин се сети за разкошния апартамент на Уилям на забележителната улица „Сен Оноре“. Можеше да живее там в лукс.

Само че тя не искаше лукс. Искаше свобода и независимост. И това място представляваше тъкмо това.

Взела решението си, Кейтлин се обърна към пълничката хазяйка и засия:

— C’est parfait^[2] — заяви момичето.

Възрастната жена се ококори, но бързо прикри изненадата си. Ако la belle irlandaise^[3] искаше да предплати за тази дупка, нямаше да я спира. Тя накара Кейтлин да й даде депозита в брой, после побърза да излезе, преди наемателката да е размислила.

 

 

Кейтлин отвори раницата си и потърси къде да закачи дрехите си. Имаше съвсем малък дървен гардероб и някаква ракла с чекмеджета, която не изглеждаше особено стабилна. За щастие тя не носеше кой знае колко багаж — ботуши „ДМ“, маратонки „Ол Стар“, три чифта дънки и купчина тениски.

Щом започна да разопакова нещата си, Кейтлин мярна образа си в огледалото. Нямаше и следа от наивното петнайсетгодишно момиченце, което бе пристигнало в Алдрингам преди три години. Сега чертите й бяха мрачни и остри, бледата кожа и черната коса, подстригана по момчешки късо, идеално подхождаха на нихилистичната гръндж мода, която бе възприела. В „Грейкорт“, където всички робуваха на последната ученическа мода, тя винаги се бе отличавала с вид на саможива бунтарка, докато кръстосваше стогодишните коридори, облечена със стандартния си екип от избелели дънки и тениска с лика на неизвестна инди^[4] група.

„Грейкорт“. Слава богу, че това бе останало в миналото. Тя бе спазила обещанието, което даде на Уилям в навечерието на онази Коледа, и остана да завърши училище. Но го направи по свой начин. Върна се в „Грейкорт“ без никакъв интерес да завързва приятелства или да бъде приемана, вече не я беше грижа дали клюкарстват по неин адрес. И някак си, веднъж спряло да й пука, всичко стана по-лесно. Джордж все още се опитваше да се държи приятелски, но Кейтлин се бе отчуждила и от нея. Разбираше, че няма смисъл да се сближават, макар съквартирантката й да беше свястна — нямаше никакво намерение да поддържа връзка с никого, който я бе познавал през тези изминали три години.

Навършила вече осемнайсет, тя най-после бе достатъчно пораснала, за да води самостоятелен живот. И Париж беше нейната възможност да го направи. По ирония тъкмо Уилям й втълпи идеята да дойде тук. Преди почти година. Тогава, подобно на всички други завършващи ученици, в съзнанието й преобладаваха мисли за бъдещето. Изобразителното изкуство беше единственият предмет, по който влагаше някакво старание. Струваше й се, че очевидният избор е да учи мода и дизайн.

Прекара есенния срок в попълване на молби за кандидатстване. Колежът „Сентрал Сейнт Мартинс“ в Лондон стоеше на челно място в списъка й. С ексцентричната си репутация той беше страхотно място да се учи мода. Вероятно решението й да следва там щеше да е окончателно, ако Уилям не бе забелязал проучването й.

— Разполагам с някои отлични контакти в „Сейнт Мартинс“ — заяви той. — Кажи ми кога е интервюто ти и мога да ходатайствам за теб.

В същия момент Кейтлин загуби всякакъв интерес към колежа.

Когато следващата неделя вечер Пъркинс я върна в училище, първата й работа беше да се отбие в кабинета на „Центъра по кариери“. Намери папката с „Изкуство и дизайн“ и започна да проверява най-добрите места за изучаване на мода — извън Лондон. След половин час разгърна един проспект за Ecole de la Chambre Syndicale de la Couture Parisienne — прочутия колеж за мода в Париж.

Не й отне дълго да реши, че това е идеалното място. Двегодишната му програма по моден дизайн и техника беше световно призната и послужила за основа на много велики дизайнери — Ив Сен Лоран, Иси Мияки, Валентино…

Още същата вечер тя попълни молбата за кандидатстване от десет страници. Отиде при любимия си учител по рисуване, господин Райт, за да го помоли за препоръка. От първите й седмици в „Грейкорт“ той беше най-големият й привърженик и знаеше за мечтата й да я приемат в „Сейнт Мартинс“. Когато разбра, че вместо това ще кандидатства в парижкия колеж, той не направи никакъв коментар относно внезапната промяна на решението — обаче поиска да узнае защо си подава документите под името Кейтлин О’Дуайър.

— Името Мелвил е прекалено познато в модния свят — обясни тя на него като на всеки друг, който я попиташе. Но истината беше, че Кейтлин не се възприемаше като Мелвил и никога нямаше да се възприеме. Париж беше нейният шанс да започне наново като О’Дуайър.

Тя не каза на Уилям, че ще кандидатства във френския колеж. Не искаше да рискува той да се намеси. В един от свободните си дни за учене бе успяла да се измъкне до Париж за интервюто. Френският й беше достатъчно добър, за да се справи. Група елегантни парижани я разпитваха в продължение на почти два часа относно идеите и влиянията й. Те прегледаха обстойно портфолиото й, проучваха и изучаваха критично работата й. Кейтлин излезе от мъчителния разпит изтощена и обезсърчена. Местата бяха ограничени и след това въртене на шиш не й се вярваше, че има големи шансове. Но след няколко седмици й се обадиха с вестта, че е приета. Уилям не остана доволен. Но в края на краищата не можеше да стори кой знае какво. Решението бе взето.

От десет дни официално бе завършила училище. Не си направи труда да отиде на абитуриентския бал. Върна се за кратко във Валимаунт — за ежегодното си поклонение на гроба на майка си, но не се срещна с Нуала. Почти бяха изгубили връзка помежду си през последните три години и дори бяха престанали да си разменят картички за Коледа и рождените дни. Кейтлин смяташе, че вината е предимно нейна. Просто й беше много тежко да научава какво се случва в родното й място, при положение че вече не е част от него.

Тя се завърна от Ирландия късно в петък следобед. Прекара уикенда в Алдрингам, стегна багажа си, след което си резервира билет за „Евростар“^[5] за понеделник сутринта.

Сега, след като бе приключила с разопаковането, тя отиде до големия прозорец, който заемаше голяма част от стаята й. Оттам през покривите се откриваше гледка надолу към „Канал Сен Мартен“. В този момент Кейтлин забрави за Уилям, „Грейкорт“ и всичко останало. Най-после беше в Париж. Това беше всичко, което имаше значение.

* * *

След уреждането на квартирата следващата точка в списъка й беше намирането на работа. Още преди месеци се бе зарекла, че няма да поиска и пени от Уилям. За щастие, след като две години бе получавала похвали в състезанията на галерия „Саачи“, тази година най-накрая бе спечелила първото място — „единственият път в историята на училището, в който на наш ученик е отредена такава чест“, гордо бе обявил господин Райт на училищния съвет. Освен пищната церемония по награждаването в Лондон, наградата включваше и щедра стипендия, която щеше да покрие обучението й. Сега оставаше само да си осигури средства за наема и храната.

На следващата сутрин тя стана рано и тръгна по улиците да си търси работа. Това й даде възможност да разгледа района. Не беше чак толкова лошо, колкото я бяха предупреждавали всички. Разположен сред хълмовете на североизточен Париж, „Белвил“ може и да беше едно от по-западналите кътчета на Париж, но също така се отличаваше с живописна атмосфера. Възникнал като квартал на работническата класа, подобните му на лабиринт улички бяха служили за дом на поколения бедни парижани и имигранти. Докато се разхождаше, Кейтлин можеше да види историята му във всяко ъгълче — в китайските ресторантчета и еврейските книжарници, покрай които минаваше; в арабите, които пушеха наргиле на прага на магазините; във виковете на северноафриканските улични търговци, продаващи банани и сладки картофи. Кварталът се намираше възможно най-далеч от широките булеварди и скъпите бутици на централен Париж. Може би животът тук все пак нямаше да е толкова лош…

Но към късния следобед оптимизмът й започна да чезне. Беше проверила всеки магазин, всеки бар и всяко кафене от „Белвил“ до „Канал Сен Мартен“, но без успех. Или вече бяха наели персонала си за лятото, или поглеждаха с пренебрежение разваления й френски. Лепнеща от юлската жега, тя реши да се върне по булевард „Де ла вийет“ към апартамента си.

По пътя си взе един брой на „Carrieres et Emplois“^[6] от една tabac^[7] и седна да го прочете в някакво малко кафене. Поръча си еспресо. Не си падаше особено по силното кафе, но това беше най-евтиният артикул в менюто. Когато сервитьорът отиде да изпълни поръчката й, Кейтлин разтвори вестника на масата и отгърна на обявите за нискоквалифицирана работа. Докато ги четеше, сервитьорът се върна. Постави чашата пред нея, но вместо да вземе оставените пари, той се поколеба за момент. Кейтлин вдигна поглед, за да разбере какъв е проблемът. Насреща си видя висок, слаб, по-скоро женствено изглеждащ мъж на около четирийсет години, който също я гледаше втренчено.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Кейтлин.

Мъжът се усмихна на нескопосания й френски.

— Non. Но може би аз мога да ти помогна. — Той кимна към вестника. — Търсиш работа ли?

— Точно така.

— Една от сервитьорките не се появи на смяна днес. Собственикът е отчаян. Ако започнеш сега, работата ще е твоя.

Кейтлин отпи от горещото кафе и се изправи.

— Дали акцентът ми ще е проблем за собственика? — попита тя сервитьора, щом го последва в кухнята.

— Не, няма.

Кейтлин се намръщи.

— Откъде сте толкова сигурен?

Той се обърна към нея с широка усмивка.

— Защото аз съм собственикът.

Той се представи като Ален Шабо и докато пиеха второто си кафе, разказа на Кейтлин историята на живота си. Беше завършил училището по изящни изкуства в Париж и се бе изявявал като високоуважаван скулптор, докато не се разболял от ранна остеопороза, която сложила край на кариерата му. Вместо да се самосъжалява, той бе потърсил нова възможност и преди година бе инвестирал всичките си спестявания в това кафене — „Кафе Дезами“.

В постъпката му имаше голям смисъл, понеже Ален бе забелязал важна тенденция — „Белвил“ се променяше. Този район, смятан винаги за див и отблъскващ, беше започнал да привлича нова категория преселници — парижката самоуверена бохемска младеж. Кварталът постепенно се наводни от примамени от евтините наеми художници, писатели и музиканти, такива като Кейтлин. И те бързо преобразяваха „Белвил“ в най-новото популярно градско място за нощен живот и творчество. Изоставените складове се превръщаха в модни галерии. Етническите ресторанти и магазини, опасващи кварталните улички, вече се допълваха от модерни кафенета, в които се изявяваха нови популярни групи и диджеи. И „Кафе Дезами“ беше сред предпочитаните заведения.

— Дори аз останах изненадан от постигнатия успех — с гордост заяви Ален на Кейтлин.

Тя се огледа колебливо. Наближаваше шест часа, а кафенето беше почти празно.

Ален забеляза погледа й и се усмихна.

— Повярвай ми. След няколко часа няма да познаеш мястото. И ще ти се прииска да е толкова тихо, колкото е сега.

 

 

Той се оказа прав. Вечерта беше бойното кръщение на Кейтлин. До полунощ заведението се изпълни с дим, шум и крещящо модерна тълпа. Повечето бяха дошли да слушат диджея. Помещението бе претъпкано от танцуващи, които загряваха с електронните ритми, преди да продължат обиколката си по нощните клубове. Няколко часа по-рано бяха престанали да сервират по масите и Кейтлин застана зад слабо осветения бар заедно с още петима служители, докато пияните клиенти крещяха поръчките си в опит да надвикат говора и музиката. Сбърканите й поръчки бяха повече от правилните, но за неин късмет Ален не даде вид, че е недоволен. Веднага бе разбрал, че студентката по дизайн ще пасне идеално на „Кафе Дезами“.

— Работата тук за нула време ще подобри френския ти! — пошегува се той, докато тя се опитваше да запомни списък с шест различни питиета.

Понеже беше най-младият член на екипа, нейна работа беше да се увери, че разполагат с достатъчно чаши зад бара. При всяка заплаха от изчерпване на количеството им тя се втурваше навън на огромния тротоар, където наперени, облечени в черно младоци, се разполагаха по масите и пиеха червено вино и pastis^[8], пушеха и флиртуваха. Тя поемаше няколко дълбоки глътки въздух, обираше всички празни чаши, които успееше, и бързаше да ги измие, преди отново да застане зад бара.

Към края на вечерта Кейтлин вече изнемогваше.

— Не се тревожи — успокои я Ален и й подаде свитък банкноти. — Ще стане по-леко. Обещавам.

Наистина стана. С напредването на лятото тя започна да свиква с този режим. Работата беше тежка, а бакшишите не бяха от най-щедрите. Но останалите сервитьорки се държаха прилично. Освен това, изглежда, на Ален все не му достигаха хора, затова й даваше толкова допълнителни смени, колкото му поискаше, преди да е започнала учебната година.

Когато не работеше, тя прекарваше времето си в изследване на града. Купуваше си кроасани за закуска в близката boulangerie^[9], пиеше cafe au lait^[10] в прочутото заведение „Les Deux Magots“^[11] и скиташе с часове из квартал „Маре“^[12].

По време на третата й седмица там, Уилям се обади да я провери как е.

— Ще бъда в Париж следващия четвъртък — информира я той в края на краткия им разговор. — Тогава ще излезем на вечеря. Ще запазя маса в „Ла Тур Даржан“.

— Разбира се — отвърна послушно дъщеря му.

Но следващата седмица, когато й се обади, тя остави телефонният секретар да поеме обаждането.