Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (84)

81

Откакто беше видяла Дани Уитман за последно четири часа по-рано, той беше преместен от „Лост Хилс“, най-хубавият затвор в щата, в „Туин Тауърс“.

Сега се намираше в лазарета, който беше натъпкан до тавана със затворници, много от които психически неуравновесени.

Тя беше работила на подобни места. И те никога не бяха нещо добро.

След като отново я бяха претърсили и пак беше минала през метален детектор, Джъстийн застана на входа на помещението и се огледа.

Правоъгълната стая се охраняваше от двама въоръжени пазачи на вратата, имаше решетки на високите малки прозорци, стените бяха боядисани в болнично зелено и се носеше всепроникваща, почти болезнена миризма на дезинфектант.

Забеляза Дани в едно от болничните легла, през две от оградената със стъкло кабинка на сестрите. И двете му очи бяха насинени, носеше болнична роба, а главата му беше бинтована. Освен това беше закопчан с белезници за леглото.

Бяха предупредили Джъстийн, че разполага с петнайсет минути с Дани, че физическият контакт е забранен и че ако наруши това правило, срещата й с него ще бъде незабавно прекратена. Дани вдигна поглед, щом тя се приближи. Изглеждаше по-щастлив да я види, отколкото беше очаквала. Та тя почти не го познаваше. Какво си представяше, че може да направи за него?

Джъстийн придърпа един пластмасов стол до леглото.

— Нямаме много време, Дани. Би ли ми казал какво се случи?

— Аз и Пайпър бяхме влюбени, но не можехме да разкажем на никого заради нейната възраст и, нали знаеш, папараците…

— Извинявай, Дани, но давай накратко, става ли?

Джъстийн го преценяваше. Дали разбираше? С ясно съзнание ли беше? Истината ли казваше? Дали живееше в това време и място или в свой собствен въображаем свят?

— Вчера сутринта, докато репетирахме във ферарито, Пайпър ми каза: „Колко жалко, че не можем да се измъкнем оттук“, а аз разсъждавах със сърцето си. Никога не бяхме прекарвали заедно нощта… Беше идеална възможност… Отидохме в хижата, която купих миналата година под фалшиво име. О, Господи. Ако бях помислил малко, тя щеше да е още жива.

Отново беше заплакал.

— Дани, след дванадесет минути ще ме изхвърлят оттук, така че моля те, говори. С Пайпър скарахте ли се?

— Не, не. Денят беше страхотен. Купонясвахме, докато и двамата направо не припаднахме в леглото. Събудих се… или може би нещо ме събуди. И Пайпър не беше там.

— Какво се е случило тогава?

Дани избърса лице в ръкава си и продължи:

— Излязох да я потърся. Навън цареше пълен мрак, но все пак успях да видя някаква кола, паркирана до ферарито. Беше влязла в средата на цветната леха. Не се предполагаше там да има кола. После видях лъч от фенерче да се движи измежду дърветата и тръгнах по следата, викайки Пайпър. Изведнъж светлината изчезна. Чух, че колата отзад запали и си помислих, че може би Пайпър е съжалила и се е обадила на някого да дойде да я прибере. Но тогава… намерих една от обувките й на ръба на урвата… Разбрах, че нищо не мога да сторя за нея. И ви се обадих. Обадих се на всички.

Пазачът се приближи до леглото и каза:

— Времето ви изтече.

Дани погледна Джъстийн в очите.

— Заклевам ви се, доктор Смит, аз не съм сторил това на Пайпър. Трябва да ми повярвате. Някой ме е нарочил. Не знам какво точно и не знам кой го прави. Но онази кола, която видях пред хижата… собственикът й е човекът, който е убил Пайпър.