Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (132)

Глава 131

Телефонът иззвъня и ме изтръгна от бездънен сън, който ме бе отнесъл някъде в Канзас. Едва напипах слушалката в тъмнината.

— Кой е? — попитах с пресипнал глас.

— Аз съм, Линдси. Съжалявам, че те будя толкова рано.

— Джо — дръпнах будилника към себе си. Показваше 5:15 с червени светещи цифри. Изведнъж се стреснах. — Добре ли си? Какво има?

— Аз съм екстра — отвърна той със спокоен, сгряващ секси глас. — Но пред твоята къща се е насъбрал народ.

— Това по сателитната система ли го засече?

— Не, просто включих телевизора.

— Почакай.

Прекосих стаята и повдигнах ъгълчето на щорите.

Няколко репортери се бяха разположили на ливадата, а операторски екипи свързваха кабели с колите на сателитната телевизия, които напомняха военен обоз.

— Да, видях ги — казах, мушвайки се отново под завивките. — Пълна обсада. Мамка му.

Сгуших се на леглото с мобилния телефон под брадичката и почувствах Джо толкова близо, сякаш беше до мен.

Говорихме цели двайсет минути, направихме планове да се видим, щом се върна в града и си пратихме въздушни целувки. След което станах, облякох някакви дрехи, сложих си малко грим и се появих пред входната врата на Кет.

Репортерите се скупчиха, тикайки микрофоните в лицето ми. Премигвах на утринната светлина и повтарях единствено „Съжалявам, че ви разочаровам, господа, но не мога да коментирам, нали разбирате? Случаят е на главен инспектор Старк и трябва да разговаряте с него. Това е всичко, хора!“

Отстъпих навътре в къщата, усмихнах се на себе си и затворих вратата пред гъмжилото и викането на собственото ми име. Пуснах резето и изключих звънеца на телефона. Тъкмо свалях бележките за престъплението от корка в детската стая, когато Синди и Клеър позвъниха на мобилния ми за конферентен разговор.

— Всичко приключи — осведомих ги, повтаряйки думите на началника. — Или поне така ми казаха.

— Какво всъщност става, Линдси? — попита моята изключително интуитивна и скептична приятелка Синди.

— Ей, много ти сече!

— Ъхъ. Е, каква е работата?

— Да не се записва. Младокът страшно се гордее, че е превзел портрета и славата на убиеца-психопат. А аз не съм съвсем сигурна, че ги е заслужил.

— Призна ли за убийството на Джон Доу? — намеси се Клеър.

— Право в целта, пеперудке. Още една умница!

— Е и?

— Не, това не е признавал.

— Тогава как излиза твоята сметка?

— Не зная какво да мисля, Клеър. Наистина вярвах, че който и да е убил тези хора, е убил и Джон Доу. Но може да съм грешила.