Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (62)

59

Кейн имаше достатъчно влияние, за да ме изтика най-отпред в списъка, поради което ме закараха в Наказателния съд „Клара Шортридж Фолтс“ на Уест Темпъл. Вкараха ме в килията пред съдебната зала и ме закопчаха заедно с трима други мъже, единият от които беше около осемнайсетгодишен, пребледнял от страх.

В помещението имаше климатик.

Това си беше чудо. Благодарих на Бога.

Седях там с часове, докато моите съкилийници идваха и си отиваха. После ме отделиха от тях.

Кейн дойде да ме види, обгърна ме с ръце и крепко ме прегърна.

— Не забравяй кой си. Живни малко — прошепна ми.

Миришех ужасно, като немитите мъже в килията. Бях с вчерашните си дрехи и имах множество порезни рани и синини, както и еднодневна брада.

— Добре. Мисля, че ще успея да го изиграя — отговорих на адвоката си.

Последвах Кейн в съдебната зала. Беше цялата с ламперии — цивилизовано място, но въпреки това ми напомняше за старите снимки от остров Елис, където бежанците са били държани по три седмици в трюмовете на корабите, без да се знае какво ще стане с тях.

Съдията беше почитаемият Скинър Кофин. Никога не го бях срещал, но знаех кой е. Беше към петдесетте, известен с докачливостта и своеволието си. Джъстийн веднъж беше казала, че той изпъква с „творческите си интерпретации на закона“.

Не знаех дали това е добре за мен, или е зле.

Докато съдия Кофин разговаряше със съдебния пристав, аз огледах галерията. Чуваше се приглушен шум от хора, които си шепнеха и се наместваха на местата си. Чуваше се и плач на бебета. Чух името си. Обърнах се и видях Роби Пейс, новият кмет, да идва към мен.

Спомням си, че си мислех колко чист изглеждаше в синия си костюм, а лицето му блестеше след неотдавнашно бръснене. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Писах на съдията. Застъпих се за теб. Мисля, че нещата ще се наредят.

— Благодаря ти, Роби.

— За нищо.

Вратите в предната част на залата се отвориха, Феско влезе и се приближи по пътеката между редовете. Спря се да поговори с кмета Пейс и ме погледна през рамото му, докато си бъбреха. Роби кимна с глава, при което Феско кимна към мен и се върна обратно в галерията.

После вратите отново се отвориха и пропуснаха Джъстийн, която представляваше ослепително въплъщение на изяществото, свежа като току-що разпъпила се роза, но усмивката й беше помрачена от тъга. Приближи се до мен и спря точно преди да ме прегърне. Физическият контакт беше изрично забранен.

— Всички сме зад теб, Джак. Всички в Private. Домогваме се дори до контактите ни на улицата, пресяваме всичко, което сме открили до този момент, и ще продължаваме така, докато не стигнем до нещо, което ще ни е от полза. Ти добре ли си?

— Радвам се да те видя.

— Ще ми се да можех да кажа същото. Знам колко зле е там.

Помислих си, че няма как да знае наистина — и трябва да благодари на Бога за това.

— Значи не разполагате с нищо?

— Все още не. Томи има алиби.

— И аз така чух.

— Жена му. Онази вечер си е бил у дома с нея.

Въздъхнах.

— Продължаваме да се ровим — каза Джъстийн.

— Аз съм добре.

— Знам.

Защо бях преспал с Колийн?

Защо не бях устоял на този порив?

Джъстийн ми пожела късмет и тогава съдебният пристав извика някакъв номер. Кейн каза:

— Сега сме ние. Хайде.