Кен Фолет
Крахът на титаните (91)

I

Валтер фон Улрих беше в ада.

Британската бомбардировка продължаваше вече седем дни и нощи. Всеки мъж в немските окопи сякаш беше остарял с десет години за една седмица. Стояха сгушени в укритията си, дълбоко в земята зад окопите, но шумът оставаше оглушителен, а земята под тях се тресеше неспирно. И най-лошото, знаеха, че прякото попадение на снаряд от най-големия калибър може да унищожи и най-добре укрепената землянка.

Спреше ли за няколко часа, те се изкатерваха в окопите, готови да отблъснат очакваната от всички мащабна атака. Щом се успокояха, че британците още не идват, оглеждаха щетите. Намираха засипани окопи, затрупан под камара пръст вход за укритие, а в един печален следобед се натъкнаха на срутена лавка, пълна с натрошени съдове, протекли тенекии с конфитюр и течен сапун. Уморено изтребваха земята, укрепяваха подпорните стени с нови талпи и заръчваха нови провизии.

Поръчаното не пристигаше. До фронтовата линия идваха много малко неща. Заради бомбардировката всички подстъпи бяха опасни. Войниците бяха гладни и жадни. Неведнъж Валтер с благодарност беше пил дъждовна вода от някой изровен от снаряд кратер.

Войниците не можеха да остават в укритията между бомбардировките. Трябваше да са в окопите и да чакат британците. Часовите бдяха непрестанно. Останалите седяха във входовете на укритията или недалеч от тях, готови или да се завлекат надолу по стълбите, за да се спасят, когато големите оръдия открият огън, или да се втурнат към насипа и да отбраняват позициите в случай на нападение. Всеки път трябваше да свалят долу картечниците, после да ги изваждат и да ги връщат по гнездата им.

Между баражите британците нападаха с окопни минохвъргачки. Макар изстреляните от тях бомби да излитаха с малко шум, те бяха достатъчно мощни да нацепят дървената облицовка на окопите. Те обаче идеха през ничията земя в ниска дъга и беше възможно човек да ги забележи и да се скрие. Веднъж Валтер успя да се измъкне от една и да остане невредим, обаче бомбата напълни вечерята му с пръст и той се принуди да изхвърли цяла купа хубава яхния със свинско. Това се оказа последната получена от него топла храна. Той си рече, че ако му попадне сега, би я изял с все пръстта.

Снарядите не бяха всичко. Секторът на Валтер бе станал цел и на газова атака. Войниците имаха газови маски, но дъната на окопите изобилстваха от трупове на мишки, плъхове и други дребни гадини, убити от хлора. Цевите на пушките бяха станали зеленикаво-черни.

Скоро след полунощ на седмата нощ обстрелът понамаля и Валтер реши да отиде на патрул.

Нахлузи вълнена шапка и разтърка кал по лицето си, за да го потъмни. Извади пистолета си, стандартен деветмилиметров Лугер, каквито се полагаха на офицерите от немската армия. Извади магазина и провери мунициите. Беше напълно зареден.

Качи се по стълбата и мина по насипа — смъртоносно действие денем, но относително безопасно в тъмнината. Притича, свит на две, по лекия наклон към заграждението от бодлива тел. В него имаше отвор, направен точно пред едно картечно гнездо. Валтер пропълзя през този отвор.

Това му напомни за приключенските истории, които четеше като ученик. Обичайните герои в тях бяха млади немци с мъжествени брадички, заплашени от червенокожите индианци, пигмеите с техните отровни стрелички или лукавите английски шпиони. В разказите имаше доста пълзене сред шубраците, джунглите и прерийната трева.

Тук нямаше много шубраци. След година и половина военни действия бяха останали само няколко кръпки трева и храсти и тук-там по някое дръвче сред калната и осеяна с дупки пустош.

Това влошаваше нещата — нямаше прикритие. Сега нощта беше безлунна, ала от време на време околността се осветяваше от експлозия или от болезнено ярка сигнална ракета. В тези моменти Валтер можеше само да се просне по очи на земята и да не мърда. Ако се случеше в някой кратер от снаряд, надали можеха да го видят. Инак можеше само да се надява, че никой не гледа към него.

На земята имаше много невзривени британски снаряди. Валтер прецени, че около една трета от противниковите муниции бяха неизправни. Знаеше, че Лойд Джордж отговаря за боеприпасите и предположи, че този стремящ се да угоди на тълпата демагог е предпочел количеството пред качеството. Немците никога не биха направили подобна грешка.

Валтер стигна до британското телено заграждение, пълзя край него, намери отвор и се промуши.

Когато британските позиции почнаха да се очертават пред погледа му като мацнати с черна боя на фона на тъмносивото небе, той се просна по корем и се помъчи да лази тихо. Трябваше да се приближи — това беше смисълът на идването му тук. Искаше да чуе за какво разговарят войниците в окопите.

Всяка нощ и двете страни пращаха патрули. Валтер обикновено пращаше двойка умни наглед войници, на които им беше достатъчно скучно и се радваха на това опасно приключение. А друг път излизаше сам, отчасти защото искаше да покаже, че е готов да рискува живота си, и отчасти защото по правило неговите наблюдения бяха по-подробни.

Напрегнато слухтеше да долови прокашляне, няколко прошепнати думи, може би пръдня, последвана от доволна въздишка. Явно се намираше пред тих участък от британската линия. Сви наляво, пропълзя петдесет ярда и спря. Сега чуваше непознат шум, приличен на далечно бучене на машинария.

Валтер продължи да лази, като се мъчеше да не губи ориентация. В мрака беше лесно да загуби всякакво чувство за посока. Една нощ, след дълго пълзене, се натъкна на бодливата тел, през която беше минал половин час по-рано, и осъзна, че се е движи в кръг.

Чу тих глас:

— Ей тука.

Замръзна. Замаскиран лъч на фенерче се показа в полезрението му като светулка. В мътната му отразена светлина Валтер различи силуетите на трима войници с британски стоманени каски на разстояние тридесетина ярда от мястото му. Изкуши се да се претърколи по-далеч от тях, но реши, че движението по-скоро би го издало. Извади пистолета си — ако загине тук, поне ще отнесе и неколцина противници. Запъна пистолета. Щракването му прозвуча като гръмотевица, ала британските войници явно не го чуха.

Двама носеха ролка бодлива тел. Валтер предположи, че ще подновят някоя част, повредена от немската артилерия. „Може би трябва да ги убия бързо, едно, две, три“, помисли си Валтер, „нали те ще опитат да ме убият утре.“ Но имаше по-важна работа и се въздържа да натисне спусъка. Гледаше как тримата войници минават край него и се отдалечават в мрака.

Спусна предпазителя, прибра оръжието и допълзя по-близо до британския окоп.

Шумът сега беше по-силен. Валтер полежа неподвижно и се съсредоточи. Шумът идваше от човешко множество. Войниците се стараеха да стоят тихо, но многото хора на едно място винаги се чуваха. Звукът се произвеждаше от тътрене на крака, шумолене на дрехи, подсмърчане, прозявка, оригване. Над тях от време на време се открояваха тихи думи, произнесени с властен глас.

Валтер се заинтригува и постресна, понеже тълпата му се стори грамадна. Не можеше да прецени колко точно. Напоследък британците изкопаха нови по-широки окопи като за огромни количества провизии или много големи оръдия. Ала навярно бяха за много хора.

Валтер трябваше да види по-добре.

Изпълзя напред. Шумът се усили. Налагаше се да надзърне в окопа. Как обаче да го направи, без при това да го забележат?

Чу глас зад гърба си и сърцето му замря.

Обърна се и видя приличното на светулка фенерче. Нарядът се завръщаше. Той се притисна по-силно в калта, после бавно извади пистолета си.

Тримата войници бързаха и не се стараеха да пазят тишина, доволни от изпълнената задача и нетърпеливи да се приберат на сигурно място. Приближиха го, ала не го погледнаха.

Щом отминаха, Валтер получи вдъхновение и скочи на крака. Така ако някой го осветеше и го видеше, той щеше да изглежда като част от групата.

Последва войниците. Не очакваше да чуят стъпките му достатъчно ясно, та да ги отличат от своите. Никой не се обърна.

Валтер погледна източника на шума. Вече виждаше във вътрешността на окопа, но в началото можа да различи само няколко светли точки, навярно фенерчета. Но очите му постепенно привикнаха, Валтер най-сетне разбра какво вижда и то го изуми.

Наблюдаваше хиляди войници.

Спря на място. Широкият окоп с неясно предназначение се оказа място за събиране на хора. Британците струпваха войските си за голямото настъпление. Войниците стояха в очакване, шаваха, светлината от фенерчетата на офицерите проблясваше върху щиковете и стоманените каски, редица след редица. Валтер опита да брои: десет редици от по десет човека даваха сто, после двеста, четиристотин, осемстотин… в полезрението му имаше хиляда и шестстотин войника, а след тях тъмнината прикриваше останалите.

Предстоеше настъпление.

Валтер трябваше да се върне възможно най-бързо с това сведение. Ако немската артилерия открие огън сега, ще унищожи хиляди противникови войници тук, точно зад британската линия, още преди началото на настъплението. Тази възможност беше пратена от небесата или може би от дяволите, които хвърлиха жестокия зар на войната. Щом се добереше до немските позиции, Валтер щеше незабавно да телефонира в щаба.

Издигна се сигнална ракета. В нейната светлина Валтер забеляза британски караул, който гледаше право в него над насипа, с готова за стрелба пушка.

Валтер се просна на земята и зарови лице в калта.

Проехтя изстрел. Тогава някой от наряда с бодливата тел се провикна:

— Не стреляй бе, откачено копеле! Ние сме!

Акцентът напомни на Валтер за прислугата в провинциалното имение на Фиц и затова той предположи, че полкът тук е от Уелс.

Сигналната ракета угасна. Валтер скочи на крака и побягна към немските позиции. Караулът нямаше да го види още няколко секунди заради блясъка на ракетата. Валтер бягаше по-бързо от всякога с очакването да чуе нов пушечен изстрел. След половин минута се добра до британското телено заграждение и с облекчение се отпусна на колене. Чевръсто се провря през един отвор. Вдигна се нова сигнална ракета. Валтер все още се намираше в обсега на противниковите пушки, но вече не беше лесно забележим. Легна на земята. Ракетата прелетя точно над него и едно опасно парче горящ магнезий падна само на ярд от ръката му. Повече изстрели обаче не се чуха.

Когато ракетата догоря, Валтер стана и притича чак до немската линия.