Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (6)

3

Отворих входната врата и Джъстийн нахлу вътре като нежен бриз. Тя беше първокласен психолог, профайлър, не просто умна, а направо блестяща. Слава на Бога, че беше тук.

Сложи ръка на бузата ми, вгледа се в очите ми и попита:

— Къде е тя, Джак?

Посочих към спалнята. Джъстийн влезе вътре, а аз я последвах и застанах безмълвно до вратата, щом тя пристъпи към леглото.

— О, не — изстена и сключи ръце под брадичката си.

Въпреки че стоях там и бях свидетел на тази покъртителна сцена, Колийн все още беше жива в съзнанието ми. Представих си я в малката къща, която беше наела в Лос Фелиз, любовно гнезденце, което едва ли не можеше да побереш в шепи. Спомних си как помръдваше бедра в оскъдно бельо, обута в големи пухкави пантофи, и пускаше някоя от старите поговорки на баба си с тежкия си ирлански акцент:

— Няма кой да преброи пилците наесен.

— Какво означава това, Мълой? — бях попитал.

— Беда.

А ето я сега в моето легло. Беше много повече от беда.

Джъстийн беше пребледняла, когато се върна при мен. Притегли ме в обятията си и ме прегърна.

— Ужасно съжалявам, Джак. Ужасно много съжалявам.

Притиснах я силно, но тя внезапно се отдръпна. Прониза ме с тъмните си очи и каза:

— Защо косата ти е мокра?

— Косата ми ли?

— Да не си си вземал душ?

— Да. Когато се прибрах, влязох директно в банята. Опитвах се да се разбудя.

— Ами това не е сън, Джак. По-истинско не може и да бъде. Беше ли видял Колийн, когато се изкъпа?

— Нямах представа, че е тук.

— Казвал ли си й да дойде?

— Не, Джъстийн, не съм. Наистина.

Входният звънец отново иззвъня.