Кен Фолет
Крахът на титаните (71)

II

Всяка втора неделя от месеца с влака от Кардиф в долината на Абъроуен пристигаше православен свещеник. Носеше пълен куфар с внимателно увити икони и свещи, за да отслужи божествата литургия за русите.

Лев Пешков мразеше свещениците, но винаги присъстваше на Службата — налагаше се, за да може да получи храна след това. Литургията се състоеше в читалнята на обществената библиотека. Това беше Карнегиева библиотека — построена с дарение от американския филантроп, както беше написано и на една плоча във фоайето. Лев можеше да чете, обаче не разбираше хората, които намираха това за удоволствие. Вестниците бяха закачени на тежки дървени поставки, за да не се крадат, и в помещението имаше надписи „Пазете тишина.“ Какво приятно имаше в подобно място?

Лев не харесваше повечето неща в Абъроуен.

Конете си бяха коне навсякъде, но Лев ненавиждаше работата под земята: винаги цареше полумрак, а гъстият въглищен прах го караше да кашля. На земята пък валеше непрекъснато. Младежът не беше виждал толкова дъжд през живота си. Дъждът не идваше в гръмотевични бури или на облаци и не го следваше изясняване и засушаване. По-скоро беше лек ръмеж, който не преставаше по цели дни, понякога и със седмици, плъзваше нагоре по крачолите на панталоните му и надолу по гърба на ризата му.

Стачката бе отшумяла през август, когато започна войната. Миньорите се върнаха на работа. Повечето бяха наети отново на работа и получиха старите си домове. Изключение правеха онези работници, които управата считаше за подстрекатели. Голяма част от тях бяха постъпили в редовете на Уелските стрелци. Прогонените вдовици бяха намерили къде да живеят. Стачкоизменниците вече не бяха отхвърляни от всички: местните възприеха мнението, че и чужденците са били измамени от капиталистическата система.

Ала Лев не беше избягал от Петербург, за да получи това. Във Великобритания беше по-добре, отколкото в Русия, разбира се: тук профсъюзите бяха разрешени, полицията не беше оставена без контрол, даже евреите бяха свободни. Въпреки това той нямаше намерение да се задоволи да прекара дните си в смазваща работа в това затънтено миньорско градче. Не за това бяха мечтали двамата с Григорий. Това не беше Америка.

Негов дълг към Григорий беше да продължи напред, дори и да се изкушеше някога да остане тук. Знаеше, че е постъпил зле с брат си, но се беше заклел да му прати пари за билет. Лев беше нарушил много обещания през краткия си живот, обаче имаше намерението да спази това.

Вече бе събрал повечето пари за билет от Кардиф до Ню Йорк. Криеше ги под една плоча на пода в кухнята в къщата на улица „Уелингтън“ редом с пистолета и паспорта на Григорий. Разбира се, парите не бяха спестени от седмичната заплата, която едва му стигаше за бира и тютюн. Идваха от ежеседмичната игра на карти.

Вече не работеше със Спиря. Младежът прекара няколко дни в Абароуен и замина за Кардиф да търси по-лека работа. Но алчни хора винаги се намираха лесно и така Лев се сприятели с един от заместниците в мината, Рис Прайс. Лев имаше грижата Рис да печели редовно, а после си деляха полученото. Важно беше нещата да не се пресилват: от време на време трябваше да печелят и други играчи. Ако миньорите се досетеха какво става, не само щяха турят край на картоиграческата школа, а и навярно да погубят Лев. Затова парите се трупаха бавно и младежът не можеше да си позволи да пропусне едно безплатно хранене.

Винаги посрещаха свещеника на гарата с автомобила на графа. Откарваха го в Тай Гуин, където го черпеха с шери и сладкиш. Ако княгиня Беа беше в имението, придружаваше свещеника до библиотеката и влизаше няколко секунди преди него, за да не й се налага да чака дълго заедно с простолюдието.

Този ден големият часовник на стената в читалнята сочеше няколко минути след единадесет, когато княгинята влезе, облечена в бяло кожено палто и с шапка заради февруарския студ. Лев тайно потрепери: не можеше да я погледне, без отново да изпита чистия ужас на шестгодишното дете, видяло обесения си баща.

Последва я свещеникът в светло расо и златен епитрахил. Днес за пръв път го придружаваше някакъв мъж в дяконски одежди. Лев се изненада и уплаши, когато позна бившия си партньор в измамите Спиря.

Мислите на Лев се лутаха безредно, докато двамата свещеници подготвяха петте самуна хляб и разреждаха с вода червеното литургично вино. Дали Спиря беше открил Бога и се беше променил? Или расото беше само поредното прикритие за неговите кражби и лъжи?

Свещеникът изпя благослова. Неколцина от по-религиозните мъже бяха съставили хор — действие, което уелските им съседи одобряваха от сърце — и сега изпяха амин. Лев се прекръсти заедно с останалите, ала през това време тревожно мислеше за Спиря. Съвсем би му подхождало като дякон да каже истината и да развали всичко и повече няма да има игри на карти, нито билет за Америка, нито пари за Григорий.

Лев си спомни последния ден от плаването с Архангел Гавриил, когато жестоко заплаши да изхвърли Спиря зад борда, само защото говореше как може да го измами. Спиря преспокойно можеше да си спомни за това сега. На Лев му се искаше тогава да не го бе унижил така.

Разглеждаше го по време на службата, мъчеше се да разгадае лицето му. Когато излезе напред да получи причастие, опита да привлече погледа му, ала Спиря дори не показа, че го познава — изглеждаше напълно погълнат от ритуала. Или поне се преструваше, че е така.

След това духовниците потеглиха с колата заедно с княгинята, а тридесетината руси ги последваха пешком. Лев се питаше дали Спиря ще го заговори в Тай Гуин и се тормозеше какво би могъл да каже. Дали ще се престори, че никога не са се карали? Дали ще издаде тайната и ще стовари върху Лев гнева на миньорите? Дали ще поиска възнаграждение за мълчанието си?

Лев беше изкушен да напусне веднага града. Имаше влакове за Кардиф на всеки час или два. Ако разполагаше с повече пари, можеше да избяга. Но не беше спестил достатъчно за билет, затова се тътреше нагоре по хълма към имението на графа за безплатния обяд.

Поднасяха им храната в помещението на слугите под стълбището. Гощавката си я биваше: говежда яхния с хляб на корем. Даваха и ейл за прокарване на обеда. Прислужницата на княгинята, рускиня на средна възраст на име Нина, слизаше при сънародниците си и им превеждаше. Имаше слабост към Лев и гледаше той да получава допълнително пиво.

Свещеникът обядваше заедно с княгинята, обаче Спиря дойде долу и седна до Лев, който го посрещна с най-радушната си усмивка.

— Стари приятелю, каква изненада! Поздравления!

Спиря не се поддаваше на чара му.

— Още ли играеш карти, сине мой?

Лев продължи да се усмихва, но сниши глас.

— Ще си мълча, ако и ти го направиш. Честно ли е така?

— Ще говорим след обяда.

Лев се тревожеше. По кой път щеше да тръгне Спиря — на праведността или на изнудването?

Когато приключиха с яденето, Спиря излезе през задната врата и Лев го последва. Спиря безмълвно го поведе към бяла ротонда, подобна на миниатюрен гръцки храм. Оттук можеха да видят дали идва някой. Валеше и дъждовната вода се стичаше по мраморните колони. Лев отръска каскета си и отново го сложи.

Спиря рече:

— Помниш ли как те питах на кораба какво ще направиш, ако не ти дам твоята половина от парите?

Тогава Лев го беше избутал наполовина над парапета и беше заплашил, че ще му счупи врата и ще хвърли трупа му в морето.

— Не, не помня — излъга той.

— Няма значение — каза Спиря. — Просто исках да ти простя.

„Праведност“, помисли си с облекчение Лев.

— Онова, което вършехме, беше грях — продължи Спиря. — Изповядах се и получих прошка.

— Значи няма да моля свещеника ти да играе карти с мене.

— Не се шегувай.

Лев искаше да стисне Спиря за гърлото, както на кораба, обаче младежът вече не изглеждаше като човек, когото може да принуждава със сила. По някаква ирония расото го беше одързостило.

— Длъжен съм да разкрия престъплението ти пред хората, които ограбваш — продължи Спиря.

— Няма да ти благодарят. Може да отмъстят и на двама ни.

— Расото ще ме пази.

Лев поклати глава.

— Повечето ограбени от нас с тебе бяха бедни евреи. Навярно помнят как свещениците са гледали с усмивка, докато казаците са ги пребивали. Може да те наритат до смърт още по-охотно, именно заради расото ти.

Сянката на гняв премина по младото лице на Спиря, но той се насили да се усмихне благодушно.

— Повече се тревожа за теб, сине мой. Не ми се ще да провокирам насилие срещу теб.

— Какво ще направиш? — Лев можеше да разбере кога го заплашват.

— Въпросът е ти какво ще правиш.

— Ще си мълчиш ли, ако спра?

— Ако се изповядаш, разкаеш се искрено и спреш да прегрешаваш, Бог ще ти прости и след това няма да имам правото да те наказвам.

„А и ти ще се измъкнеш“, помисли си Лев.

— Добре, ще го направя.

Още щом го каза, осъзна, че е отстъпил прекалено бързо.

Следващите думи на Спиря потвърдиха, че той не се лъже лесно.

— Ще проверя. И ако си нарушил обещанието си към мен и към Бог, ще разкрия престъплението ти пред твоите жертви.

— И ще ме убият. Добра работа, отче.

— Доколкото мога да преценя, това е най-добрият начин да разрешим моралната дилема. Свещеникът ми е съгласен. Както прецениш.

— Нямам избор.

— Бог да те благослови, сине мой.

Лев си тръгна.

Излезе от пределите на Тай Гуин и кипящ от гняв закрачи по дъжда към Абъроуен. Колко подходящо за свещеник, сърдито размишляваше Лев, да отнеме на човека възможността да се поправи. Сега на Спиря си му беше добре — храна, дрехи, жилище, предоставени му за вечни времена от църквата и от гладните богомолци, даряващи пари, които всъщност не можеха да си позволят. Сега на Спиря му оставаше само да пее в черква и да закача иподяконите през остатъка от дните си.

А какво да прави Лев? Ако престане да лъже на карти, ще му трябва цяла вечност да спести достатъчно за път. Така се обричаше да прекара години в грижи за понитата в мината, на половин миля под земята. И никога нямаше да изкупи грешката си и да прати на Григорий парите за билет до Америка.

Никога не избираше лесния път.

Упъти се към кръчмата Двете корони. В Уелс съблюдаваха неделния ден и на кръчмите беше забранено да работят, но в Абъроуен не гледаха строго на правилата. В града имаше само един полицай, и в неделя и той излизаше в почивка като повечето от хората. От приличие Двете корони затваряха предната си врата, но редовните клиенти влизаха през кухнята и работата си вървеше както обикновено.

На бара седяха братята Понти — Джоуи и Джони. И двамата пиеха уиски — непривично за тях. Миньорите пиеха бира. Уискито бе напитката на богатите; една бутилка вероятно се задържаше в Двете корони от Коледа до Коледа.

Поръча си халба бира и се обърна към по-големия от братята.

— Драго ми е да те видя, Джоуи.

— И на мен, Григорий.

Лев все още ползваше името на брат си, изписано в паспорта.

— Паралия си днеска, а Джоуи?

— Аха. Двамата с хлапето отидохме до Кардиф вчера за боксовите мачове.

Братята приличат на боксьори, рече си Лев — бяха широкоплещести, дебеловрати и с големи ръце.

— Добри ли бяха?

— Черния Дженкинс срещу Тони Римлянина. Заложихме на италианче като нас. Тринайсет към едно и Тони го събори за три рунда.

Лев понякога имаше трудности с книжовния английски, но знаеше какво значи „тринайсет към едно.“

— Трябва да поиграете карти. В… — подхвана Лев. Поколеба се, после се сети за фразата. — … в късметлийска серия сте.

— А, не ща да губя пари толкова бързо, колкото съм ги спечелил — каза Джоуи.

Въпреки това след половин час, когато играчите се събраха в обора, Джоуи и Джони бяха там. Останалите бяха смесица от уелсци и руси.

Играеха някаква тукашна версия на покера. Лев харесваше тази игра. Ръката беше от по три карти и повече не се раздаваха и не се разменяха, така че вървеше бързо. Ако един играч вдигнеше залога, съседът му трябваше да отговори незабавно — не можеше да остане в играта при първоначалния залог — така че сумите се увеличаваха бързо. Залозите продължаваха до оставането само на двама играчи. Единият можеше да свърши играта като удвои залога и така принуди противника да разкрие картите си. Най-добрата ръка бяха три еднакви карти, и най-вече три тройки.

Лев имаше вроден усет за играта и обикновено можеше да побеждава на карти и без да мами, но така ставаше прекалено бавно.

Всеки път раздаваше различен човек и раздаването вървеше наляво, така че Лев не можеше винаги да наглася картите. Но съществуваха хиляда начина да лъже и той беше измислил прост код, чрез който Рис да му съобщава кога има добра ръка. Тогава Лев продължаваше да играе, независимо какви карти имаше, за да вдига залога. В повечето случаи всички други играчи отпадаха и Лев губеше от Рис.

Докато раздаваха първата ръка, Лев реши, че играе за последен път. Ако измъкнеше всички пари на братята Понти, може би щеше да успее да си купи билета. Другата неделя Спиря щеше да поразпита дали Лев още играе. А той искаше дотогава вече да пътува по море.

През следващите два часа Лев наблюдаваше как растат печалбите на Рис и си рече, че Америка се приближава с всяко следващо пени. Обикновено не му допадаше да обира някого докрай, защото искаше играчите да се върнат и следващата седмица. Днес обаче трябваше да прибере банката.

Когато почна да се свечерява, той се задейства. Даде на Джоуи Понти три аса, а на Рис — три тройки. В тази игра тройката беше по-силна от асото. За себе си остави два попа, с които да обоснове вдигането на залога. Остана в играта, докато Джоуи се разори почти напълно — не му се щеше онзи да има да му дава. Джоуи използва последните си пари, за да види ръката на Рис. Изражението на лицето му при вида на трите тройки беше едновременно смешно и жалко.

Рис нагреба спечеленото. Лев стана и каза:

— Останах без пари.

Играта се разтури и всички се върнаха на бара, където Рис почерпи за утеха на загубилите. Братята Понти отново минаха на бира, а Джоуи каза:

— Е, лесно идват, лесно си отиват…

Няколко минути по-късно Лев излезе, последван от Рис. В Двете корони нямаше тоалетна, затова мъжете използваха пътеката на гърба на обора. Единствената светлина идеше от далечна улична лампа. Рис бързо подаде на Лев неговата половина от спечеленото — част в монети и част в новите цветни банкноти, зелени паундове и кафяви по десет шилинга.

Лев знаеше точно колко му се полага. Аритметиката му идеше отвътре, също като играта на карти. По-късно щеше да брои парите, понеже знаеше, че Рис няма да го измами. Опитал беше веднъж. Лев беше установил, че делът му е с пет шилинга по-малко. Някой небрежен човек не би забелязал това. Тогава Лев отиде в дома на Рис, тикна дулото на револвера в устата му и запъна петлето. Рис се изпусна от уплаха. Оттогава насетне парите винаги бяха точни до последното половин пени.

Лев натъпка парите в джоба на палтото си и двамата се върнаха в бара.

Тъкмо влизаха, когато Лев видя Спиря.

Беше свалил расото и носеше горната дреха, с която беше на кораба. Стоеше пред бара, но не пиеше, а говореше задълбочено с групичка руси, сред които и някои картоиграчи.

Начаса погледите им се срещнаха.

Лев се завъртя и излезе, но знаеше, че е твърде късно.

Бързо се отдалечи нагоре по хълма към улица „Уелингтън“. Сигурен беше, че Спиря ще го предаде. Дори в този момент той навярно обясняваше как Лев е успявал да лъже на карти и привидно да изглежда губещ. Хората щяха да се ядосат и братята Понти да си поискат парите обратно.

Когато приближи своята къща, видя, че от другата страна се задава мъж с куфар, и на светлината на уличната лампа позна младия Били-с-Иисус, съседско момче.

— Здрасти, Били.

— Здравей и ти, Григорий.

Момчето като че се канеше да напусне града и Лев полюбопитства:

— Накъде?

— Лондон.

Лев наостри уши.

— С кой влак?

— От шест, за Кардиф. — Там ставаше смяната на влака за Лондон.

— Колко е сега?

— Без двадесет.

— Айде, довиждане.

Лев влезе в къщата си. Реши да вземе същия влак.

Светна електрическата лампа в кухнята и вдигна плочата. Извади спестяванията си, паспорта с името и снимката на Григорий, кутия патрони и пистолета си Мосин-Наган М1895, спечелен от армейски капитан на карти. Провери дали в барабана има нови патрони: наганът не изхвърляше гилзите, а човек трябваше да ги вади, когато презарежда. Прибра парите, паспорта и оръжието в джобовете на палтото си.

Горе намери куфара на Григорий с дупката от куршум в него. Сложи патроните в него заедно с другата си риза, резервно бельо и две тестета карти.

Нямаше часовник, но прецени, че са минали около пет минути, откак срещна Били. Значи петнадесет, за да стигне до гарата, което му стигаше.

Отвън долетяха гласовете на неколцина мъже.

Не искаше сблъсък. Беше силен, ала миньорите — също. Дори да спечелеше, изтърваваше влака. Можеше да стреля, разбира се, но в тази страна полицията се отнасяше много сериозно към убийството, дори когато жертвите бяха обикновени хора. Най-малкото, щяха да проверят пътниците на пристанището в Кардиф и така щеше да му е трудно да си купи билет. Всякак беше по-добре да напусне Абъроуен без насилие.

Излезе от задната врата и закрачи бързо по пътеката, възможно най-тихо с тежките си ботуши. Беше кално, както е почти винаги в Уелс, така че за радост стъпките му не вдигаха много шум.

В края на пътеката направи завой и излезе на осветената улица. Тоалетните насред пътя пречеха на хората пред дома му да го видят. Бързо се отдалечи.

След още две улици осъзна, че маршрутът му го води към Двете корони. Спря за миг и се замисли. Познаваше града и знаеше че единственият друг път е да претича отново край къщата си. Но мъжете може би още бяха там.

Трябваше да рискува с кръчмата. Свърна по друга уличка и излезе на пътеката, която минаваше зад Двете корони.

Когато наближи обора, където играеха карти, чу гласове и видя двама мъже или повече, смътно очертани на светлината на уличната лампа в другия край на пътеката. Времето му изтичаше, обаче той спря и ги изчака да се приберат. Застана плътно до високата дървена ограда, за да е по-малко забележим.

Онези се мотаеха сякаш цяла вечност.

— Хайде. Не искате ли да се приберете на топло? — прошепна Лев. Дъждът се оттичаше от периферията на шапката му и капеше във врата му.

Най-сетне влязоха и Лев излезе от сенките и забърза по пътя си. Мина безпрепятствено покрай обора, ала веднага чу още гласове. Изруга. Посетителите на кръчмата пиеха от обед и вече често им се налагаше да отскачат да се облекчат. Някой се провикна подире му:

— Здрасти, приятел. — Значи още не го бяха разпознали.

Направи се, че не чува, и продължи да върви.

Чу приглушен разговор. Почти нищо не разбра, но му се стори, че някой каза:

— Прилича на руснак.

Руските дрехи бяха различни от британските и Лев предположи, че като се приближава към уличната лампа, онези могат да различат кройката на палтото и очертанията на шапката му. Все пак мъжете обикновено излизаха от кръчмата по спешна нужда и той прецени, че няма да го последват, преди да се облекчат.

Зави по следващата улица и излезе от полезрението им, но се съмняваше, че са го забравили. Досега Спиря сигурно беше разказал историята си и все някой щеше да разбере какво значи един мъж в руски дрехи и с куфар да крачи към центъра на града.

Трябваше да хване този влак.

Железопътната линия се намираше в една падина и пътят към гарата беше само надолу. Лев тичаше с лекота, с дълги крачки. Виждаше над покривите светлините на гарата, а щом приближи, съгледа дима от комина на един влак на перона.

Притича през площадчето и влетя в сградата на гарата. Стрелките на големия часовник сочеха шест без една минута. Втурна се към гишето и измъкна парите от джоба си.

— Билет, моля.

— Къде бихте желали да отидете тази вечер, господине — попита го касиерът любезно.

Лев настойчиво взе да сочи към перона.

— Онзи влак ей там!

— Този влак спира в Абърдеър, Понтиприд…

— Кардиф! — Лев вдигна поглед и видя как минутната стрелка изминава последния дял и спира с леко трепване на кръгъл час.

— Еднопосочен или двупосочен? — уточни касиерът, без да бърза.

— Еднопосочен. Бързо!

Лев чу свирката. Лев отчаяно прегледа монетите в шепата си. Знаеше колко струва билетът — два пъти бе пътувал за Кардиф през последните шест месеца — и остави парите на тезгяха.

Влакът се размърда.

Касиерът му даде билета.

Лев го грабна и се обърна.

— Да не си забравите рестото! — каза касиерът.

Лев отиде на бариерата.

— Билетът, моля — каза кондукторът, макар току-що да беше видял как Лев го купува.

Иззад бариерата Лев виждаше как влакът набира скорост. Кондукторът продупчи билета и попита.

— Не си ли искате рестото, господине?

Вратата на гаровия салон се отвори с трясък и вътре нахлуха братята Понти.

— Ей те! — извика Джоуи и се хвърли към Лев.

Лев го изненада като пристъпи право към него и го удари в лицето. Джоуи спря. Джони се блъсна в гърба на батко си и двамата рухнаха на колене.

Лев грабна билета си от кондуктора и хукна по перона. Влакът се движеше доста бързо. Лев се понесе покрай него. Изведнъж се отвори врата и той зърна дружелюбното лице на Били-с-Иисус.

Той извика:

— Скачай!

Лев скокна и единият му крак попадна на стъпалото. Били сграбчи ръката му. Клатушкаха се заедно, докато Лев отчаяно се мъчеше да се изтегли вътре. Били го дръпна силно и го прибра.

Лев се отпусна с облекчение на една седалка.

Били затвори вратата и седна срещу него.

— Благодаря ти.

— На косъм беше — отвърна Били.

— Нищо, успях. Само това има значение — ухили се Лев.