Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (13)

Единадесета глава

Когато се събуди на сутринта след бала, Кейтлин разбра, че нещо не е както трябва.

Привидно като че ли всичко си бе на мястото. Тя беше в стаята си, в леглото, в пълна безопасност под розовата завивка, облечена в пижамата си. Роклята й бе прилежно сгъната върху един стол. Но знаеше, че нещо не е наред. Тя не се чувстваше наред. Първо, крайниците я боляха, все едно беше болна от грип, и й се повръщаше. Зачуди се дали това са симптоми на махмурлук.

Спомни си, че беше на бала, танцуваше, разговаряше, смееше се… после всичко избледня. Усещаше спомените някъде дълбоко в съзнанието си, очакващи да бъдат отблокирани. Затвори очи и се помъчи да си спомни, но отново сякаш се унесе, защото в следващия миг започна да сънува, че наблюдава тялото си отстрани, все едно се гледаше във филм…

Беше в някаква стая, тъмна като пещера, лежеше върху легло от нечии палта. Отначало помисли, че е сама, но после матракът потъна надолу и тя разбра, че има още някого с нея. Мускусният аромат на одеколона й подсказа, че е мъж.

— Елиът? — опита се да попита, щом той се придвижи към нея. Но после почувства цялата му тежест върху себе си, мъжът разтваряше краката й и тя разбра, че това не може да е Елиът, защото той не би постъпил така с нея. През замъгленото си съзнание почувства разкъсваща болка. След това той започна да се блъска в нея толкова силно, че й се искаше да изкрещи. Но не можеше. Той продължаваше и продължаваше, докато накрая застина и се отпусна отгоре й.

След малко дишането му се нормализира и той се отмести. Тя полежа тихо, решила, че всичко най-после е свършило. Но тогава вратата се отвори, дочу се притихнал разговор и друг зае мястото му. После още един… докато всяка част от тялото я болеше и умоляваше те да престанат.

Този път, когато се събуди, бузите й бяха мокри от сълзи.

 

 

Всички знаеха. Кейтлин нямаше представа откъде, но знаеха. Където и да отидеше, околните я зяпаха втренчено. Усети погледите им, докато вървеше по коридора към душовете. И шушуканията им. Разговорите замлъкваха, щом тя влезеше в някоя стая, и се възобновяваха, щом излезеше. Следяха я с очи, докато си шепнеха и се смееха в шепите си.

Кейтлин стисна хавлията около себе си и забърза към стаята си.

 

 

Изчака Елиът да дойде да я види. Когато той не се появи, тя не бе сигурна какво да направи. Нямаше с кого да поговори. Джордж не смееше да я погледне в очите.

Тази вечер не слезе в столовата. Каза на госпожа Колинс, управителката на „Берилендс“, че не се чувства добре. Истината беше, че нямаше сили да се изправи пред погледите на останалите ученици.

Тя стоеше сама в стаята си, вперила поглед през прозореца в мрака, когато на вратата й се почука. Стана да отвори, като предположи, че вероятно госпожа Колинс идва да я нагледа. Но на вратата я посрещна Елизабет с напрегнато и сериозно изражение.

Сърцето на Кейтлин се сви. Значи тя също бе разбрала.

 

 

— Трябва да съобщим за постъпката му. — Гласът на Елизабет не търпеше каквото и да е възражение. Тя бе чула слуховете, които гимназистите си разменяха днес в столовата. Кейтлин с Елиът и близнаците Ашфорд… Морган с радост ги разпространяваше наоколо.

Отначало предположи, че всичко това са само приказки. Беше дошла в стаята на сестра си, за да я уведоми какво се говори с цел клюките да бъдат опровергани. Но още щом видя Кейтлин, със зачервени очи и сива кожа, тя разбра, че нещата са по-сложни. След като принуди сестра си да й разкаже нейната версия на историята, за по-голямото момиче стана очевидно какво в действителност се е случило предната нощ. Кейтлин просто беше прекалено наивна, за да го проумее. Тя си мислеше, че се е напила и се е съгласила да направи нещо, за което сега съжаляваше. Елизабет обаче не беше вчерашна. И по-рано бе чула да се шушука нещо, но не вярваше, че Елиът би паднал толкова ниско, макар че близнаците бяха способни на всичко. Е, този път нямаше да им се размине. Елизабет щеше лично да се погрижи за това.

— Ще отидем при доктор Филипс — заяви тя. — Ще дойда с теб, ще те подкрепя.

Но Кейтлин бе непреклонна.

— Не искам. Добре съм…

— Не си добре! — избухна Елизабет. — Господи! Нищо ли не научи от цялата работа? Ако изобщо ме беше послушала, тогава може би… — тя млъкна рязко, но беше твърде късно. По болката, изписана в очите на Кейтлин, разбра, че все едно бе довършила изречението — тогава може би това нямаше да се случи.

По дяволите. Наистина ли го каза? Нямаше намерение да кара Кейтлин да се чувства още по-зле. Но да утешава другите просто не бе силната страна на Елизабет. Тя беше добра единствено в предприемането на действия. Освен това отчасти се чувстваше и отговорна. Ако не бе толкова заета, тогава вероятно щеше да се сети какво са намислили Елиът и останалите и да успее да ги спре. Беше обещала да се грижи за Кейтлин, а се бе провалила. Нямаше никаква представа как да оправи нещата.

 

 

Кейтлин вдигна поглед към Елизабет, която изглеждаше сериозно ядосана. Тя самата не бе способна да изпита гняв. Чувстваше се само… виновна. Въпреки твърденията на сестра си вярваше, че вината е нейна. Искаше да го направи с Елиът, нали така? Винаги когато беше с него, се питаше как ще бъде. Може би той бе усетил желанието й.

Елизабет я гледаше съсредоточено.

— Вината не е твоя — заяви тя, все едно бе прочела мислите й.

— Може би — рече бавно Кейтлин. — Но, моля те… не бива да казваме нищо.

— Кейтлин…

— Не! — За пръв път Кейтлин прояви твърдост. Искаше да забрави за това. Ако се намесеше и директорката, щеше да стане още по-лошо. — Говоря сериозно — добави. — Трябва да се закълнеш, че няма да кажеш. — Кейтлин видя, че Елизабет не е съгласна. Но също така бе уверена, че сестра й няма да действа зад гърба й. Дадеше ли обещание, нямаше да го наруши.

— Моля те, Елизабет. Аз решавам. И това е, което искам.

По-голямото момиче въздъхна и с неохота се предаде.

— Добре, нищо няма да кажа — зелените й очи се присвиха опасно. — Но все още смятам, че той трябва да си плати.

 

 

След няколко дни клюките около Кейтлин бяха засенчени от по-сериозен скандал.

Доктор Филипс, директорката на „Грейкорт“, получи анонимно съобщение, че ученик от гимназиалния курс укрива големи количества наркотици в стаята си. Обвинението не можеше да бъде пренебрегнато. Призори на следващия ден четирима старши членове на персонала направиха внезапна проверка на стаите на всички гимназисти.

Претърсването отне малко повече от четирийсет минути и беше прекратено, когато откриха половин кило кокаин в общата всекидневна на Елиът Фалконър и близнаците Ашфорд. Въпреки протестите им, че са невинни, тримата бяха отведени по боксерки и тениски за ръгби в кабинета на доктор Филипс.

Никой не им повярва. Не за пръв път имената им се свързваха със слухове, отнасящи се до притежание на наркотици. Досега факултетът си затваряше очите, когато ставаше въпрос за количества за лична консумация, но този път момчетата бяха прекалили — видът, както и количеството на наркотика, бяха прекалено сериозни, за да се подминат. И тримата бяха изключени веднага.

— Ако си тръгнат тихомълком — заяви доктор Филипс на родителите им, — няма да се наложи да уведомяваме полицията.

Елизабет никога не коментира въпроса, а и Кейтлин никога не я попита направо дали има нещо общо с това. Но следващия път, когато Кейтлин мина покрай сестра си в коридора, Елизабет й се усмихна. И тя за първи път отвърна на усмивката й.

 

 

Последните няколко дни от учебния срок минаха бързо. Кейтлин правеше, каквото се очакваше от нея — смя се на правилните места в пантомимата, поставена от началното училище, пя на коледната литургия, гърмя с конфети по време на коледния обяд. Видимо всичко вървеше напълно нормално. Но под повърхността начинът й на живот не можеше да остане същият като преди онази нощ. Джордж я покани на гости при семейството си за няколко дни по време на коледната ваканция, но Кейтлин искаше просто да я оставят на мира.

Като се върна в Алдрингам, й бе трудно да се включи в празничните веселия. Чувстваше се нелепо. Инцидентът, както го наричаше в съзнанието си, беше приключил. Те си бяха отишли от живота й завинаги. Нямаше никаква причина да унива. Веднъж, когато бяха сами, Елизабет бе заявила готовността си да я изслуша. Но Кейтлин ясно даде да се разбере, че няма желание да говори. Тя просто искаше да се опита да остави случилото се зад гърба си.

 

 

Звукът от разнеслия се смях накара Кейтлин да вдигне поглед от скицника. От големия прозорец в стаята й се откриваше ясна гледка към отсрещната страна на имението. Тя видя Амбър и Елизабет, които вървяха през заснежената земя към топлината на къщата. Конярят Крис вървеше след тях, понесъл двуметрова ела от гората. Момичетата бяха отишли с него да изберат дръвчето. По-късно вечерта щяха да се почерпят с коледни пирожки и бренди и да го украсят за Коледа. Това беше ежегоден ритуал за децата в семейство Мелвил, както й бе обяснила Елизабет сутринта на закуска, след като я покани да се присъедини към тях. Кейтлин първо се съгласи, но следобед желанието й вече се бе изпарило.

Всъщност напоследък изобщо не беше в настроение за каквото и да било. Откакто се бе върнала за коледната ваканция, само спеше и рисуваше. Елизабет се опита да я приобщи, но Кейтлин искаше единствено да я оставят на мира.

През половината време чувстваше вцепенение, с което се справяше някак. Но друг път изпитваше прилив на толкова мощен гняв, че се плашеше. В главата й се въртяха едни и същи безполезни мисли. Ако майка й не бе умряла… ако изобщо не я бяха пратили да живее със семейство Мелвил… тогава това нямаше да се случи. Бавно осъзнаваше, че никога не е трябвало да идва в Алдрингам, че не принадлежи на този свят, и мисълта я разяждаше.

Тя инстинктивно погледна към големия дървен сандък, който стоеше в ъгъла на стаята. В него се съдържаха всички дрехи и лични вещи на майка й. Леля й Нуала го бе опаковала през юни, когато трябваше да опразнят къщата. Бяха го изпратили до Алдрингам от Ирландия, още когато Кейтлин пристигна тук, но тя все още не се бе почувствала готова да погледне вътре. Сега, след всичко случило се, момичето изпита нужда от утехата на майчините си вещи.

Тя отиде до сандъка и коленичи пред него. Държеше ключа на верижка около врата си. Ключалката заяде, но накрая Кейтлин успя да я отвори. Бавно и внимателно повдигна тежкия дъбов капак. Отвътре облицовката беше кадифена и луксозна. Това беше единствената мебел, която Кейти бе взела от къщата на родителите си. Кейтлин си спомняше как раклата бе стояла пред леглото на майка й и години наред се използваше за съхранение на одеяла.

Най-отгоре имаше два фотоалбума. Тя отвори първия и почувства грижата и обичта, с които бе документирала живота на дъщеря си — коледни тържества и рождени дни; празници и училищни пиеси. Обсебена от спомените, Кейтлин затвори албумите и ги сложи настрани. Искаше да види какво друго има вътре. През следващия половин час тя прегледа съдържанието на сандъка. Нуала бе прибрала почти всичко — от любимите дрехи на майка й до порцелановите съдове, които тя бе пазила за специални случаи, опаковани поединично в хартия, за да не се счупят.

На дъното имаше една папка натъпкана с документи — зрелостното свидетелство на Кейти, удостоверението й за раждане, договора за продажба на къщата. Кейтлин не очакваше да намери друго, докато най-накрая не измъкна малка купчина писма, завързани с червена панделка. Това изглеждаше по-интересно. Тя огледа купчината в ръката си — всички пликове бяха от една и съща кремава хартия и бяха с абсолютно еднаква форма и големина. Разхлаби панделката и разпръсна пликовете по пода. Бяха общо шестнайсет.

По някаква причина почувства, че откритието й е важно. Поколеба се, чудейки се дали майка й би одобрила да се рови в личната й кореспонденция. Но веднъж започнала, не можеше да се откаже. Изпитвайки известна вина, тя взе първото писмо и го огледа по-отблизо. Отпред просто бе напечатано името на майка й, нямаше пощенски марки.

Кейтлин отвори плика — вътре имаше писмо. Хартията беше кремава и твърда — с много добро качество, като плика. След миг забеляза, че писмото е върху щампована фирмена бланка на „Мелвил“. Кейтлин премина с поглед през думите: писмото беше от завеждащия отдел „Личен състав“ на компанията и касаеше прекратяването на трудовия договор на майка й. Към него с кламер бе прикрепен чек за хиляда английски лири, който не бе осребряван.

Какво означаваше това? Кейтлин се зачуди. Майка й не й бе разказвала много за случилото се между нея и Уилям. От нея знаеше само, че той я е напуснал, преди тя да разбере, че е бременна. Но била ли е майка й също така и уволнена? С разтуптяно сърце отвори и втория плик — отново нямаше адрес. И пак същото официално съпроводително писмо, споменаващо чека „съгласно споразумението ни по прекратяване на договора“. Този път приложеният чек бе за пет хиляди лири. Кейтлин възнамеряваше да остави писмото обратно, когато забеляза нещо. Датата върху чека — 3 юни 1975 година. Това беше рождената й дата. Отне й известно време да вникне в логиката. Със сигурност не можеше да е съвпадение и означаваше само едно — Уилям е знаел за нея от самото начало.

Останалите пликове бяха адресирани и изпратени до Ирландия — първо до къщата на баба й и дядо й, а след това препратени до къщата им във Валимаунт. Кейтлин прегледа всеки един от тях. Всички съдържаха едно и също нещо — кратко съпроводително писмо и чек — и бяха изпращани веднъж годишно на рождената й дата. Стойността на чека се увеличаваше с пет процента всяка година, но иначе писмата бяха еднакви.

Мина известно време, докато Кейтлин намери сили да се съвземе. Тя постави всичко внимателно обратно в сандъка, затвори го и го заключи. После отиде до гардероба, извади една раница и натъпка дрехите си вътре. Сега вече знаеше точно какво трябва да стори — трябваше да се махне от семейство Мелвил и техния свят.

Да си тръгне оттук, да започне на чисто — това беше единственият начин да остави досегашния живот зад гърба си.

„Само тази вечер“, обеща си тя. Трябваше да издържи още една вечер и после всичко щеше да е наред.

 

 

— Липсваше ни следобеда.

Елизабет забърза надолу по стълбите към Кейтлин, а Амбър я следваше. Трите отиваха към гостната, където всички се събираха на питие преди вечеря.

— Имаме огромна елха — продължи тя, като се изравни с природената си сестра. Когато Кейтлин не каза нищо, добави: — И цял следобед я украсявахме.

Кейтлин все още мълчеше.

— Ами ти какво прави?

Кейтлин я погледна безизразно.

— Кога?

— Този следобед, докато ние бяхме навън.

— Нищо особено — сви рамене Кейтлин.

— О! — Елизабет не знаеше как да отвърне на това. — Е, трябваше да дойдеш с нас — довърши тя неуверено.

— Да, Кейтлин, трябваше да дойдеш с нас — припя след нея Амбър. Тя хвана Кейтлин за ръка. Елизабет забеляза и се усмихна. В началото на ваканцията я бе инструктирала да се държи по-мило със сестра им.

— Защо? — бе попитала малката.

— Защото май съм грешала за нея — отвърна искрено Елизабет. — Все пак се оказа, че не е толкова лоша. — Това беше достатъчно за Амбър.

Докато трите момичета вървяха към гостната, Амбър започна да разказва на Кейтлин за главната роля, която бе уверена, че ще получи в балетната постановка през пролетния срок.

— Сиена разправя на всички, че госпожица Абът е обещала да избере нея, но аз съм много по-добра танцьорка.

Докато Амбър дърдореше, Елизабет хвърли един поглед на Кейтлин. Изглеждаше ужасно — уморена и бледа. Всъщност изглеждаше почти толкова измъчена, както и при пристигането си в Алдрингам. Елизабет се безпокоеше. Разбираше, че Кейтлин е отчайващо нещастна и тя бе единственият човек, който знаеше причината. Но нямаше представа какво да направи по въпроса.

Кейтлин я бе помолила да уважи решението й и Елизабет се опитваше да й влезе в положението. Тя разсъждава дълго и усилено дали да не съобщи за случилото се. Но не беше от тези, които предаваха доверието. Направи каквото бе по силите й, за да помогне — настоя да заведе Кейтлин в анонимна клиника в съседния град, където й направиха тестове за бременност и полово предавани болести, изчака я, докато беше вътре, и после се върна с нея за резултатите — за щастие бяха отрицателни. От Джордж се бе осведомила за някои домашни, които Кейтлин трябваше да предаде преди края на срока, и ги направи сама — нещо, което сестра й изобщо не подозираше.

Но освен тези практични жестове тя не знаеше какво друго да стори. Засега удряше на камък с всичките си опити да станат по-близки. Не можеше да вини Кейтлин. Изобщо не се бе постарала да я накара да се почувства добре дошла в Алдрингам.

Като се замислеше, си даваше сметка колко нещастна и объркана навярно се е чувствала сестра й. Така че сега не биваше да се изненадва, че Кейтлин не иска да има нищо общо с нея. Но Елизабет нямаше да се откаже. Предния път бе направила грешката да се откаже твърде лесно; нямаше намерение да я повтори. Само се боеше, че каквото и да стори сега, ще е малко късно — Кейтлин вече беше твърде наранена, за да я е грижа.

 

 

На Кейтлин й се струваше, че вечерта никога няма да свърши. Понеже оставаха два дни до Коледа, Роузалинд и Пиърс бяха дошли в Алдрингам. Това означаваше, че се налага да останат в сводестата трапезария още по-дълго, отколкото траеше обичайната вечеря с пет блюда. По-късно всички отнесоха кафето си в гостната, където на „момичетата“, както Роузалинд се обръщаше към тях, възложиха задачата да подредят подаръците под елхата.

— О, ти също, Кейтлин — каза възрастната жена, все едно се бе сетила за нея в последния момент.

Преди Кейтлин се обиждаше от тези малки намеци. Но сега можеше да ги подмине, защото знаеше, че след тази вечер няма да се налага да ги чува повече.

Към десет часа тя повече не издържа и се извини, че не се чувства добре и че вероятно се разболява от грип. Изабел единствена прояви загриженост и последва доведената си дъщеря на горния етаж с парацетамол и чаша вода. Понеже отказваше да си тръгне, накрая Кейтлин се престори на заспала и мащехата й все пак я остави.

Останала сама, Кейтлин отвори очи. Не искаше да рискува да задреме. Лежеше в мрака и чакаше къщата да утихне. За нещастие да се прецени точният момент в такова голямо място като Алдрингам не беше възможно. Затова тя наблюдаваше часовника до леглото си, докато светещите цифри се смениха от полунощ на един, после на два часа…

Към два и половина момичето реши, че би трябвало вече да е в безопасност. Облече дънки, пуловер и маратонки, грабна раницата си и огледа за последно стаята. После с разтуптяно от страх и адреналин сърце тя отвори вратата колкото се може по-тихо и тръгна надолу по коридора.

Нямаше как да стигне до входната врата в пълна тишина. Колкото и безшумно да стъпваше, древните дъски на пода проскърцваха, вратите скрибуцаха. Надяваше се, че ако някой се пробуди, ще предположи, че това са само обичайните звуци на старата къща, и няма да проверява. Вървейки през дългите коридори в тъмнината, тя самата на няколко пъти бе подскочила от шум, който можеше да е или друг човек, или просто потропващ от вятъра прозорец.

Все пак Кейтлин стигна до сутерена без проблем, премина през входната врата и излезе навън при електрическата порта. Беше запомнила кода, когато Пъркинс ги бе докарал от „Грейкорт“, и сега бързо го въведе, молейки се да не е сменен. Щом портата се отвори безшумно, тя почувства прилив на облекчение.

 

 

До гарата имаше петнайсет километра. Трябваше да ги измине пеш в студа и мрака по виещите се селски шосета. Няколко пъти се наложи да се крие зад крайпътните храсталаци, за да избегне колите, които профучаваха на връщане от някое коледно парти. Не можеше да рискува да я хванат. Разчиташе на предположението си, че няма да я потърсят поне до късния предобед. По този начин щеше да е взела добра преднина.

Когато най-после стигна гарата, студеното зимно слънце почваше да се показва. Намери чакалнята и се сви в ъгъла, колкото се може по-далеч от течението от вратата, като се опитваше да се стопли.

Касата за билети отвори точно преди да потегли първият влак. Момичето имаше към двеста лири, които предния ден бе взела от тоалетката на Изабел. Кейтлин О’Дуайър беше извършила кражба и бягство. Кой би повярвал? Смяташе, че парите са цяло състояние. Но след пет минути се раздели с повечето от тях, след като ги похарчи за билет.

Щом тя тръгна към платформата, мъжът на касата я огледа с любопитство. Младо момиче, само, купило един-единствен билет до Лондон на Бъдни вечер… След малко той се обади по телефона.

 

 

Когато слезе от влака на гара Падингтън, Кейтлин ги видя. Трима полицаи охраняваха бариерата, придружени от двама яки мъжаги в тъмни костюми, които оглеждаха лицата на пътниците. Тя се досети, че са тук заради нея. Огледа се наоколо в търсене на маршрут за бягство. За миг си помисли да се върне обратно във влака, но слезлите пътници се втурнаха напред и я понесоха със себе си. Не й оставаше друго — трябваше да се опита да се промъкне незабелязано. Тя се сниши зад едно голямо шумно семейство и се опита да се смеси с тях.

Вървеше уверено към изхода. Когато един от полицаите срещна очите й, тя отвърна на погледа му предизвикателно, сякаш нямаше какво да крие. Но тактиката й, колкото и хитра да беше, не свърши работа. Някой сложи ръка на рамото й и каза:

— Бихте ли дошла с нас, госпожице? — Кейтлин хвърли завистлив поглед на голямото щастливо семейство, което продължи пътя си без нея.

Двамата мъжаги се оказаха служители на Уилям, на които бе възложена задачата да я върнат вкъщи. По пътя към Алдрингам не си размениха и дума. Когато пристигнаха, вече беше привечер. Уилям я очакваше сам.

В кабинета си той започна да й чете лекция, която явно бе готвил цял следобед. Какво си е въобразявала? Не е ли помислила за опасността, на която се подлага, за безпокойството, което причинява на него и останалите от семейството? Кейтлин го слушаше начумерено, докато й говореше.

Уилям забеляза равнодушното й ядосано изражение и се отчая. Кейтлин сърдита? Никога не бе очаквал да употреби тази дума за нея. Какво беше станало със сладкото мълчаливо момиченце, с което се бе запознал преди шест месеца? Какво я бе променило така?

— Не разбираш ли опасността, в която си се въвлякла? — попита той сурово. — Какво, за бога, ти минава през главата?

Тя отново не отговори.

Уилям почувства как раздразнението му нараства. Всичко можеше да й се случи. Ако Изабел не бе отишла рано тази сутрин да я нагледа… ако мъжът от гарата не се бе обадил на полицията… Именно от него се очакваше да носи отговорност за нея. И той трябваше да се увери напълно, че подобно нещо няма да се случи пак.

— Не съм убеден доколко ме разбираш — заяви накрая. — Затова нека си изясним нещо. — Той се наведе през бюрото, изражението му бе сурово, а гласът — тих и безкомпромисен. — Можеш да бягаш колкото пъти искаш, но аз ти обещавам, че ще продължавам да те връщам обратно. Няма значение къде ще отидеш или какво ще направиш, аз ще те намеря. Докато не навършиш осемнайсет години, ще стоиш под моя покрив. Разбираш ли? — Щом тя не отвърна, той повтори въпроса си: — Попитах, разбираш ли?

Кейтлин бавно вдигна поглед и срещна неговия.

— Да. Разбирам.

Той я погледна в очите. Там се четеше ненавист, но също и примирение.

— Добре. — Уилям изчака един момент, преди да продължи: — А сега — позволи си тонът му малко да поомекне, — има ли нещо друго, за което искаш да поговорим? Може би ще ми кажеш защо си толкова нещастна, за да мога да ти помогна.

Беше се надявал това да е моментът, в който очевидно разтревожената му дъщеря би споделила проблема си с него. Но тя поклати глава.

— Добре съм — каза му. — Просто съм уморена. Бих искала да си легна, ако може.

Кейтлин забеляза разочарованието му, но това не я интересуваше. Не му дължеше нищо. Почти се изкуши да му признае как се чувства — той беше изоставил майка й в най-важния момент от живота й, затова сега не бе нужно да се преструва на загрижен за нея. Само че нямаше смисъл. Щом Уилям вземеше някакво решение, то не подлежеше на промяна. Но въпреки това тя щеше да измисли как да се махне оттук.

Щом се качи в стаята си, почувства ума си по-бистър в сравнение с изминалите седмици. Мястото й не беше тук, но щом Уилям не я пускаше, тогава трябваше да остане — поне още две години. Той самият го бе казал. Навършеше ли осемнайсет, станеше ли достатъчно голяма, за да се грижи за себе си, щеше да си тръгне от дома на семейство Мелвил. Тъкмо тази мисъл — че един ден ще се махне оттук — щеше да й помогне да издържи.