Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (145)

Глава 144

Трудно проумявах току-що казаното от Кароли.

Тя е убила моя Джон Доу.

Смъртта на това момче терзаеше мислите ми вече десет години. Кароли беше приятелка на сестра ми. Опитвах се да проумея факта, че убийцата на Джон Доу и аз се бяхме движили по съседни пътеки, които накрая се пресякоха в този кабинет.

— Нали има традиция осъдените да запалят една цигара, Линдси?

— Да, по дяволите. Пали колкото щеш.

Пресегнах се към кантонерката, върху която лежеше стек „Малборо“. Отворих го и с престорена непринуденост сложих кутия цигари и кибрит до лакътя на Кароли.

Чувствах се смазана да чуя за момчето, чийто погубен живот съм носила в душата си толкова години.

— Благодаря ти — произнесе Кароли, училищната директорка, мамчето, спасителката на малтретирани деца.

Тя обели целофана и горния станиол от кутията и извади цигара с почукване. Припламна кибритена клечка и във въздуха се разнесе мирис на сяра.

— Кийт беше само на дванадесет години, когато дойде в моето училище. На същата възраст като сина ми Боб — промълви. — Прекрасни момчета, и двете. Обещаващи.

Слушах напрегнато, докато Кароли описваше външността на Браян Милър, по-голямо момче, безпризорен, който спечелил доверието й и после станал училищен съветник.

— Браян изнасилвал многократно и Боб, и Кийт, но освен това изнасилвал и умовете им. Имаше нож от специалните военни сили. Заплашвал ги, че ще ги превърне в момичета, ако кажат на някого какво е вършил.

По лицето на Кароли се търкулнаха сълзи. Тя разнесе дима с ръка, сякаш сълзите й идваха от него. Когато отпи от чашата с кафе, ръката й трепереше.

Единственият звук в стаята беше тихото свистене на навиващата се магнетофонна лента.

Когато заговори отново, гласът й бе станал по-тих. Наведох се напред, за да не пропусна нито дума.

— Щом им се насити, Браян изчезна и отнесе невинността, достойнството и самоуважението им.

— Защо не се обади в полицията?

— Докладвах случая, но когато Боб ми сподели, вече бе изминало много време. А полицията не се интересуваше кой знае колко от моето училище за безпризорни. Минаха години, преди Кийт да започне да се усмихва отново — продължи Кароли. — А Боб беше още по-уязвим. Когато си преряза вените, вече трябваше да взема мерки.

Кароли си играеше с верижката на часовника си, изящен женствен жест, но чертите й бяха изкривени от гняв, който, изглежда, не се беше уталожил цяло десетилетие.

— Продължавай. Слушам те, Кароли.

— Открих, че Браян живее временно в един хотел в „Тендърлойн“. Продаваше тялото си. Поканих го на ресторант и го нахраних богато. Поляхме обилно яденето с вино. Отпуснах се в спомени колко много съм го харесвала навремето и той ми повярва. Беше убеден, че продължавам да съм му приятелка. Помолих го приятелски да ми обясни. Според разказа му излезе, че било „романтична любов“. Представяш ли си?

Кароли се изсмя и изтръска пепелта в пепелника от алуминиево фолио.

— Върнах се в хотела заедно с него — продължи. — Бях му донесла някои негови вещи: тениска, книга и няколко други вещи. Когато се обърна с гръб, го хванах. Прерязах му гърлото с неговия собствен нож. Той не можеше да повярва какво правя. Опита се да извика, но му бях прерязала гласните струни, нали разбираш? След това го нашибах с колана си, както беше проснат и умираше. Беше хубаво, Линдси. Последното лице, което Браян видя, беше моето. Последния глас, който чу, беше моят.

След разказа на Кароли си представих образа на Джон Доу като жив човек. Дори и да бе такъв, какъвто го описваше тя, пак си оставаше жертва, осъдена и екзекутирана без съд.

Последното съвпадение, което ме уби, беше, че Кароли бе надраскала върху хотелската стена „На никой не му пука“. Надписът се появи по всички вестникарски страници. Десет години по-късно изрезките от вестниците бяха открити в странната колекция от статии за реални убийства на Сара Кабът. Тя и брат й бяха откраднали фразата.

Метнах към Кароли един бележник и й подадох химикалка. Започна да пише с трепереща ръка. След малко вдигна красивата си глава:

— Ще напиша, че всичко, което съм извършила, е било заради децата. Че съм го направила само заради тях.

— Добре, Кароли. Хубаво. Това е твоята версия.

— Но все пак разбираш ли, Линдси? Някой трябваше да ги спаси. Аз бях тази. Аз съм добра майка.

Около нас кръжеше дим, а тя ме гледаше в упор.

— Мога да разбера какво е да мразиш хора, причинили ужасни неща на невинни деца — казах. — Но не и убийство. Това не мога да го разбера. Нито как можа да причиниш това на Алисън.