Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (110)

107

— Джак, искам да остана в Private. Това е твърдо „да“. Освен това съжалявам, ако съм била груба миналата вечер. Все още съм… наранена. Ще се видим утре.

Прослушах съобщението няколко пъти, търсейки някакъв подтекст и скрит смисъл. Единственото, което беше сигурно, беше, че Джъстийн остава в агенцията.

Дали още имаше шанс да се помирим? Или това беше краят за нас?

В ума ми изплуваха нейните думи: „Няма «нас», Джак. И не съм сигурна, че някога е имало“.

Бях си взел душ и се бях преоблякъл в дънки и блуза с якичка, когато чух звънеца на вратата. Отидох до новата ми охранителна система и погледнах образа в монитора от камерата на портата.

Там стоеше Джинкс с покрит със сребърен похлупак поднос с храна в ръка. Идваше тъкмо навреме.

Отключих й отвътре и когато тя стигна до вратата, поех подноса и го сложих на масата в коридора. Тя беше усмихната и красива, а очилата й бяха много сладки, с бонбонено розови стъкла. Носеше дънки и синя блузка. Цветът беше същият като очите й.

Същото синьо и като тениската, с която бях облечен аз.

— Ей, я се виж — възкликна тя. — Ако не възразяваш, предпочитам да гледам теб.

— Е, добре.

Двамата се разсмяхме и аз я гушнах продължително. Докато я прегръщах, тя ми каза, че е донесла за вечеря салата от градински домати и пайове с рак и салца от манго. Беше ентусиазирана и говореше много бързо.

Вече бях вечерял на прощалния банкет на Коуди, но Джинкс не знаеше и аз нямах намерение да й казвам.

— Сама направих салцата — каза тя, без да ме пуска. — Специалитет на заведението.

— Аз имам охладена бутилка „Пино Гриджо“.

— На това се надявах — усмихна се широко тя. Имаше много хубава усмивка.

Извадих бутилката от леда и занесохме вечерята на верандата, настанихме се на столовете, поехме няколко глътки въздух и се отпуснахме.

Вдигнахме тост за залязващото слънце, докато то изнасяше танц с ветрила, заедно с група пухкави сиви облаци. Всичко беше някак специално — гледката, салцата, виното и Джинкс, която се оказа доста приятна компания. Тя събу сандалите си, обви коленете си с ръце и ме помоли да й разкажа повече за себе си, нещо, което не беше част от професионалната ми биография.

Можех да й опиша доста добре живота си, ако използвах картата от белези по тялото си, но не го направих. Не и този път. Мислех си да й разкажа някоя футболна история, нещо забавно, но в този момент се чу музикална мелодия откъм дневната. Телефонът на Джинкс звънеше.

— Няма да го вдигна — заяви тя.

— Добре.

Когато звънна пак, вече наистина уби настроението ни. Затворих плъзгащата се врата, но мелодията пак се чуваше, щом телефонът звънна за трети път.

— Може да е… Нека просто вдигна. Веднага се връщам.

Загледах се в разбиващите се вълни, когато Джинкс отвори вратата. Харесвах я и се наслаждавах на вечерта, каквото и да представляваше тя — среща или просто опознаване. Мислех си да й кажа, че бих могъл да накарам мобилния й телефон да изчезне, че мога да й демонстрирам известния си пас и да го запратя в океана.

Реших, че би се засмяла.

Но после я чух да казва от съседната стая:

— Моля те, просто ми го кажи… О, не. Не. Идвам веднага. Не пипай нищо.

Като се върна на верандата, Джинкс изглеждаше паникьосана.

— Още някой е бил убит в моя хотел, Джак. Още един мъж е умрял.