Кен Фолет
Крахът на титаните (9)

VII

В крайна сметка каляските бяха повече от една, разбира се. Кралят и кралицата се настаниха в първата заедно със сър Алън и една придворна дама; Фиц и Беа ги последваха във втора, заедно е епископа; най-отзад беше двуколката с прислугата. Пърсивал Джоунс беше опитал да се присламчи, но Фиц го отряза. Както Етел отбеляза, вдовиците можеха да опитат да го удушат.

Духаше силно и студен дъжд шибаше конете, които вървяха в тръс по дългата алея в Тай Гуин. Етел беше в двуколката. Заради работата на баща си, Етел познаваше всяко миньорско семейство в Абъроуен. Само тя от цялото имение знаеше имената на загиналите и ранените. Беше дала указания на кочияшите и щеше да напомня на Алън Тайт кой кой е. Кръстоса пръсти. Идеята беше нейна и ако нещо се объркаше, нямаше да обвинят някого другиго.

Докато преминаваха през огромните железни порти на имението, отново я порази внезапният преход. В имението царяха ред, очарование, красота; навън дебнеше грозотата на истинския свят. Край пътя се редяха домовете на селските стопани — къщурки с по две стаи с натрупани пред входовете вехтории и боклуци и играещи в канавките мърляви дечурлига. Скоро след това започваха терасираните квартали на миньорите, по-добри от селските колиби, ала и те — тромави и скучни в очите на Етел, която беше поразглезена от съвършените пропорции на прозорците, портиците и покривите на Тай Гуин. Тукашните хора носеха евтини дрехи, които бързо се развличаха и овехтяваха, цветовете бързо избледняваха, така че не след дълго всички мъже се разхождаха в сивкави костюми, а всички жени — в кафеникави рокли. Униформата на Етел предизвикваше завист заради топлата вълнена пола и чистичката памучна блуза, въпреки че някои момичета обичаха да разправят, че никога не биха се принизили да слугуват. Най-голямата разлика обаче беше у хората. Извън имението навсякъде се набиваха на очи петнистата кожа, мръсната коса и почернелите нокти. Мъжете кашляха, жените подсмърчаха и всички деца бяха сополиви. Бедните се влачеха и куцаха по улиците, докато богатите крачеха наперено.

Каляските се спуснаха по склона до квартал Мейфкинг. Повечето жители се трупаха по тротоарите и чакаха, но флагове нямаше, нито пък радостни възклицания — само леки поклони и реверанси, когато кавалкадата спря пред къщата на номер деветнадесет.

Етел скочи от двуколката и бързо заприказва на сър Алън.

— Сайън Евънс, пет деца, съпругът й беше Дейвид Евънс, коняр в мината.

Дейвид Евънс, наречен Дай Коняря, беше старейшина в параклиса „Витезда“ и Етел го знаеше оттам.

Сър Алън кимна и Етел пъргаво отстъпи, докато той шепнеше в ухото на краля. Етел улови погледа на Фиц, който й кимна одобрително. Тя усети, че се изчервява. Помагаше на краля и графът беше доволен от нея.

Кралят и кралицата застанаха пред входната врата. Боята се белеше, но стъпалата блестяха от чистота. „Никога не съм си представяла, че ще видя кралят да чука на вратата на миньор“, рече си Етел. Кралят беше облечен във фрак, а на главата си носеше висок черен цилиндър — Етел твърдо осведоми сър Алън, че на абъроуенци няма да се понрави да видят своя монарх в костюм от туид, какъвто те самите можеха да облекат.

Отвори им вдовицата, в неделната си рокля и с шапка. Фиц беше предложил посещението да е изненада, но Етел не смяташе, че това е добра идея, а сър Алън се беше съгласил с нея. Една изненадваща визита у опечалените би показала на краля и кралицата пияни мъже, полуголи жени и боричкащи се хлапета.

— Добро утро, аз съм кралят. — И кралят учтиво повдигна шапка. — Вие ли сте госпожа Дейвид Евънс?

Жената първо го погледна неразбиращо. Свикнала беше да й викат госпожа Дай Коняря.

— Дойдох да ви кажа колко много съжалявам за съпруга ви, Дейвид — продължи кралят.

Госпожа Дай Коняря беше твърде нервна, за да си позволи емоция.

— Много Ви благодаря — сковано отвърна тя.

Етел виждаше, че всичко е прекалено официално. Кралят се чувстваше също толкова неловко, колкото и вдовицата. Нито един от двамата не можеше да изрази това, което изпитва наистина.

Тогава кралицата докосна ръката на госпожа Дай.

— Сигурно ти е много трудно, мила — рече тя.

— Да, госпожо, много — прошепна вдовицата и избухна в сълзи.

Етел също избърса сълза.

Кралят се посмути, но успя подобаващо да каже:

— Много, много тъжно.

Госпожа Евънс плачеше неудържимо, но не помръдна от мястото си и не извърна лице. „Скръбта е грозна“, рече си Етел: червени петна бяха избили по лицето на госпожа Дай, в отворената й уста липсваха половината зъби. Отчаяните й ридания звучаха дрезгаво.

— Хайде, хайде — каза кралицата и притисна кърпичката си в ръката на госпожа Дай. — Вземи.

Госпожа Дай още нямаше тридесет години, ала грубите й длани бяха като на старица — възлести и подути от артрит. Избърса лице с кърпичката на кралицата. Риданията поутихнаха.

— Добър човек беше, госпожо. Никога не ми е посягал.

Кралицата не знаеше какво да каже за мъж, чиято добродетел е това, че не бие жена си.

— Сигурна съм, че е бил такъв.

— Даже и понитата си обичаше — добави госпожа Дай.

— Сигурна съм — бързо отвърна кралицата, вече на малко по-позната територия.

Едно невръстно дете се появи от къщата и се вкопчи в полите на майка си. Кралят опита да поднови разговора.

— Вярвам, че имате пет деца — каза той.

— О, сър, какво ще правят без татко си?

— Много е тъжно — повтори кралят.

Сър Алън се прокашля.

— Сега ще се срещнем с други жени във Вашето тъжно положение — рече кралят.

— О, сър, толкова мило, че дойдохте. Не мога да Ви опиша колко много значи за мен. Благодаря Ви, благодаря Ви!

Кралят се обърна.

— Ще се моля за вас довечера, госпожо Евънс — рече кралицата и последва краля.

Докато се качваха в каляската, Фиц подаде на госпожа Дай един плик. Вътре имаше пет златни суверена и бележка, написана на ръка на хартия с герба на Тай Гуин, която гласеше: „Граф Фицхърбърт би желал да приемете този символ на неговите искрени съболезнования.“

Това също беше идея на Етел.