Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (12)

Десета глава

Застанала пред голямото огледало, Кейтлин се огледа в цял ръст и приглади гънките на роклята си. Беше навечерието на Снежния бал и из цялото училище момичетата правеха прическите си, гримираха се и нагласяха тоалетите си.

Наложи се Кейтлин сама да измисли модела на роклята си след катастрофалния шопинг с Елизабет предната събота. Двете момичета цяла сутрин бяха обикаляли елегантните бутици, където Кейтлин мереше тоалет след тоалет. Но всичко се оказваше прекалено изискано за нейния вкус.

На Елизабет вече започваше все повече да й писва, когато случайно минаха покрай един магазин с произведения на изкуството. На витрината Кейтлин забеляза репродукция на любимата си картина — „Посвещаване в рицарство“ на Едмънд Блеър Лейтън^[1]. Тя изобразяваше девойка, която посвещаваше в рицарство коленичил воин. Девойката бе облечена в средновековна рокля от падаща на дипли коприна в цвят слонова кост, със златиста келтска бродерия, която красеше талията, деколтето и горната част на ръцете. Роклята беше приказна, улавяща една отдавна забравена епоха на рицарство и романтика, и на Кейтлин й хрумна идея. Тя замъкна Елизабет в някаква западнала галантерия, откъдето купи нужното на много ниски цени.

Изработването на роклята не я затрудни. Майка й беше специалист в шиенето на рокли и Кейтлин често й бе помагала. Госпожа Колинс, управителката на „Берилендс“ и завеждаща катедрата по „Домашна техника и икономика“, й позволи вечерно време да ползва училищните шевни машини. Сега Кейтлин стоеше пременена в почти точно копие на роклята от картината. Вместо светла коприна бе използвала зелено кадифе, което придаваше на тоалета драматично и зимно усещане и омекотяваше бледата й кожа. С тъмната си коса, чиито къдрици се спускаха върху едното й рамо, тя можеше да мине за Гуинивер от Камелот.

— Изглеждаш чудесно. — Джордж стоеше зад съквартирантката си и й се усмихваше в огледалото.

— Благодаря. — Кейтлин се пресегна и докосна косата си. — И ти благодаря за помощта. — Джордж се бе потрудила няколко часа, докато я укроти в красиви къдрици. Кейтлин искаше да каже още нещо, да се извини, задето напоследък я бе пренебрегвала, но преди да успее, на вратата се почука.

Беше Елиът. Щом я зърна, той прикова поглед в нея.

— Леле — рече, в случай че впечатлената му физиономия не бе достатъчна.

Кейтлин му се усмихна срамежливо. Беше се притеснявала, че той може да не хареса роклята й. Знаеше, че всички други момичета ще се съревновават да покажат колкото е възможно повече плът, но прилепналите оскъдни дрехи просто не подхождаха на фигурата й.

Ръката му се показа иззад гърба му и й поднесе малък букет от миниатюрни рози. Елизабет греши по отношение на него, помисли си Кейтлин. Тя се намръщи при този спомен. Докато бяха навън по магазините, сестра й пак бе повдигнала въпроса за Елиът и пак й наговори същите неща като преди — твърдеше, че той я използва, разказа й как се е държал с Морган. Кейтлин бе настояла, че Елиът не е такъв; Елизабет й се ядоса, че не я слуша, и накрая се прибраха в „Грейкорт“, изминавайки пътя в тягостно мълчание.

Сега, като видя колко мило се държи Елиът, Кейтлин разбра, че с пълно право го е защитила. Джордж взе цветята от нея, като каза, че ще ги натопи, и ги пришпори да тръгват. Тази вечер дори тя бе успяла да преодолее неприязънта си към Елиът и се усмихна благосклонно към двойката, която пое за бала. Никога не бе виждала Кейтлин толкова щастлива. Надяваше се приятелката й да прекара една чудесна вечер. Заслужаваше го.

 

 

Както всичко останало в „Грейкорт“, ежегодният Снежен бал беше олицетворение на изискаността и добрия вкус. Момчетата носеха смокинги, които бяха направени по поръчка, а не купени или взети под наем; момичетата бяха купили роклите си от „Селфриджис“, „Либърти“ и „Харви Никълс“. По-масовите марки като „Мос Брос“ и „Топ Шоп“ можеха да се видят единствено сред тоалетите на стипендиантите.

Тази година комисията, която отговаряше за бала, бе надминала себе си. Всички се съгласиха с това, когато влязоха в шатра с размерите на цирк, издигната в двора на училището. Разбира се, нямаше място за изненада, като се имаше предвид, че събитието бе организирано под експертния поглед на Елизабет Мелвил. Вътре огромната шатра беше преобразена в контрабандно питейно заведение от ерата на сухия режим, с тъмни завеси, оскъдно осветление и интимен дансинг. Една джаз група, съставена от най-талантливите музиканти от горния курс, свиреше тихо върху издигнат отпред подиум.

Самата Елизабет изглеждаше като типична аристократка в рокля без презрамки от червен креп, косата й бе вдигната във френски кок, а около лебедовата й шия имаше наниз от перли. Тя бе застанала до масата с напитките за добре дошли до входа, за да може да поздрави всички, които влизаха — както и за да се увери, че всеки взема само своята единствена разрешена чаша шампанско.

Към осем часа всички гимназисти и момичетата им за вечерта бяха там. Дансингът беше препълнен. При бюфета се виеше опашка — всички си взимаха от изтънчените сандвичи, доставени от „Фортнъм и Мейсън“, и около масата с рулетката се бе насъбрала навалица. Кейтлин и Елиът бяха сред последните пристигнали. Кейтлин не усети раздвижването, което предизвикаха с появата си, когато влязоха в шатрата, хванати под ръка. Облечен в смокинг и с все още влажната си от душа тъмна коса, Елиът изглеждаше като същински мошеник от висшето общество. Кейтлин, за разлика от него бе любопитна смесица от непорочност и сексуална зрялост. Но макар несъмнено да бяха най-добре изглеждащата двойка сред присъстващите, не това беше причината, поради която всички ги зяпаха. Историята с баса се бе разчула. Повечето от учениците от горния курс — с изключение единствено на Елизабет Мелвил — знаеха, че тази вечер бе решаваща за Кейтлин и Елиът. Всички говореха само за това.

Групичката на Морган се скатаваше в един ъгъл и наблюдаваше пристигането им.

— Тя изглежда великолепно — отбеляза със завист Люсил Луис, поглеждайки към собствената си скучна черна рокля без презрамки.

Останалите също смотолевиха одобрението си.

Морган присви очи. На нея никой не й бе направил комплимент. Може би бледорозовата официална рокля беше грешен избор. Продавачката се бе опитала да й обясни, че бледият цвят размива чертите й, но както обикновено Морган не бе приела доброжелателните съвети.

— Смятам, че изглежда шантаво — заяви.

Никой не каза нищо. В гласа й се долавяше завист, която подчерта слабостта й.

До Морган стоеше Люси Брайърс, която въздъхна замечтано. Тя учеше английски и имаше слабост към любовните романи, както и развито въображение, и следеше внимателно процъфтяващата връзка между Кейтлин и Елиът.

— Дали са влюбени? — обади се тя.

— Не ставай смешна! — отвърна раздразнено Морган. — Елиът е с нея само заради баса — но вътрешно дори тя бе започнала да се чуди доколко престорени са чувствата му към Кейтлин. Тя го хващаше да се взира в ирландчето, когато си мислеше, че няма никого наоколо. В очите му се четеше похот и… още нещо. Обич, това беше. Никога не я беше гледал по този начин през всичките месеци, през които бяха излизали. Изгаряше от ревност. Само се надяваше Кейтлин да си получи онова, което й предстоеше тази вечер.

 

 

Към единайсет часа Елиът трябваше да се измъкне. Той се извини, че отива до тоалетната, но вместо това се прокрадна навън и мина зад сградата с кабинетите по наука. Тази вечер учителите следяха строго за консумацията на алкохол и това бе единственото място, където не патрулираха. Училището не можеше да рискува случката от миналата година да се повтори — наложи се двама ученици да бъдат отведени по спешност в болницата заради алкохолно натравяне. „Грейкорт“ нямаше нужда от подобна публичност.

Когато стигна до лабораторията по химия, там се бе насъбрала доста многолюдна тълпа. Сред нея имаше пушачи, както и натискащи се двойки. Някакъв предприемчив смелчага бе донесъл алкохол и го продаваше със солидна надценка. Хората бяха дори повече от онези в шатрата. Беше само въпрос на време да открият скривалището им.

Няколко човека го поздравиха, когато Елиът мина край тях, но повечето предпазливо го игнорираха. Мрачното изражение на лицето му беше достатъчно предупреждение да стоят на страна. Той се шмугна зад една стена и приклекна.

Вечерта не се развиваше, както се бе надявал. Смяташе, че ще е лесно, забавно. Не очакваше да се чувства толкова… толкова виновен. Когато пристигна пред вратата на Кейтлин и я видя застанала пред него, толкова красива и невинна, той започна да се чуди дали в крайна сметка няма да е по-добре да се откаже.

Но ако го стореше, щеше да стане за посмешище. Репутацията му щеше да се срине. А не можеше да го допусне.

Бръкна в джоба си. Хапчетата все още бяха там — GHB^[2], препарат от рода на анаболните стероиди, който се продаваше без рецепта. Беше си ги набавил преди време от културистите във фитнеса, когато искаше да се подсили по време на ръгби сезона. Те притежаваха лек страничен ефект, който щеше да му свърши работа — имаха сънотворно действие.

Мярката беше крайна, но изглеждаше все по-наложителна. Като извади сребристата плоска бутилка, която носеше със себе си, Елиът отпи голяма глътка водка. Почувства се по-добре, затова пийна още малко. Ей сега щеше да влезе вътре. Просто имаше нужда от няколко минути, за да събере мислите си.

 

 

Кейтлин намираше вечерта за прекрасна. Балът нямаше нищо общо с танцовите забави, на които бе ходила в родината си, където момчетата от близкото училище се спотайваха мрачно в краищата на стаята, а момичетата стояха на малки групички и се кикотеха. Тук двойките танцуваха заедно както трябва, впускайки се смело във валс, куикстеп и джайв благодарение на задължителните уроци по бални и латиноамерикански танци, които бяха вземали през последните няколко седмици. Цялата обстановка й се струваше като събитие за възрастни.

За пръв път от пристигането си в „Грейкорт“ Кейтлин се почувства напълно приета. Много момичета я бяха попитали откъде си е купила роклята. Изглеждаха истински впечатлени, когато узнаваха, че сама си я е ушила.

— Такава ли искаш да станеш? — поинтересува се Люсил, докато пипаше зеленото кадифе. — Дизайнер?

— Не знам. — Отговорът й беше искрен. Всъщност никога не се бе замисляла с какво иска да се занимава. Другите обмисляха възможности и крояха планове. Не и тя. Но се зарадва да чуе, че я смятат за способна да упражнява такава бляскава професия.

Някой я докосна по рамото. Беше Елиът. Тази вечер той изглеждаше великолепно, някак мрачно красив. Без съмнение Елиът Фалконър бе роден да носи смокинг.

— Чудех се къде се запиля — каза тя.

— Имах нужда от малко свеж въздух — обясни той. После протегна ръка. — Ще танцуваш ли с мен?

Кейтлин се усмихна. Цяла вечер бе чакала този момент. Тя му позволи да я отведе на дансинга. Точно тогава осветлението намаля и песента се смени с по-бавна — „Трябва да е било любов“ на „Роксет“, добила популярност покрай нашумелия през лятото филм „Хубава жена“. Елиът я пое в обятията си. Тя положи глава върху силните му гърди и затвори очи. Усети как той приглади косата й назад и я придърпа по-близо към себе си. Телата им се движеха заедно. Кейтлин въздъхна със задоволство. Очакванията й се бяха оправдали.

— Да седнем за момент — обади се Елиът след малко.

На Кейтлин не й се искаше особено. Беше щастлива да танцуват. Но го остави да я отведе до една маса в ъгъла. Мястото бе тъмно, уединено, скрито зад една декоративна колона. Когато той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади една плоска бутилка, тя разбра защо са толкова далеч от всички.

Елиът развъртя капачката и й я подаде.

— Първо дамите.

Тя се поколеба за момент. Никога досега не бе употребявала алкохол, а и знаеше, че това е против правилата. Тази вечер само на гимназистите беше позволено да консумират алкохол, и то с определена мярка — само чаша шампанско на влизане и още две питиета по време на вечерта.

Той забеляза нерешителността й.

— Хей, не се безпокой — заяви спокойно. — Ако не искаш, няма проблем, тъкмо ще има повече за мен.

Тогава тя се почувства глупаво. Защо да не си сръбне съвсем малко? Винаги правеше всичко по правилата. Може би сега беше моментът да бъде неразумна.

— Почакай! — спря го Кейтлин точно когато той се канеше да отпие. — Ще опитам малко все пак.

Лютивият вкус на водката я свари неподготвена и опари гърлото й. Тя инстинктивно се задави и част от течността потече от ъгълчето на устата й надолу по брадичката. Момичето се засмя и се избърса.

— Изпий я цялата, ако искаш — каза Елиът. — Има още много там, откъдето я напълних.

Кейтлин се помъчи да изпие остатъка, понеже искаше да му покаже, че може да бъде отворена като Морган или Люсил. Той я наблюдаваше със задоволство, докато тя довърши съдържанието на шишето и му го подаде.

— Добро момиче — похвали я той и го пъхна в джоба си.

После протегна ръка и отново я съпроводи до дансинга.

 

 

Най-впечатляващата част от плана на Елизабет за вечерта беше шоуто с фойерверки в полунощ. Тя бе успяла да убеди един екип от професионални пиротехници да устроят безплатно истинско представление по последна дума на техниката. Подготовката му им отне цели два дни, през които изградиха върху училищните игрища понтони, отрупани с фойерверки, които щяха да се задействат чрез три компютъра. Шоуто бе програмирано да продължи точно четиринайсет минути и двайсет и три секунди — пълното времетраене на „Увертюра 1812“ на Чайковски, която щеше да бъде пусната по високоговорителите по същото време. Кулминацията на шоуто представляваше сложна светлинна фигура във формата на емблемата на „Грейкорт“.

В дванайсет без петнайсет Елизабет започна да приканва гостите да излязат навън. Сто и петдесет учители и ученици се струпаха на игрището за ръгби. Токчетата затъваха в калната земя; момичетата трепереха в тънките си рокли, тъй като от суета не си бяха взели палтата и чакаха някой кавалер да им предложи сакото си. Вътре в училищната сграда учениците от началните класове се измъкнаха от леглата си и се струпаха по прозорците на общежитията с притиснати към стъклата носове, за да се насладят и те на фойерверките.

Щом последва Елиът навън, Кейтлин се препъна по стълбите и той се обърна да я хване. Тя промърмори едно „благодаря“ и се зачуди какво не е наред. Чувстваше главата си размътена, краката — тежки. Но не искаше да казва нищо, защото шоуто тъкмо започваше.

Започна обратното броене до полунощ.

— Десет… девет… — завика тълпата.

Кейтлин се опита да се присъедини, но по някаква причина от устата й не излезе и звук.

— Пет… четири…

Нещо не беше наред, сега вече беше сигурна в това. Само трябваше да издържи още съвсем малко и тогава щеше да се прибере и да си легне.

— Три… две… едно!

Първата ракета гръмна, нощното небе блесна в червени и златисти светлини. Тълпата заохка и заахка с възторг.

Някъде в задната част на множеството Кейтлин се опита да се съсредоточи върху фойерверките. Обзе я внезапна умора. Не можеше да държи очите си отворени, нито главата вдигната. Сигурно беше от алкохола. Но не смяташе, че е изпила чак толкова много.

Елиът й казваше нещо. Тя виждаше устните му да се мърдат, но не можеше да чуе думите. Тялото й се отпусна и той сложи ръка на кръста й, за да я задържи. И след това… след това…

Нищо.

 

 

Елиът прихвана Кейтлин и къде с влачене, къде с носене, я замъкна през училището. Когато най-после стигна до спираловидното стълбище, което водеше към стаята му, той бе останал без дъх и ризата му бе плувнала в пот. Щом прекрачи първото стъпало, тялото му се огъна под тежестта й.

Реши първо да си почине малко и я подпря на стената. Като я придържаше с една ръка, затърси цигарите си. Беше толкова увлечен в действието си, че не забеляза близнаците Ашфорд, които се появиха зад него. Те видяха изпадналото в безсъзнание момиче в ръцете му и се ухилиха един на друг.

— Къде се измъкваш, любовнико?

Решил, че са го сгащили, Елиът подскочи виновно. Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае, че това са само съквартирантите му, които се спотайваха в сенките. Тъй като и двамата бяха облечени еднакво, беше още по-трудно да ги разпознае човек. Той си отдъхна малко, доколкото му бе възможно, понеже се мъчеше да удържи Кейтлин изправена.

— Какво, по дяволите, правите тук, момчета?

— Доскуча ни — обясни Себ.

Ник вдигна една бутилка шампанско, която бе задигнал.

— Решихме да пренесем купона у нас. Не очаквахме, че ти… ъъ… ще се забавляваш, така да се каже. — Очите и на двамата близнаци едновременно се насочиха към Кейтлин, която бавно се свличаше по стената.

— Божичко — възкликна Себ провлечено. — Ама тя не изглежда много добре, нали, Ник?

Ник кимна мрачно в съгласие.

— Не, хич даже.

— Малко прекали с пиенето — започна да увърта Елиът. — Реших, че ще е по-лесно да я доведа тук.

Близнаците скептично вдигнаха вежди.

Себ пристъпи напред.

— Нека ти помогнем.

С помощта на другите двама беше лесно да пренесат Кейтлин нагоре по стълбите и до стаята на Елиът. Те я пуснаха по лице върху леглото, след което Себ и Ник го оставиха.

Не беше толкова забавно, колкото си го представяше. Бе свикнал момичетата да реагират на действията му, да желаят това толкова, колкото и той. Отпуснатото безжизнено тяло не предизвикваше кой знае каква възбуда. На всичкото отгоре от всекидневната долетя звука от отворено шампанско и смехът на близнаците, процеждащ се през вратата. Той имаше чувството, че го правят нарочно.

Когато най-после свърши, направо си отдъхна. Почисти се, оправи дрехите й и отиде при другите. Като излезе, Себ пресуши шампанското си и се запъти към стаята на Елиът.

— Какво правиш? — попита нервно Елиът.

Себ го изгледа.

— А ти какво си мислиш, че правя?

Елиът поиска да възрази, но не беше точно в позицията да започне да раздава морал. А и какво толкова можеше да стане? Тя със сигурност не бе на себе си, за да забележи. Той видя как Себ затвори вратата на спалнята му, след което се обърна към Ник.

— Какво друго има за пиене? — попита.

Наистина не му оставаше нищо друго, освен да се насвятка.