Кен Фолет
Крахът на титаните (65)

II

В три сутринта Фиц се чувстваше крайно потиснат. Лежеше до тъничкото тяло на Жини, след като се бяха любили, и установи, че Беа му липсва. После обезсърчено си помисли, че фон Клук със сигурност ще осъзнае грешката си и ще смени направлението на войските.

Ала на другия ден, петък, четвърти септември, за удоволствие на френската отбрана, фон Клук продължи на югоизток. Това се оказа достатъчно за генерал Жофр. Той нареди на Шеста армия да излезе от Париж на следната сутрин и да нападне ариергарда на фон Клук.

Но британците продължаваха да отстъпват.

Фиц се бе отчаял, когато същата вечер се срещна с Жини при Албер.

— Това е последният ни шанс — обясни й той над коктейла с шампанско, който не го ободри. — Ако можем да разтърсим германците сериозно сега, когато са изтощени и снабдителните им линии са разтеглени до предел, можем да спрем настъплението им. Но ако тази контраатака се провали, Париж ще падне.

Тя седеше на столче и кръстоса крака; копринените й чорапи прошумоляха.

— Но защо си толкова мрачен?

— Понеже в такъв момент британците отстъпват. Ако Париж падне сега, никога няма да превъзмогнем срама.

— Генерал Жофр трябва да се изправи пред сър Джон и да настоява британците да се бият! Ти трябва да говориш с Жофр лично!

— Той не приема британски майори, а командирите ми ме мразят. Освен това, вероятно ще помисли, че това е някакъв номер на сър Джон. А и аз ще загазя сериозно — не че това ме вълнува особено.

— Говори с някого от съветниците му тогава.

— Същият проблем. Не мога да отида в главната квартира на френската армия и да обявя, че британците ги предават.

— Но пък може да размениш някоя дума с генерал Лурсо, без никой да го разбере.

— Как?

— Седнал е ей там.

Фиц проследи погледа й и забеляза французин на около шестдесет в цивилни дрехи, седнал заедно с млада жена в червено.

— Много е мил.

— Познаваш го?

— Бяхме приятели за малко, но предпочете Лизет.

Фиц се поколеба. Още веднъж планираше да свърши нещо зад гърбовете на шефовете си. Но сега нямаше време за учтивости. Ставаше дума за Париж. Трябваше да направи каквото може.

— Представи ме — каза той на Жини.

— Минутка. — Жини елегантно слезе от високия стол и прекоси клуба, като се полюшваше леко в такт с рагтайма от пианото. Целуна генерала по устните, усмихна се на придружителката му и седна. След няколко секунди разговор със сериозен тон, тя кимна на Фиц.

Лурсо се изправи и двамата се ръкуваха.

— За мен е чест да се запознаем, господине — каза Фиц.

— Това не е място за сериозни разговори — каза генералът. — Но Жини ме уверява, че това, което имате да ми казвате, е много спешно.

— Определено е — отвърна Фиц и седна.