Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (37)

34

С едната си ръка притисках торбичка с лед към челюстта си, а в другата държах чаша бира „Гинес“. Донахю седеше срещу мен на малка маса в тъмния му ресторант, а между нас блещукаше свещ. След като си викахме в продължение на двадесет минути, бях успял да го убедя в невинността си.

— Казах ти, че съжалявам, нали, Джак? — каза Донахю с ирландския си акцент.

— Да, каза ми.

Той въздъхна.

— Всичко е наред, Майк. Разбирам те. Пък и няма пострадали.

Един сервитьор ми донесе вечеря — чиния с котлети и пържени картофи — и я постави пред мен. Отказах още едно питие и погледнах чинията раздвоен.

От една страна, не бях ял отдавна.

От друга обаче, ми се гадеше.

Храната беше начинът на Донахю да ми предложи примирие, така че оставих леда и хванах приборите.

— Тя беше тъжна — каза той. — Говорихме си за този неин приятел в Дъблин и мисля, че го обичаше, но той не караше сърцето й да прескача. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Не е била влюбена в него?

Донахю кимна.

— Искаш ли да ти нарежа месото, момче?

Усмихнах се през болка и забодох няколко картофа на вилицата.

— На мен не ми сподели това. Каза, че е щастлива.

— По-скоро се е правела на силна. Или пък е искала да разбере дали не си променил решението си. Дали още я обичаш. Както и да е, бях спрял да се тревожа, че ще се нарани сама. Не съм и подозирал, че някой може да й причини такова ужасно нещо.

— Всички я обичаха, Майк.

— Тогава защо? — попита ме Донахю и удари с юмруци по масата. Порцелановата чиния подскочи. Бирата се разплиска. — Защо тогава я пращам в Дъблин в ковчег?

Оставих ножа и вилицата и отместих чинията.

— Нямало е нищо общо с Колийн — отговорих аз. — Някой я е убил, за да нарани мен. Някой, който ме мрази.

— Кой е бил, Джак?

— Не знам. Все още. Работя по въпроса. Който и да е, е бил професионалист. Можел е да намери начин да убие мен, без да замесва Колийн. Но не това е искал.

Натопил ме е, за да се срина малко по малко. Първо с тази… загуба. После унижението. След което ще ме затворят до живот. Или ще ме осъдят на смърт. Това е бил планът.

— Да го изяде котката дано. А дяволът да изяде нея.

— Дай боже.

Замълчахме, докато отсервираха масата.

Щом пак останахме сами, погледнах тъжните очи на Майк и казах:

— Съжалявам, Майк. Аз съм този, който ти дължи извинение. Ако Колийн нямаше връзка с мен, щеше още да е жива.