Кен Фолет
Крахът на титаните (96)

II

Сутринта, след като мъжете отидеха на работа в мината и децата биваха изпратени на училище, жените обикновено се залавяха да вършат нещо навън. Чистеха тротоарите, лъскаха стъпалата пред къщите или миеха прозорците. Някои отиваха до магазина или изпълняваха други задачи. Етел помисли, че имат потребност да видят света извън малките си къщици, да си припомнят, че животът не е затворен между четирите паянтови стени.

Стоеше на слънце пред вратата на госпожа Грифитс Социалистката и се облягаше на стената. Навсякъде по улицата жените бяха намерили причини да поизлязат. Лойд си играеше с топка. Виждал беше другите деца и безуспешно се мъчеше да прави като тях. „Колко сложно действие е хвърлянето“, разсъди Етел — „да използваш рамото и мишницата, китката и дланта едновременно. Пръстите трябва да отслабят хватката точно преди ръката да се протегне най-далеч.“ Лойд не беше усъвършенствал това и пускаше топката прекалено рано, та тя понякога падаше зад рамото му или пък прекалено късно, така че тя губеше тласък. Но не преставаше да опитва. „Накрая ще се научи и никога няма да го забрави“, каза си Етел. Чак когато имаш дете, разбираш колко много имат да учат децата.

Тя не проумяваше как е възможно баща й да отхвърли това момченце. Лойд нищо лошо не бе сторил. Самата Етел беше грешница, но такива бяха повечето хора. Бог прощаваше греховете им, следователно кой бе тате, та да съди? Това я гневеше и натъжаваше едновременно.

Момчето от пощенската станция се появи в горния край на улицата и върза коня си близо до тоалетните. Казваше се Герайнт Джоунс. Работата му беше да носи колети и телеграми, но днес явно не носеше никакви пакети. Етел усети внезапен хлад, сякаш облак бе скрил слънцето. На улица „Уелингтън“ телеграмите бяха рядкост и обичайно носеха лоши новини.

Герайнт се спусна по хълма, далеч от Етел. Тя си отдъхна — нямаше вести за нейното семейство.

Умът й се понесе към едно писмо, получено от лейди Мод. Етел, Мод и други жени бяха започнали кампания, за да гарантират, че гласовете на жените ще са част от всяко обсъждане на реформата на войнишкото гласуване. Бяха осигурили достатъчното разгласяване на въпроса, за да е сигурно, че премиерът Аскуит няма да избяга от проблема.

Мод съобщаваше, че той е избягнал удара им, като е прехвърлил целия въпрос на комитета, наречен Консултацията на Предателя на камарата. Според Мод това било добре. Щяло да има спокойни дискретни дебати, а не театрални речи в залата на Камарата. Може би здравият разум щеше да надделее. Независимо от това тя усилено опитваше да узнае кого е назначил Аскуит в комитета.

Няколко врати по-нагоре от къщата на Уилямсови излезе дядо, седна на ниския прозоречен перваз и запали първата си лула за деня. Забеляза Етел, усмихна се и й махна.

От другата страна Мини Понти, майката на Джоуи и Джони, заудря една черга с тупалка и се закашля.

Госпожа Грифитс излезе с лопата пепел от кухненската печка и я изсипа в някаква дупка на черния път.

Етел я попита:

— Мога ли да помогна с нещо? Ако искаш, мога да отида до кооперативния магазин.

Вече беше оправила леглата и беше измила съдовете от закуска.

— Добре — отговори госпожа Грифитс. — Ей сегичка ще ти направя списък.

Тя запъхтяна се опря на стената. Беше дебела жена и всяко усилие я оставяше без дъх.

Етел забеляза суматоха в долния край на улицата. Надигнаха се гласове. После се чу писък.

Двете с госпожа Грифитс се спогледаха, Етел грабна Лойд и се завтекоха да проверят какво става от другата страна на тоалетните.

Етел първо видя групичка жени, струпани около госпожа Причърд, която виеше с цяло гърло. Останалите се мъчеха да я успокоят. Ала тя не беше единствената. Пю Чукана, бивш миньор, който беше загубил крака си при срутване в забоя, седеше насред улицата като ударен, а двама от съседите му стояха до него. Отсреща, на прага на къщата си, госпожа Джон Джоунс Магазинера хлипаше и държеше в ръка лист хартия.

Етел видя как Герайнт Пощальончето с бледо лице и почти разплакан прекосява улицата и чука на друга врата.

— Телеграми от министерството на войната. Бог да ни е на помощ — каза госпожа Грифитс.

— Битката при Сома — отговори Етел. — Абъроуенци трябва да са участвали.

— Алън Причърд сигурно е мъртъв, и Клайв Пю, и Пророка Джоунс — беше сержант, родителите му толкова се гордееха с него…

— Горката госпожа Джоунс, другият й син умря в онази експлозия в мината.

— Нека моят Томи е добре, моля те, Боже — молеше се госпожа Грифитс, въпреки че мъжът й бе печално известен атеист. — Пощади Томи.

— И Били — рече Етел. А след това прошепна в ухото на Лойд: — И татко ти.

През рамото на Герайнт висеше платнена чанта. Етел със страх се питаше колко ли още телеграми има вътре. Момчето минаваше от едната страна на улицата към другата, като ангел на смъртта с пощальонска фуражка.

Докато Герайнт подмине тоалетните и дойде към горния край на улицата, всички наизлязоха на тротоара. Жените прекъснаха заниманията си и застанаха в очакване. Родителите на Етел излязоха — тате още не беше отишъл на работа. Стояха до дядо, притихнали и уплашени.

Герайнт приближи госпожа Луелин. Синът й Артър трябва да бе убит. Етел си спомни, че му викаха Петното. Бедното момче вече нямаше защо да се притеснява за вида си.

Госпожа Луелин вдигна ръце, като че да се предпази от пощальона.

— Не! Не, моля те! — изплака тя.

Герайнт подаде телеграмата.

— Не мога нищо да сторя, госпожо Луелин — каза той. Беше само на седемнадесет. — Ето го адресът ви отпред, виждате ли?

Жената не искаше да вземе плика.

— Не! — Тя се обърна с гръб и зарови лице в ръцете си.

Устните на момчето затрепериха.

— Моля Ви, вземете го. Имам да раздам всички тези. А в станцията има още стотици! Не знам как ще ги раздам до довечера. Моля Ви.

Съседката й, госпожа Пари Прайс, рече:

— Аз ще го взема вместо нея. Нямам синове.

— Много Ви благодаря, госпожо Прайс — каза Герайнт и продължи.

Извади от чантата следващата телеграма, погледна адреса и подмина къщата на семейство Грифитс.

— О, слава Богу — продума госпожа Грифитс. — Моят Томи е невредим, слава Богу.

Тя заплака от облекчение. Етел премести Лойд на другия си хълбок, а той обгърна раменете й с ръка.

Момчето отиде при Мини Понти. Тя не извика, ала по лицето й се зарониха сълзи.

— Кой? — попита тя задавено. — Джоуи или Джони?

— Не зная, госпожо Понти — отвърна Герайнт. — Ще трябва да прочетете какво е написано тука.

Тя разкъса плика.

— Не виждам! — проплака. Изтри очи в опит да пропъди сълзите и пак погледна. — Джузепе! Моят Джоуи е мъртъв. Горкото ми момченце!

Госпожа Понти живееше почти на края на улицата. Етел чакаше с разтуптяно сърце дали Герайнт няма да иде до дома на семейство Уилямс. Жив ли беше Били, или мъртъв?

Момчето се извърна от ридаещата госпожа Понти. Погледна през улицата и видя, че тате, мама и дядо се взират в него със страшно очакване. Потърси в чантата и вдигна поглед.

— Няма повече за улица „Уелингтън“ — каза той.

Етел едва не припадна. Били беше жив.

Погледна родителите си. Мама плачеше. Дядо се мъчеше да запали лулата си, но ръцете му трепереха.

Тате гледаше Етел. Тя не можеше да разгадае израза на лицето му. Той беше завладян от някакво чувство, ала тя не разбираше какво. Пристъпи към нея.

Не беше много, но се оказа достатъчно. Понесла Лойд, Етел затича към тате.

Той прегърна и двамата.

— Били е жив — рече. — И ти също.

— О, тате. Толкова съжалявам, че те разочаровах.

— Няма значение. Няма значение — каза тате и я потупа по гърба, както правеше, когато тя беше малка и си ожулеше коленете.

— Тихо, тихо. Така е по-добре.