Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (116)

113

От къщите наизлязоха хора по пижами и долни дрехи, деца се вкопчваха в родителите си, а в уличката се тълпяха полицейски коли. Напълно осъзнавах, че търча към блъсналата се кола, но в ума ми препускаха спомени, които ме връщаха в най-кошмарната нощ от моя живот.

Бях в Афганистан и превозвах ескадрон до базата, когато една ракета беше разпорила корема на моя хеликоптер CH-46 и беше отнесла задното витло, запращайки ни към земята.

Спускането беше ужасяващо. Машината пропадаше надолу в черната нощ като във водовъртеж.

Аз се опитах да я изкарам от вихъра с надеждата да успея да приземя хеликоптера изправен… и като по чудо стана. Докато аз и Дел Рио пълзяхме по пясъка, горивото се възпламени. Снаряжението избухна. Във въздуха изригна огнен стълб, който изглеждаше като зелена стена от пламъци в очилата ми за нощно виждане.

Измъкнахме се от хеликоптера невредими, но в товарното отделение, което беше понесло директния удар, бяха хванати в капан четиринадесет морски пехотинци. Беше като същински ад на земята. Мъже, които познавах, с които бях воювал, които бях обичал, бяха мъртви, но аз трябваше да се уверя, че нямаше оцелели, които изгаряха живи. Изтичах към товарното отделение, но, както правеше и сега, Дел Рио ми крещеше да спра, викаше, че машината ще се взриви.

— Джак!

Този път се обърнах към Дел Рио и му креснах:

— Трябва да разбера дали е жива!

Предницата на импалата се беше блъснала в стената челно и се беше нагънала като акордеон. Вратата от страната на шофьора беше отворена, а въздушната възглавница се беше отворила и спаднала. Гомес висеше отпусната на колана. Устата й кървеше, но все още дишаше.

Наведох се до вратата и я попитах:

— Кармелита, чуваш ли ме?

Тя примигна с очи към мен.

— Кой си ти?

— Казвам се Джак Морган, частен детектив съм. Ти ли го направи? Ти ли уби Морис Бингам? Ти ли уби Албърт Сингх?

Тя се разсмя с хриптене, може би това беше последният й дъх. Но за мен този отговор не беше достатъчен.

— Ти умираш, Кармелита. Не би искала да си отидеш, пазейки тази тайна.

Почувствах нечия ръка на рамото си.

— Кенди, Dime la verdad. Pides perdón. Кажи истината. Поискай прошка.

Тя си пое дъх и каза:

— Бог разбира. Аз ги убих. No me necesito maldito perdón.

Не ми е нужна прошка, бе педал. Те… си получиха… заслуженото…

После вдигна ръка с усилие, погледна ме в очите и ми показа среден пръст. След това лицето й замръзна, очите й помътняха и тя умря.