Метаданни
Данни
- Серия
- XX век (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fall of Giants, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Шопов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Октомврийската революция
- Първа световна война
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- VaCo(2020)
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Крахът на титаните
Година на превод: Борис Шопов
Издание: второ
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес
Редактор: Мартина Попова
Художник: Моника Писарова
ISBN: 978-954-2908-52-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9634
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Краят на юли 1916 година
I
Етел много размишляваше над живота и смъртта, след като Били замина за Франция. Знаеше, че може никога вече да не го види. Радваше се, че е загубил девствеността си с Милдред.
— Позволих на братчето ти да го направи за пръв път с мене — безгрижно каза Милдред, когато той замина. — Сладко момче. Имате ли още такива в Уелс?
Етел обаче подозираше, че чувствата на Милдред са по-дълбоки, отколкото показва. Малките Инид и Лилиан сега вечер молеха Бог да наглежда чичо Били във Франция и да го върне невредим у дома.
Няколко дни по-късно Лойд разви тежка белодробна инфекция и Етел, измъчвана от отчаяние, го люлееше в ръцете си, докато той се мъчеше да диша. Боеше се, че детето може да умре, и горчиво съжаляваше, че родителите й не са го виждали никога. Когато Лойд се пооправи, Етел реши да го отведе в Абъроуен.
Върна се там точно две години след заминаването си. Валеше дъжд.
Градът не се беше променил много, но мрачният му вид я порази. През първите двадесет и една години от живота си не го беше възприемала така, обаче сега, след Лондон, тя забеляза, че всичко в Абъроуен е едноцветно. Всичко беше сиво: къщите, улиците, купчините отпадък от мината и ниските дъждовни облаци, които печално се влачеха по билото на планината.
Следобед, когато излезе от железопътната гара, Етел се почувства уморена. Да отведеш дете на година и половина на целодневно пътуване беше тежка работа. Лойд се държеше добре и очароваше пасажерите с широката си усмивка. Но все пак майка трябваше да го храни в полюляващото се купе, да го преоблича в зловонната тоалетна и да го приспива, когато почнеше да капризничи — всичко това беше трудно за вършене в присъствието на непознати хора.
Понесла Лойд на хълбок и малкия куфар в ръка, Етел прекоси площада на гарата и тръгна нагоре по улица „Клайв“. Скоро се задъха. Беше забравила още нещо. Лондон беше в по-голямата си част равен град, докато в Абъроуен човек не можеше да иде почти никъде, без да се катери или спуска по някой стръмен хълм.
Не знаеше какво се е случвало в града, откакто замина. Били беше единственият й източник на новини, а мъжете не ги биваше да клюкарстват. Не се съмняваше, че за известно време тя самата е била одумвана. Оттогава обаче трябваше да са се появили и нови скандали.
Завръщането й щеше да се превърне в голяма новина. Няколко жени откровено я зяпаха, докато крачеше по улицата с детето си. Тя знаеше какво мислят. „Етел Уилямс вярваше, че е нещо повече от нас, а се връща във вехта кафява рокля, с бебе на ръце и без съпруг. Гордостта предхожда падението“, щяха да си рекат, и злобата им щеше да е съвсем леко прикрита зад съжалението.
Етел отиде на улица „Уелингтън“, но не у дома си. Баща й каза да не се връща никога. Тя писа на майката на Томи Грифитс, с прякор госпожа Грифитс Социалистката, заради пламенните убеждения на съпруга й (На същата улица живееше и госпожа Грифитс Църковната.). Семейство Грифитс не бяха сред богомолците в параклиса и не одобряваха твърдата линия на бащата на Етел. Етел беше подслонила Томи в Лондон и госпожа Грифитс с радост връщаше услугата. Томи беше единствено дете и докато беше в армията, у дома му имаше свободно легло.
Тате и мама не знаеха, че Етел си идва.
Госпожа Грифитс посрещна Етел топло и взе да гука на Лойд. Навремето тя имаше и дъщеря на възрастта на Етел, която почина от коклюш — Етел едва я помнеше, русо момиче на име Гуени.
Етел нахрани и преоблече Лойд, после седна в кухнята на чаша чай. Госпожа Грифитс забеляза венчалната й халка.
— Омъжена си, така ли? — попита тя.
— Вдовица съм — отвърна Етел. — Загина при Ипр.
— Ах, жалко.
— Той се казваше господин Уилямс, тъй че не ми се наложи си сменям фамилията.
Тази история щеше да обиколи целия град. Някои щяха да запитат наистина ли е имало господин Уилямс и наистина ли се е оженил за Етел. Нямаше значение дали вярват. Жена, която се преструва на омъжена, беше приемлива; жена, която признаваше че е сама, беше нагла безсрамница. Гражданите на Абъроуен си имаха принципи.
Госпожа Грифитс попита:
— Кога ще видиш майка си?
Етел не знаеше как ще я приемат родителите й. Можеха отново да я пропъдят, можеха да й простят всичко, а можеха и да намерят начин да заклеймят нейния грях, без да я прогонват.
— Не знам — отговори тя. — Притеснявам се.
Госпожа Грифитс я гледаше съчувствено.
— Аха, татко ти може да се превърне в същински татарин. Обаче те обича.
— Хората все това разправят. „Татко ти наистина те обича“, казват. Но щом може да ме изхвърли от къщата, не знам защо наричат това обич.
— Когато гордостта им е наранена, хората вършат прибързани неща — успокоително заговори госпожа Грифитс. — Особено мъжете.
Етел се изправи.
— Е, май няма смисъл да отлагам повече — каза тя и вдигна Лойд. — Ела, миличък. Време ти е да научиш, че имаш баба и дядо.
— Късмет — пожела й госпожа Грифитс.
Домът на Уилямсови беше само през няколко къщи. Етел се надяваше баща й да е навън. Така поне щеше да разполага с малко време с майка си, която не беше толкова строга.
Помисли да почука на вратата, после прецени, че това е нелепо, и направо отвори.
Влезе в кухнята, където бяха преминали толкова много от дните й. Родителите й не бяха тук. Само дядо дремеше на стола си. Той отвори очи, погледна я озадачено, след това топло рече:
— Нашата Ет!
— Здравей, дядо.
Дядо стана и се приближи към нея. Още повече беше изнемощял — опираше се на масата, само за да прекоси кухнята. Целуна я по бузата и насочи вниманието си към детето.
— А така, кой ли е това? Дали пък не е моят първи правнук?
— Това е Лойд — представи го Етел.
— Какво хубаво име!
Лойд скри личице в рамото на майка си.
— Срамежлив е — каза тя.
— Аха, уплаши се от непознатия старец с белия мустак. Ще свикне с мен. Седни, миличка, и ми разкажи всичко.
— Мама къде е?
— Слезе до коопа за конфитюр. — Местната бакалия беше кооперация, която делеше стоките между клиентите си. Подобни магазини бяха популярни в Южен Уелс, макар че никой не знаеше как се произнася ко-оп, и названията варираха от коп до куорп. — След минутка ще се прибере.
Етел остави Лойд на пода. Той се зае да изучава стаята, придвижвайки се с олюляване от една опора към друга, малко като дядо. Етел разказа за задачите си като управителка на Войнишка съпруга: работата с печатаря, разпространението на вестниците, прибирането на непродадените бройки, намирането на рекламодатели. Дядо се чудеше откъде тя знае какво да прави и Етел призна, че двете с Мод се учат в крачка. Смяташе, че печатарят е мъчен човек — не обичаше да му нареждат жени — обаче сама преценяваше, че я бива в продажбите на рекламна площ. Докато разговаряха, дядо извади своя джобен часовник и го провеси на верижката, без да поглежда към Лойд. Детето зяпна лъскавата верижка и се пресегна към нея. Дядо му позволи да я вземе. Скоро Лойд се опираше на коленете на стареца и изследваше часовника.
Етел се чувстваше особено в старата къща. Представяше си как всичко ще й бъде уютно познато, като чифт обуща, които са приели формата на носилите ги с години крака. Но всъщност й беше малко неспокойно. Къщата й приличаше повече на дома на познати стари съседи. Все гледаше избелелите мотивчета с дотегналите библейски цитати и се чудеше защо майка й не ги сменя с десетилетия. Не се усещаше на място.
Чувал ли си нещо от нашия Били? — попита тя дядо.
— Не. А ти?
— Не и след като замина за Франция.
— Май е в оная голяма битка на река Сома.
— Надявам се, че не е. Казват, че е ужасно.
— Да, страшно, ако вярваш на слуховете.
Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха бодри и мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и техните смразяващи кръвта разкази за некадърност и кланета се пренасяха от уста на уста.
Влезе мама.
— Висят и си говорят в магазина, все едно си нямат друга работа… А! — Тя спря. — Небеса, това нашата Ет ли е?
И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:
— Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.
Мама избърса очи и го вдигна.
— Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст.
Лойд боязливо погледа мама и се разплака.
Етел го взе.
— Напоследък се е превърнал в същинско мамино синче — рече тя извинително.
— Всички са такива на тази възраст — отговори мама. — Възползвай се колкото можеш, той скоро ще се промени.
— Къде е тате? — Етел се постара да не звучи твърде притеснена.
Мама изглеждаше напрегната.
— Отиде до Каерфили на среща на профсъюза. — Тя погледна часовника. — След малко ще си дойде за чая, освен ако не е изтървал влака.
Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее. Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.
Мама направи чай и сложи на масата чиния захаросани уелски сладки.
— Не съм хапвала такива от две години — каза Етел. — Прекрасни са.
Дядо щастливо обяви:
— Е, това наричам аз хубаво. Дъщеря ми, внучката ми и правнукът ми са тук, всичките в една стая. Какво повече да иска човек от живота?
Взе си сладка.
Етел си рече, че за някои хора животът на дядо не е кой знае какво — да седи по цял ден в задимената кухня, облечен в единствения си костюм. Но той беше благодарен за участта си и тя самата му беше донесла щастие, поне днес.
Тогава влезе баща й.
Мама тъкмо казваше:
— Някога, като бях на твоите години, имах възможността да ида в Лондон, но дядо ти рече…
Вратата се отвори и тя спря по средата на изречението. Всички наблюдаваха как тате влиза от улицата в костюма си за срещи и с миньорския каскет, запотен от изкачването по хълма. Той пристъпи в стаята, после спря и зяпна.
— Виж кой е тук — подхвана мама с престорена веселост. — Етел и внукът ти.
Лицето й беше пребледняло от напрежение.
Той не продума. Не свали шапката си.
— Здравей, тате. Това е Лойд — каза Етел.
Тате не я погледна.
Дядо рече:
— Малкият прилича на тебе, Дай, момчето ми — около устата, виждаш ли?
Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.
Тате продължаваше да мълчи. Етел разбра, че е сбъркала, изненадвайки го така. Не искаше да му даде възможността да й забрани да идва. Но сега виждаше, че изненадата го е поставила в отбранителна позиция. Тате изглеждаше уловен в ъгъла. Етел си спомни, че винаги е било грешка да го притискаш до стената.
Лицето му доби упорито изражение. Погледна съпругата си и каза:
— Нямам внук.
— О, сега пък — умолително рече мама.
Изражението му не се промени. Стоеше неподвижно, гледаше сурово мама и не продумваше. Чакаше нещо и нямаше да мръдне, докато Етел не си отиде. Тя заплака.
— По дяволите — каза дядо.
Етел вдигна Лойд.
— Съжалявам, мамо — изхлипа тя. — Мислех си, че може би…
Задави се и не можа да довърши. С детето на ръце мина край баща си. Той не я погледна.
Етел излезе и затръшна вратата.