Кен Фолет
Крахът на титаните (72)

III

На следващата сутрин Били слезе на гара „Падингтън“ и помоли да го упътят към Олдгейт. Един дружелюбен лондончанин го заля с подробни указания. Всяка дума от пороя беше напълно неразбираема за Били. Поблагодари на човека и излезе от гарата.

Никога не беше ходил в Лондон, но знаеше, че „Падингтън“ е на запад, а бедните живеят на изток, и се отправи към утринното слънце. Градът беше по-голям, отколкото той си беше представял, и доста по-оживен и объркващ от Кардиф, но на Били му беше приятно: шумът, забързаните возила, тълпите и най-вече магазините. Не подозираше, че на света съществуват толкова много магазини. Колко ли пари се харчеха в лондонските магазини всеки ден? Сигурно хиляди паундове, дори милиони.

От усещането за свобода почти му се завъртя главата. Тук никой не го познаваше. В Абъроуен и дори когато отскачаше до Кардиф винаги можеше да го видят приятели или роднини. В Лондон можеше да се разхожда по улиците за ръка с някое хубаво момиче и родителите му никога да не узнаят. Не че смяташе да прави това, но мисълта, че може — и наличието на толкова много красиви и добре облечени момичета — беше опияняваща.

Не след дълго видя автобус с надпис „Олдгейт“ отпред и скочи вътре. В писмото си Етел споменаваше Олдгейт.

Когато разшифрова писмото на сестра си, се разтревожи много. Разбира се, не можеше да го обсъжда с родителите им. Изчака ги да тръгнат за вечерната служба в параклиса „Витезда“ — той самият вече не ходеше там — и тогава написа бележка.

Скъпа мамо,

Тревожа се за нашата Ет и отидох да я намеря. Извинявай, че така се изнизвам, но не искам разправии.

Любящ ваш син,

Били.

Понеже беше неделя, Били вече се беше изкъпал, обръснал и докарал в най-хубавите си дрехи. Костюмът беше вехтичък, наследен от баща му, но ризата беше чиста и бяла, имаше и черна плетена вратовръзка. Подремна в чакалнята на гарата в Кардиф и хвана първия влак за Лондон в малките часове в понеделник.

Кондукторът го предупреди, когато стигнаха Олдгейт, и Били слезе. Кварталът беше беден — паянтовите къщи едва се крепяха, по улиците имаше сергии на вехтошари, а босоноги дечурлига играеха по зловонните входове. Не знаеше къде живее Етел — тя не споменаваше адреса в писмото си. Единствената му следа бяха думите Работя по дванайсет часа на ден в шивачницата на Мани Литов.

Нямаше търпение да разкаже на Ет всички новини от Абъроуен. Тя би трябвало да знае от вестниците за провала на вдовишката стачка. Били кипваше от гняв, щом помислеше за това. Началниците можеха да се държат безобразно, понеже държаха всички карти. Притежаваха мините и къщите и действаха, като че притежават и хората. Заради сложните избирателни закони повечето миньори нямаха право на глас, затова депутатът за Абъроуен в парламента беше консерватор, който неизменно взимаше страната на компанията. Бащата на Томи Грифитс разправяше, че нищо няма да се промени без революция като във Франция. Таткото на Били обясняваше, че имат нужда от правителство на Лейбъристка партия. А Били не знаеше кой е прав.

Приближи се към един приветлив наглед момък и го попита:

— Знаете ли пътя към фабриката на Мани Литов?

Младежът отвърна на език, който звучеше като руски.

Били опита отново, този път обаче попадна на англичанин, който никога не бе чувал за Мани Литов. Олдгейт не беше като Абъроуен, където всички знаеха пътя към всички места в града. Дали беше стигнал толкова далеч — и беше похарчил всички тези пари за билет — напразно?

Още не беше склонен да се откаже. Огледа оживената улица в търсене на хора с вид на британци и занаятчии, с инструменти или колички. Безуспешно запита още петима човека, докато се натъкна на един мияч на прозорци, понесъл стълба.

— Мани Литов? — повтори онзи, като при това успя да замести „т“ с нещо като прокашляне. — За дрей?

— Моля да ме извините — вежливо рече Били — Бихте ли повторили?

— За дрей. Праат дрей секакви.

— Хм. Може би да — отчаяно отговори Били.

Миячът кимна.

— Напрао, четвърт миля, десно, „Ок гров.“

— Направо? На четвърт миля? — уточни Били.

— Аха. И десно.

— И да завия надясно?

— „Ок гров.“

— „Ок гров“?

— Ше видиш.

Оказа се, че името на улицата е „Оук гроув“.^[1] Нямаше никаква горичка, камо ли дъбова. Представляваше тясна, виеща се уличка сред рушащи се тухлени сгради, пълна с хора, коне и ръчни колички. Следващите две питания отведоха Били пред някаква къща, притисната между кръчмата Кучето и патицата и бакалия със заковани прозорци, При Липман. Входната врата беше отворена. Били се качи по стълбите до най-горния етаж и се озова в помещение, където двадесетина жени шиеха военни униформи.

Продължиха да работят, тракаха с педалите на шевните машини и се преструваха, че не го забелязват, докато най-сетне една рече:

— Ела, миличък, няма да те изядем. Е, като се замисля, може и да опитам мъничко.

Всички се закискаха.

— Търся Етел Уилямс — каза Били.

— Няма я — отвърна жената.

— Защо? Болна ли е? — притесни се той.

— Работа ли ти е да знаеш? — Жената стана от мястото си пред шевната машина. — Аз съм Милдред. Ти кой си?

Били я огледа. Хубавица, нищо че й бяха криви зъбите. Носеше ярко червило, а изпод шапката й се подаваха светли къдрици. Увита беше в дебело и безформено палто, но Били виждаше как бедрата й се полюшват, когато приближи към него. Прекалено беше захласнат, та да може да говори.

— Не си оня копелдак, дето я оправил и офейкал, нали?

Били най-сетне проговори:

— Аз съм брат й.

— А! Мама му стара, ти Били ли си?

Били зяпна. Никога не бе чувал такива думи от жена досега.

Тя го огледа дръзко.

— Брат си й, я. Вижда се, нищо че изглеждаш по-голям от шестнайсет. — Тонът й омекна, така че нещо вътре в него се затопли. — Същите тъмни очи и къдрава коса.

— Къде мога да я намеря?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Случайно знам, че тя не ще семейството й да разбере къде живее.

— Страх я е от баща ми. Но ми написа писмо. Разтревожих се за нея, та хванах влака и дойдох.

— Чак от оная уелска дупка?

— Не е дупка — възмути се Били. После сви рамене и рече. — Е, май е дупка, предполагам.

— Обожавам акцента ти — каза Милдред. — Все едно слушам как някой ми пее.

— Знаеш ли къде живее?

— Как намери това място?

— Тя каза, че работи при Мани Литов в Олдгейт.

— Еха, цял Шерлок Холмс си се извъдил — възкликна Милдред, не без нотка на неохотно възхищение.

— Ако ти не ми кажеш къде е, някой друг ще ми каже — отвърна Били с пресилена увереност. — Няма да се прибера, без да я видя.

— Ще ме утрепе, ама все едно. Улица „Нътли“ номер двадесет и три.

Били поиска указания, като я накара да говори бавно.

— Недей да ми благодариш — рече му тя на изпроводяк. — Само ме пази, ако Етел опита да ме убие.

— Добре тогава — каза Били и помисли колко вълнуващо ще е да защитава Милдред от нещо.

Другите жени извикаха „довиждане“ и му пратиха въздушни целувки, което го смути.

Улица „Нътли“ беше като тих оазис. Редиците къщи бяха построени по модел, добре познат на Били само за един ден в Лондон. Бяха доста по-големи от миньорските и имаха малки предни дворчета, а не излизаха право на улицата. Впечатлението за ред и симетрия се създаваше от двукрилите прозорци с по дванадесет стъкла на всички къщи на улицата.

Били почука на номер двадесет и три, но никой не отвори.

Той се разтревожи. Защо Етел не е отишла на работа? Болна ли е? Ако не, защо не е у дома?

Надзърна през процепа на пощенската кутия и видя антре с лъснати дъски на пода и закачалка с познато старо кафяво палто. Денят беше студен. Етел не би излязла без палтото.

Пристъпи до прозореца и опита да погледне вътре, но не можа заради дантеленото перде.

Върна се пред вратата и пак надникна през процепа. Вътре нищо не беше променено, но този път се чу шум. Продължително болезнено стенание. Били долепи уста до отвора на пощенската кутия и викна:

— Ет, ти ли си? Аз съм Били. Отпред съм.

Последва дълго мълчание и нов стон.

— По дяволите — изруга момчето.

Бравата беше Йейл. Значи сигурно беше захваната с два болта за вратата. Били удари с ръба на дланта си. Вратата не изглеждаше особено здрава и той предположи, че е от евтин чам, и то доста стара. Отстъпи, вдигна десния си крак и я изрита с тока на тежкия миньорски ботуш. Чу се звук от разцепено дърво. Ритна още няколко пъти, но вратата не се отвори.

Щеше му се да има чук.

Огледа улицата с надеждата да зърне работник с инструменти, но видя само двама кирливи момчурляци, които го наблюдаваха с интерес.

Слезе по късата алея към портичката на двора, обърна се и затича към вратата на къщата и я удари с дясното си рамо. Вратата се отвори с трясък и Били падна вътре.

Надигна се, потърка натъртеното рамо и бутна разбитата врата на мястото й. Къщата беше тиха.

— Ет? — провикна се Били. — Къде си?

Отново чу стон и последва звука в първата стая на приземния етаж. Женска спалня, с порцеланови фигурки на полицата на камината и завеси на цветя на прозореца. Етел беше в леглото, облечена в сива рокля, която я покриваше като палатка. Не лежеше, а се опираше на длани и колене и стенеше.

— Какво ти има, Ет? — попита Били с изтънял от уплаха глас.

Тя си пое дъх.

— Бебето идва.

— Ох, по дяволите. По-добре да доведа доктор.

— Късно е, Били. Иисусе Христе, боли!

— Звучиш все едно умираш!

— Не, Били, така се ражда. Ела и ми дръж ръката.

Били коленичи до леглото и Етел улови ръката му. Стисна здраво и пак простена. Този път беше по-дълго и по-болезнено и Етел сграбчи ръката на Били така силно, че той се побоя да не му счупи някоя кост. Стенанието завърши с писък, после Етел задиша, сякаш е тичала цяла миля.

Минута по-късно рече:

— Съжалявам, Били, но ще трябва да погледнеш под полата ми.

— О! Хм, добре.

Всъщност Били не разбираше защо, но реши, че е по-добре да прави каквото му се каже. Повдигна полите на роклята.

— О, Иисусе!

Чаршафите бяха прогизнали от кръв. Насред тях имаше някакво малко розово нещо, покрито със слуз. Той отличи една голяма кръгла глава със затворени очи, две малки ръчици и два крака.

— Та това е бебе!

— Вдигни го, Били — каза Етел.

— А? Аз ли? Хубаво.

Приведе се над леглото. Подложи една ръка под главичката и друга под дупето на детето. Видя, че е момченце. То беше хлъзгаво и лигаво, обаче Били успя да го повдигне. Пъпната връв още го свързваше с Етел.

— Взе ли го?

— Аха — каза той. — Момче е.

— Диша ли?

— Не знам. Как се разбира? — Били се мъчеше да потисне паниката си. — Не. Не диша, май не диша.

— Плесни го по дупето, не много силно.

Били обърна бебето, лесно го обхвана в една ръка и рязко го плесна. Момченцето тутакси отвори уста, вдиша и изпищя от негодувание. Били остана доволен.

— А така! Слушай, слушай!

— Подръж го още малко, докато се обърна. — Етел се намести в седнало положение и пооправи роклята си. — Дай ми го.

Били внимателно подаде детето. Етел го положи в сгъвката на ръката си и изтри личицето му с ръкав.

— Прекрасен е.

Били не беше много сигурен.

Пъпната връв вече не беше синя и издута, а бледнееше и се сбръчкваше.

— Отвори онова там чекмедже и ми подай ножиците и макара памучен конец.

Етел завърза два възела по дължината на връвта и сряза между тях.

— Така. — Тя разкопча предната част на роклята си. — Вероятно няма да се притесниш от това, след като видя другото.

Тя извади едната си гърда и сложи зърното в устата на бебето. Той засука.

Етел имаше право — Били никак не се притесняваше. Само преди час щеше да умре от срам, ако видеше голите гърди на сестра си, а сега това му се струваше най-обикновено нещо. Чувстваше само огромно облекчение, че бебето е добре. Гледаше го в захлас как суче и се дивеше на мъничките му пръстчета. Все едно наблюдаваше чудо. Лицето му бе мокро от сълзи и той се питаше кога ли е плакал, не помнеше.

Скоро бебето заспа. Етел закопча роклята си.

— Ще го измием след минута — каза тя и затвори очи. — Мили Боже. Не знаех, че ще боли толкова.

— Кой е бащата, Ет?

— Граф Фицхърбърт — отговори Етел. После отвори очи. — Ох, по дяволите, мислех никога да не ти го кажа.

— Проклета свиня — промълви Били. — Ще го убия.