Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XX век (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fall of Giants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo(2020)

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Крахът на титаните

Година на превод: Борис Шопов

Издание: второ

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Мартина Попова

Художник: Моника Писарова

ISBN: 978-954-2908-52-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9634

История

  1. —Добавяне

Осемнадесета глава
Краят на юли 1916 година

I

Етел много размишляваше над живота и смъртта, след като Били замина за Франция. Знаеше, че може никога вече да не го види. Радваше се, че е загубил девствеността си с Милдред.

— Позволих на братчето ти да го направи за пръв път с мене — безгрижно каза Милдред, когато той замина. — Сладко момче. Имате ли още такива в Уелс?

Етел обаче подозираше, че чувствата на Милдред са по-дълбоки, отколкото показва. Малките Инид и Лилиан сега вечер молеха Бог да наглежда чичо Били във Франция и да го върне невредим у дома.

Няколко дни по-късно Лойд разви тежка белодробна инфекция и Етел, измъчвана от отчаяние, го люлееше в ръцете си, докато той се мъчеше да диша. Боеше се, че детето може да умре, и горчиво съжаляваше, че родителите й не са го виждали никога. Когато Лойд се пооправи, Етел реши да го отведе в Абъроуен.

Върна се там точно две години след заминаването си. Валеше дъжд.

Градът не се беше променил много, но мрачният му вид я порази. През първите двадесет и една години от живота си не го беше възприемала така, обаче сега, след Лондон, тя забеляза, че всичко в Абъроуен е едноцветно. Всичко беше сиво: къщите, улиците, купчините отпадък от мината и ниските дъждовни облаци, които печално се влачеха по билото на планината.

Следобед, когато излезе от железопътната гара, Етел се почувства уморена. Да отведеш дете на година и половина на целодневно пътуване беше тежка работа. Лойд се държеше добре и очароваше пасажерите с широката си усмивка. Но все пак майка трябваше да го храни в полюляващото се купе, да го преоблича в зловонната тоалетна и да го приспива, когато почнеше да капризничи — всичко това беше трудно за вършене в присъствието на непознати хора.

Понесла Лойд на хълбок и малкия куфар в ръка, Етел прекоси площада на гарата и тръгна нагоре по улица „Клайв“. Скоро се задъха. Беше забравила още нещо. Лондон беше в по-голямата си част равен град, докато в Абъроуен човек не можеше да иде почти никъде, без да се катери или спуска по някой стръмен хълм.

Не знаеше какво се е случвало в града, откакто замина. Били беше единственият й източник на новини, а мъжете не ги биваше да клюкарстват. Не се съмняваше, че за известно време тя самата е била одумвана. Оттогава обаче трябваше да са се появили и нови скандали.

Завръщането й щеше да се превърне в голяма новина. Няколко жени откровено я зяпаха, докато крачеше по улицата с детето си. Тя знаеше какво мислят. „Етел Уилямс вярваше, че е нещо повече от нас, а се връща във вехта кафява рокля, с бебе на ръце и без съпруг. Гордостта предхожда падението“, щяха да си рекат, и злобата им щеше да е съвсем леко прикрита зад съжалението.

Етел отиде на улица „Уелингтън“, но не у дома си. Баща й каза да не се връща никога. Тя писа на майката на Томи Грифитс, с прякор госпожа Грифитс Социалистката, заради пламенните убеждения на съпруга й (На същата улица живееше и госпожа Грифитс Църковната.). Семейство Грифитс не бяха сред богомолците в параклиса и не одобряваха твърдата линия на бащата на Етел. Етел беше подслонила Томи в Лондон и госпожа Грифитс с радост връщаше услугата. Томи беше единствено дете и докато беше в армията, у дома му имаше свободно легло.

Тате и мама не знаеха, че Етел си идва.

Госпожа Грифитс посрещна Етел топло и взе да гука на Лойд. Навремето тя имаше и дъщеря на възрастта на Етел, която почина от коклюш — Етел едва я помнеше, русо момиче на име Гуени.

Етел нахрани и преоблече Лойд, после седна в кухнята на чаша чай. Госпожа Грифитс забеляза венчалната й халка.

— Омъжена си, така ли? — попита тя.

— Вдовица съм — отвърна Етел. — Загина при Ипр.

— Ах, жалко.

— Той се казваше господин Уилямс, тъй че не ми се наложи си сменям фамилията.

Тази история щеше да обиколи целия град. Някои щяха да запитат наистина ли е имало господин Уилямс и наистина ли се е оженил за Етел. Нямаше значение дали вярват. Жена, която се преструва на омъжена, беше приемлива; жена, която признаваше че е сама, беше нагла безсрамница. Гражданите на Абъроуен си имаха принципи.

Госпожа Грифитс попита:

— Кога ще видиш майка си?

Етел не знаеше как ще я приемат родителите й. Можеха отново да я пропъдят, можеха да й простят всичко, а можеха и да намерят начин да заклеймят нейния грях, без да я прогонват.

— Не знам — отговори тя. — Притеснявам се.

Госпожа Грифитс я гледаше съчувствено.

— Аха, татко ти може да се превърне в същински татарин. Обаче те обича.

— Хората все това разправят. „Татко ти наистина те обича“, казват. Но щом може да ме изхвърли от къщата, не знам защо наричат това обич.

— Когато гордостта им е наранена, хората вършат прибързани неща — успокоително заговори госпожа Грифитс. — Особено мъжете.

Етел се изправи.

— Е, май няма смисъл да отлагам повече — каза тя и вдигна Лойд. — Ела, миличък. Време ти е да научиш, че имаш баба и дядо.

— Късмет — пожела й госпожа Грифитс.

Домът на Уилямсови беше само през няколко къщи. Етел се надяваше баща й да е навън. Така поне щеше да разполага с малко време с майка си, която не беше толкова строга.

Помисли да почука на вратата, после прецени, че това е нелепо, и направо отвори.

Влезе в кухнята, където бяха преминали толкова много от дните й. Родителите й не бяха тук. Само дядо дремеше на стола си. Той отвори очи, погледна я озадачено, след това топло рече:

— Нашата Ет!

— Здравей, дядо.

Дядо стана и се приближи към нея. Още повече беше изнемощял — опираше се на масата, само за да прекоси кухнята. Целуна я по бузата и насочи вниманието си към детето.

— А така, кой ли е това? Дали пък не е моят първи правнук?

— Това е Лойд — представи го Етел.

— Какво хубаво име!

Лойд скри личице в рамото на майка си.

— Срамежлив е — каза тя.

— Аха, уплаши се от непознатия старец с белия мустак. Ще свикне с мен. Седни, миличка, и ми разкажи всичко.

— Мама къде е?

— Слезе до коопа за конфитюр. — Местната бакалия беше кооперация, която делеше стоките между клиентите си. Подобни магазини бяха популярни в Южен Уелс, макар че никой не знаеше как се произнася ко-оп, и названията варираха от коп до куорп. — След минутка ще се прибере.

Етел остави Лойд на пода. Той се зае да изучава стаята, придвижвайки се с олюляване от една опора към друга, малко като дядо. Етел разказа за задачите си като управителка на Войнишка съпруга: работата с печатаря, разпространението на вестниците, прибирането на непродадените бройки, намирането на рекламодатели. Дядо се чудеше откъде тя знае какво да прави и Етел призна, че двете с Мод се учат в крачка. Смяташе, че печатарят е мъчен човек — не обичаше да му нареждат жени — обаче сама преценяваше, че я бива в продажбите на рекламна площ. Докато разговаряха, дядо извади своя джобен часовник и го провеси на верижката, без да поглежда към Лойд. Детето зяпна лъскавата верижка и се пресегна към нея. Дядо му позволи да я вземе. Скоро Лойд се опираше на коленете на стареца и изследваше часовника.

Етел се чувстваше особено в старата къща. Представяше си как всичко ще й бъде уютно познато, като чифт обуща, които са приели формата на носилите ги с години крака. Но всъщност й беше малко неспокойно. Къщата й приличаше повече на дома на познати стари съседи. Все гледаше избелелите мотивчета с дотегналите библейски цитати и се чудеше защо майка й не ги сменя с десетилетия. Не се усещаше на място.

Чувал ли си нещо от нашия Били? — попита тя дядо.

— Не. А ти?

— Не и след като замина за Франция.

— Май е в оная голяма битка на река Сома.

— Надявам се, че не е. Казват, че е ужасно.

— Да, страшно, ако вярваш на слуховете.

Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха бодри и мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и техните смразяващи кръвта разкази за некадърност и кланета се пренасяха от уста на уста.

Влезе мама.

— Висят и си говорят в магазина, все едно си нямат друга работа… А! — Тя спря. — Небеса, това нашата Ет ли е?

И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:

— Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.

Мама избърса очи и го вдигна.

— Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст.

Лойд боязливо погледа мама и се разплака.

Етел го взе.

— Напоследък се е превърнал в същинско мамино синче — рече тя извинително.

— Всички са такива на тази възраст — отговори мама. — Възползвай се колкото можеш, той скоро ще се промени.

— Къде е тате? — Етел се постара да не звучи твърде притеснена.

Мама изглеждаше напрегната.

— Отиде до Каерфили на среща на профсъюза. — Тя погледна часовника. — След малко ще си дойде за чая, освен ако не е изтървал влака.

Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее. Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.

Мама направи чай и сложи на масата чиния захаросани уелски сладки.

— Не съм хапвала такива от две години — каза Етел. — Прекрасни са.

Дядо щастливо обяви:

— Е, това наричам аз хубаво. Дъщеря ми, внучката ми и правнукът ми са тук, всичките в една стая. Какво повече да иска човек от живота?

Взе си сладка.

Етел си рече, че за някои хора животът на дядо не е кой знае какво — да седи по цял ден в задимената кухня, облечен в единствения си костюм. Но той беше благодарен за участта си и тя самата му беше донесла щастие, поне днес.

Тогава влезе баща й.

Мама тъкмо казваше:

— Някога, като бях на твоите години, имах възможността да ида в Лондон, но дядо ти рече…

Вратата се отвори и тя спря по средата на изречението. Всички наблюдаваха как тате влиза от улицата в костюма си за срещи и с миньорския каскет, запотен от изкачването по хълма. Той пристъпи в стаята, после спря и зяпна.

— Виж кой е тук — подхвана мама с престорена веселост. — Етел и внукът ти.

Лицето й беше пребледняло от напрежение.

Той не продума. Не свали шапката си.

— Здравей, тате. Това е Лойд — каза Етел.

Тате не я погледна.

Дядо рече:

— Малкият прилича на тебе, Дай, момчето ми — около устата, виждаш ли?

Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.

Тате продължаваше да мълчи. Етел разбра, че е сбъркала, изненадвайки го така. Не искаше да му даде възможността да й забрани да идва. Но сега виждаше, че изненадата го е поставила в отбранителна позиция. Тате изглеждаше уловен в ъгъла. Етел си спомни, че винаги е било грешка да го притискаш до стената.

Лицето му доби упорито изражение. Погледна съпругата си и каза:

— Нямам внук.

— О, сега пък — умолително рече мама.

Изражението му не се промени. Стоеше неподвижно, гледаше сурово мама и не продумваше. Чакаше нещо и нямаше да мръдне, докато Етел не си отиде. Тя заплака.

— По дяволите — каза дядо.

Етел вдигна Лойд.

— Съжалявам, мамо — изхлипа тя. — Мислех си, че може би…

Задави се и не можа да довърши. С детето на ръце мина край баща си. Той не я погледна.

Етел излезе и затръшна вратата.