Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (90)

Глава 89

Бях въодушевена от финала на Клеър, но не за дълго.

Чух Мейсън Бройлс да призовава д-р Робърт Голдман и след като кестенявият мустакат мъж в светлосин костюм се закле, започна да дава показания относно жестоките поражения, които Сам Кабът бе получил от грозната цев на моя пистолет.

Като използваше схема, подобна на онази за Клеър, д-р Голдман посочи, че първият ми куршум е пронизал коремната кухина на Сам, оставайки в осми торакален прешлен, където продължава да се намира.

— Този куршум е парализирал Сам от кръста надолу — изтъкна докторът и приглади мустака си. — Вторият куршум е проникнал в основата на шията, преминал е през трети шиен прешлен и е парализирал всичко от шията надолу.

— Докторе — намеси се Бройлс, — Сам Кабът ще може ли отново да ходи някога?

— Не.

— Ще може ли някога да прави секс?

— Не.

— Ще може ли някога да диша самостоятелно или да се радва пълноценно на своя живот?

— Не.

— Той ще бъде в инвалидна количка до края на живота си, така ли?

— Точно така.

— Свидетелят е ваш — обърна се Бройлс към Юки, докато се връщаше към стола си.

— Нямам въпроси към този свидетел — произнесе Юки.

Хвърлих й разтревожен поглед, преди двете да обърнем лицата си към дъното на залата. Вратите се разтвориха и в залата влезе млада санитарка, тикаща инвалидна количка марка „Дженкинсън Сюприйм“ от блестяща хромирана стомана, кадилакът на този тип апаратура.

Сам Кабът изглеждаше крехък и смален в детското си спортно яке и с вратовръзка, нямаше нищо общо със злобния психар, убил няколко души за едното удоволствие, преди да повали с изстрел Джейкъби. Ако не беше горящият от омраза поглед, нямаше да го позная.

Сам ме изгледа с кафявите си очи и сърцето ми заби учестено от ужас, чувство за вина и дори жалост.

Сведох поглед към бръмчащия апарат за дишане, монтиран под седалката на инвалидната количка. Представляваше тежка метална кутия, снабдена с цифрово устройство и бутони, от която се проточваше тънка пластмасова тръба, закрепена до лявата буза на Сам.

Пред устата му беше поставен малък гласов апарат с електронно управление.

Сам обхвана с устни дихателната тръба. Дочу се зловещ звук от засмукването на сгъстен въздух, подаден от дихателния апарат към белите му дробове. Този звук се повтаряше на всеки три-четири секунди, при всяко вдишване на Сам.

Наблюдавах как санитарката избутва Сам до мястото за свидетели.

— Ваша чест — обади се Бройлс, — тъй като не знаем колко дълго ще отнеме вземането на показания от Сам, бихме искали да включим този дихателен апарат в електрическото захранване, за да не изтощим батерията.

— Разбира се — каза съдията.

Санитарката разви дълъг оранжев кабел и го включи в контакта на стената, след което седна зад Андрю и Ева Кабът.

Нямаше накъде другаде да гледам, освен към Сам.

Вратът му беше неподвижен, а главата му закрепена към облегалката на стола с помощта на пристягащо устройство, минаващо като ореол през челото му. Приличаше на средновековен уред за мъчения и бях сигурна, че за Сам беше точно това.

Съдебният пристав, висок млад мъж в зелена униформа, се приближи към Сам.

— Моля, вдигнете дясната си ръката.

Очите на Сам зашариха с обезумял поглед. Вдиша малко въздух и проговори в зелената гласова кутия. От нея се разнесе едно призрачно, безсилно, механично:

— Не мога.