Кен Фолет
Крахът на титаните (85)

IV

— Не те ли е страх? — попита Милдред.

— Да — призна Били. — Малко.

Той можеше да разговаря с Милдред. Тя като че ли и без това знаеше всичко за него. Живееше със сестра му вече от няколко години, а жените винаги си казваха всичко. У Милдред обаче имаше и нещо друго, което го караше да се чувства спокоен. Момичетата в Абъроуен все се мъчеха да впечатляват момчетата, приказваха само за ефекта и току проверяваха в огледалото как изглеждат. А Милдред просто си беше Милдред. Понякога казваше неприлични неща и разсмиваше Били. Той чувстваше, че може да й довери всичко.

Беше почти напълно покорен от нейната привлекателност. Не го омагьосваха светлите й къдрави коси, нито сините очи, а безгрижното й държание. После идеше и разликата във възрастта. Тя беше на двадесет и три, докато Били още нямаше осемнадесет. Милдред изглеждаше доста опитна и проницателна и за Били беше твърде ласкателен искреният й интерес към него. Гледаше я с копнеж през стаята и се надяваше на възможност да си поговорят насаме. Питаше се дали ще се осмели да докосне ръката й, да я прегърне и да я целуне.

Седяха около квадратната маса в кухнята на Етел — Били, Томи, Етел и Милдред. Беше топла вечер и вратата към задния двор беше отворена. Двете момиченца на Милдред играеха с Лойд на настлания с плочи под на кухнята. Инид и Лилиан бяха на по три и четири, но Били още не ги различаваше. Заради децата двете жени не искаха да излизат, затова Били и Томи взеха няколко бири от кръчмата.

— Ще се справиш — каза Милдред. — Обучен си.

— Аха.

Обучението не помогна много за увереността на Били. Имаше много маршировка, козируване и учения с щик. Били нямаше усещането, че са го научили да оцелява.

— Ако всички германци се окажат просто чучела на прътове, ще знаем как да ги бодем с щиковете — обади се Томи.

— Е, можете и да стреляте, нали? — попита Милдред.

Известно време се бяха обучавали с ръждиви и счупени пушки с печат „Тр“, тоест тренировъчни. Това значеше, че не бива да се стреля с тях в никакъв случай. Но най-накрая получиха и по една пушка Лий-Енфийлд, с подвижен пълнител с десет патрона калибър 303. Оказа се, че Били стреля добре — можеше да изпразни пълнителя за по-малко от минута и пак да уцели мишена с човешки размери от триста ярда. Лий-Енфийлд бяха прочути със своята скорострелност и държаха световния рекорд: тридесет и осем изстрела в минута.

— Екипировката е наред — отговори Били на Милдред. — Офицерите ме тревожат. Досега не съм срещал и един, на когото бих се доверил при авария в мината.

— Всички добри са във Франция, предполагам — оптимистично рече Милдред. — Оставят кучите синове у дома да обучават новобранците.

Били се засмя на избора на думи. Тя нямаше задръжки.

— Дано си права.

Той се страхуваше истински от това, че може да се обърне и да избяга, когато германците започнат да стрелят по него. Това най-много го плашеше. Унижението ще е по-лошо от рана, мислеше той. Понякога това толкова го напрягаше, че се молеше ужасният миг да дойде по-бързо — тогава вече щеше да знае какъв е.

— Е, радвам се, че ще изпозастреляте злите немци — каза Милдред. — Всичките са насилници.

Томи каза:

— На твое място не бих вярвал на всичко прочетено в Дейли мейл. Ще те накарат да смяташ всички профсъюзни членове за предатели. Знам, че лъжат. Повечето членове на нашенския клон на профсъюза се записаха доброволци. Така че немците може да не са толкова лоши, колкото Мейл ги изкарва.

— Да, сигурно си прав. — Милдред се обърна пак към Били — Гледал ли си Скитникът?

— Да, обичам Чарли Чаплин.

Етел вдигна сина си.

— Кажи лека нощ на вуйчо Били. — Мъникът зашава в ръцете й, не искаше още да си ляга.

Били си го спомни като новородено, спомни си как зина и заплака. Колко голям и силен изглеждаше сега.

— Лека нощ, Лойд — рече той.

Етел беше кръстила сина си на Лойд Джордж. Единствен Били знаеше, че малкият има и второ име: Фицхърбърт. То беше написано в удостоверението за раждане, но Етел не го каза другиму.

На Били му се щеше граф Фицхърбърт да кацне на мерника на неговата Лий-Енфийлд.

— Прилича на дядо, а? — рече Етел.

Били не забелязваше такова нещо.

— Ще ти кажа като му порасне мустак — отвърна той с усмивка.

Милдред сложи момичетата да спят по същото време. После жените обявиха, че искат вечеря. Етел и Томи излязоха да купят стриди, а Били и Милдред останаха сами.

Били веднага започна:

— Наистина те харесвам, Милдред.

— И аз също — каза тя; затова той приближи стола си до нейния и я целуна.

Тя отвърна с желание.

Били беше правил това и преди. Целувал се беше с няколко момичета на задния ред в киното Мажестик на улица „Куум“. Те тутакси отваряха уста. Така стори и той.

Милдред го избута леко.

— Не толкова бързо. Направи така. — И тя го целуна със затворени устни, които леко погалиха бузата му, клепачите му и врата му и чак тогава собствените му устни. Беше странно, но му хареса. — Сега направи същото на мен.

Той направи както тя му каза.

— Сега направи това — рече тя и той усети връхчето на езика й да докосва устните му съвсем леко. Той отново я послуша. После тя му показа още един начин на целуване, като току гризваше врата и ушите му. Той имаше чувството, че може да прави това вечно.

Когато спряха, за да си поемат дъх, тя го погали по лицето и каза:

— Бързо се учиш.

— Прекрасна си — отговори Били.

Пак я целуна и притисна гърдите й. Тя го остави така за малко, обаче щом Били задиша тежко, отблъсна ръката му.

— Не се въодушевявай много. Ще се върнат всеки момент.

След миг Били чу входната врата да се отваря.

— Ох, дявол да го вземе.

— Търпение — прошепна Милдред.

— Търпение? Утре заминавам за Франция.

— Е, още не е утре, нали тъй?

Били още се чудеше какво иска да каже тя, когато Етел и Томи влязоха.

Четиримата вечеряха и допиха бирата. Етел разказа историята на Джейн МакКъли и как полицаят изнесе лейди Мод от сградата на Асоциацията. Постара се всичко да прозвучи комично. Били обаче се пръскаше от гордост заради сестра си, която така защитаваше правата на бедните жени. На това отгоре тя беше и управител на вестник, и приятелка на лейди Мод! Били беше решен един ден също да стане защитник на обикновените хора. Ето на това се възхищаваше у баща си. Тате беше тесногръд и инатлив но цял живот се бореше за работника.

Падна мрак и Етел обяви, че е време за лягане. Стъкми от възглавници две легла на кухненския под за Били и Томи. Всички се оттеглиха.

Били лежеше буден и се питаше какво иска да каже Милдред с последните си думи. Може би просто обещаваше да го целуне още веднъж на сутринта, преди той да вземе влака за Саутхамптън. Ала тя като че ли загатваше нещо повече. Нима наистина искаше да го види отново тази нощ?

Мисълта да иде в стаята й така го развълнува, че той не можа да заспи. „Милдред е с нощница, а под завивките тялото й е топло“, представяше си Били. Представяше си и лицето й върху възглавницата и завиждаше на калъфката, задето се докосва до страната й.

Когато Томи задиша равномерно, Били се измъкна от завивките.

— Къде отиваш? — попита Томи, явно не съвсем заспал.

— Тоалетна — прошепна Били. — Всичката тази бира.

Томи изсумтя и се обърна на другата страна.

Били, само по бельо, се прокрадна по стълбите. На площадката имаше три врати. Били се поколеба. Ами ако не беше разбрал Милдред правилно? Тя можеше да извика при вида му. Колко смущаващо.

„Не“, рече си Били; „тя не е от жените, които викат.“

Отвори първата врата. Откъм улицата проникваше слаба светлина и той различи тясно легло, а на възглавницата — русите главици на двете момиченца. Тихо затвори. Почувства се като крадец.

Опита следващата врата. В стаята гореше свещ и на Били му трябваше малко време да се нагоди към трепкащата светлина. Видя по-голямо легло и една глава на възглавницата. Лицето на Милдред беше обърнато към него, но той не виждаше дали спи. Изчака я да възнегодува, обаче тя не каза нищо.

Били влезе и затвори зад гърба си. Прошепна колебливо:

— Милдред?

— Крайно време, Били. Бързо идвай в леглото.

Той влезе между завивките и я прегърна. Тя не носеше нощница, както бе очаквал. С трепетно вълнение осъзна, че е гола. Внезапно се притесни.

— Аз никога…

— Знам — каза тя. — Ще си ми първият девственик.