Кен Фолет
Крахът на титаните (57)

II

Това беше само началото.

На Мод щеше да й бъде трудно да излезе сама. Подобно на всички дами от висшето общество, не се предполагаше тя да отиде някъде без придружител. Мъжете се преструваха, че това е от загриженост за жените, но всъщност беше средство за контрол. Несъмнено щеше да продължава, докато жените не спечелят правото на глас.

Половината живот на Мод бе преминал в заобикаляне на това правило. Трябваше да се измъкне навън незабелязано. Това беше доста трудно. Макар в жилището на Фиц на „Мейфеър“ да живееха само четирима членове на семейството, по всяко време в къщата имаше поне дузина слуги.

А след това Мод трябваше да остане навън цяла нощ, без никой да разбере.

Тя внимателно задейства плана си.

— Имам главоболие — заяви към края на обяда. — Беа, ще ме извиниш ли, ако не сляза за вечеря?

— Разбира се — отвърна Беа. — Мога ли да направя нещо? Да пратя ли да повикат професор Ратбоун?

— Не, благодаря. Не е сериозно.

Главоболие, което не е сериозно, беше обичайният евфемизъм за месечно неразположение и всички го приемаха без допълнителни коментари.

Дотук добре.

Мод се качи в стаята си и позвъни на прислужничката.

— Лягам си, Сандерсън — съобщи тя и подхвана внимателно премислената си реч. — Предполагам, че ще остана тук цял ден. Моля, кажи на другите слуги да не ме безпокоят по никакъв повод. Може да позвъня да ми се донесе вечеря в стаята, но се съмнявам. Имам чувството, че мога да спя цяло денонощие.

Така си гарантираше, че отсъствието й ще остане незабелязано до края на деня.

— Болна ли сте, милейди? — попита Сандерсън угрижено. Някои дами често оставаха на легло, но не и Мод.

— Обичайното женско неразположение, просто по-тежко от друг път.

Личеше си, че Сандерсън не й вярва. Днес вече я беше пратила навън с тайно послание, което не се бе случвало досега. Сандерсън знаеше, че става нещо необикновено. Но на прислужничките не им беше позволено да разпитват господарките си. На Сандерсън й оставаше само да се чуди.

— И не ме буди сутринта — добави Мод. Не знаеше кога ще се върне и как ще се промъкне незабелязано у дома.

Сандерсън излезе. Мод набързо се съблече и почна да тършува из гардероба си.

Не беше свикнала сама да си изважда дрехите — обикновено Сандерсън се занимаваше с това. Черната й рокля за разходка имаше шапка с воалетка, ала Мод не можеше да се облече в черно за сватбата си.

Погледна часовника над камината — три и двадесет. Нямаше време за губене.

Подбра стилен френски тоалет. Облече тясна дантелена блуза с висока яка, за да подчертае дългата си шия. Отгоре сложи рокля в небесно синьо, толкова светло, че изглеждаше почти бяло. Роклята беше по дръзката последна мода и стигаше на няколко пръста над глезените й. Добави сламена шапка с широка периферия в тъмносиньо и воал в същия цвят и весело синьо-бяло чадърче. Имаше подходяща за тоалета синя кадифена чантичка с шнур. В чантичката сложи гребен, шишенце парфюм и чисти кюлоти.

Часовникът удари три и половина. Валтер навярно вече чакаше отвън. Мод усети колко силно бие сърцето й.

Спусна воала и прецени вида си в голямото огледало. Роклята й не беше съвсем сватбена, но според нея щеше да изглежда съвсем на място пред длъжностното лице. Никога не беше присъствала на граждански брак и не беше напълно сигурна.

Извади ключа от ключалката и остана до затворената врата, за да се ослуша. Не искаше да среща никого, за да не отговаря на въпроси. Ако я видеше някой лакей или момче, което лъска обущата, нямаше да има значение — те не биха забелязали. Всички прислужнички обаче със сигурност вече знаеха, че тя не се чувства добре. А ако се натъкнеше на член на семейството, измамата щеше да се разкрие начаса. Не се притесняваше от неловкото положение, а се боеше, че ще опитат да й попречат.

Тъкмо щеше да отвори, когато чу тежки стъпки и долови мирис на дим. Това беше Фиц, който довършваше следобедната си пура и тръгваше за Камарата или за клуб Уайтс. Мод чакаше нетърпеливо.

Къщата утихна и след малко тя надзърна от стаята. Излезе, заключи и пусна ключа в кадифената си чантичка. Ако някой опиташе вратата, щеше да реши, че Мод е в стаята си и спи.

Тръгна тихо по застлания с килим коридор към стълбите и погледна надолу. Във фоайето нямаше никой. Бързо заслиза. На първата площадка чу шум и застина. Вратата към сутерена се отвори и се появи Граут. Мод стаи дъх. Наблюдаваше плешивото теме на иконома, който мина през фоайето с два декантера портвайн Той беше с гръб към стълбището и влезе в трапезарията, без да вдигне поглед.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Мод притича до долу изоставила предпазливостта. Отвори предната врата, излезе и я затръшна подире си. Твърде късно. Прииска й се да беше помислила как да затвори по-тихо.

Спокойната улица в „Мейфеър“ беше напечена от августовското слънце. Огледа се нагоре-надолу и видя каруцата на продавач на риба, бавачка с детска количка и таксиметров шофьор, който сменяше гума на колата си. На стотина метра от къщата, от другата страна на улицата имаше бял автомобил със син гюрук. Мод харесваше автомобилите и позна този — Бенц 10/30, колата на Роберт, братовчеда на Валтер.

Докато прекосяваше улицата, Валтер излезе и при вида му сърцето й се изпълни с радост. Той беше облечен в светлосив костюм с бял карамфил в бутониерата. Погледите им се срещнаха и по лицето му Мод разбра, че той до момента не е бил напълно уверен, че тя ще дойде. При тази мисъл Мод се просълзи.

Сега обаче лицето му сияеше от задоволство. „Колко странно и прекрасно е“, рече си Мод, „да можеш да дариш друг с подобно щастие.“

Тя притеснено погледна към къщата на Фиц. Граут стоеше на прага, оглеждаше улицата и се мръщеше в почуда. Явно беше чул как се затръшва вратата. Мод решително обърна лице напред и си помисли — най-сетне свободна!

Валтер й целуна ръка. Искаше й се да се целунат наистина, но воалът й пречеше. А и не биваше преди сватбата. Не беше необходимо съвсем да изоставя благоприличието.

Видя Роберт на волана. Той я поздрави, като докосна сивия си цилиндър. Валтер се доверяваше на Роберт. Той щеше да е единия от свидетелите.

Валтер отвори вратата и Мод влезе на задната седалка. Там вече имаше някой — Мод позна домоуправителката от Тай Гуин.

— Уилямс! — възкликна тя.

Уилямс се усмихна.

— По-добре ме наричай Етел вече. Ще бъда свидетел на сватбата ви.

— Разбира се, извинявай. — Мод я прегърна импулсивно. — Благодаря ти, че дойде.

Колата потегли.

Мод се приведе напред и заговори на Валтер.

— Как откри Етел?

— Ти ми каза, че е посетила клиниката ви. Взех адреса й от доктор Грийнуолд. Знаех, че й се доверяваш, понеже я избра да ни придружава в Тай Гуин.

Етел подаде на Мод малка китка цветя.

— Твоят букет.

Цветята бяха рози, коралови — цветето на страстта. Дали Валтер знаеше езика на цветята?

— Кой ги избра?

— Идеята беше моя — отговори Етел. — И Валтер одобри, когато му обясних значението.

Етел се изчерви.

Мод разбра, че Етел е знаела за тяхната страст, понеже ги е видяла как се целуват.

— Съвършени са — отговори тя.

Етел беше облечена във видимо нова бледорозова рокля, а шапката й беше украсена с още рози. Сигурно Валтер беше купил тоалета. Колко бе предвидлив.

Минаха по „Парк лейн“ и се насочиха към Челси. „Ще се омъжа“, мислеше Мод. Досега винаги си беше представяла своята сватба като сватбите на всички приятели — досадни церемонии, които траят цял ден. Така беше по-добре. Нямаше планове, нямаме списък на гостите, нямаше банкети. Нямаше да има и химни, речи и пияни роднини, които да се мъчат да я целунат. Само булката, младоженецът и двама души, които те харесваха и на които се доверяваха.

Мод изхвърли от ума си всички мисли за бъдещето. Европа беше във война и всичко бе възможно. Тя просто щеше да се наслади на този ден — и на нощта.

Тръгнаха по „Кингс роут“ и внезапен пристъп на нервност обзе Мод, та се наложи да стисне ръката на Етел за кураж. Привидя й се кошмарния образ на Фиц, който ги следва в своя Кадилак и вика „Спрете тази жена!“ Хвърли поглед назад. Разбира се, нямаше и помен нито от Фиц, нито от колата му.

Спряха пред класическата фасада на общината в Челси. Роберт хвана Мод под ръка и я поведе нагоре по стълбите към входа, а Валтер ги последва с Етел. Някакъв минувач спря да ги погледа — всички харесваха сватбите.

Интериорът на сградата беше по викториански пищен — разноцветни плочи на пода и гипсови орнаменти по стените. Изглеждаше най-подходящото място, където човек можеше да се ожени.

Наложи се да изчакат, защото сватбата в три и половина още не беше приключила. Четиримата застанаха в кръг и не можеха да измислят за какво да говорят. Мод вдъхваше аромата на розите и той я опияни, като че бе изпила набързо чаша шампанско.

Подир няколко минути участниците в по-ранната церемония излязоха — булката беше във всекидневна рокля, а младоженецът в униформата на сержант. Може би и те бяха решили да действат бързо заради войната.

Мод и останалите влязоха. Служителят, облечен в редингот и със сребриста вратовръзка, стоеше зад проста маса. В бутониерата му имаше карамфил, което според Мод беше добър вкус. До него стоеше още един чиновник в лек костюм. Валтер и Мод се представиха като господин фон Улрих и госпожица Мод Фицхърбърт. Младоженката вдигна воала си.

Служителят на общината попита:

— Госпожице Фицхърбърт, можете ли да представите доказателство за Вашата самоличност?

Тя не знаеше какво иска да каже мъжът.

Като забеляза неразбиращото й изражение, той подсказа:

— Може би рождено свидетелство?

Не го носеше. Не знаеше, че е нужно, а и да знаеше, нямаше как да се добере до него, защото Фиц го държеше в сейф, наред с други семейни документи, като завещанието му например. Обзе я паника.

Валтер я спаси:

Мисля, че това ще свърши работа. — Извади подпечатан и франкиран плик до госпожица Мод Фицхърбърт, на адреса на клиниката. Трябва да го бе взел, когато беше посетил доктор Грйнуолд. Колко умно от негова страна.

Служителят му върна плика, без да коментира. После рече:

— Мой дълг е да ви напомня колко сериозен и обвързващ е по същността си обетът, който ще дадете.

Мод леко се докачи от допускането, че може да не знае какво прави, но после се досети, че служителят е длъжен да казва това на всички.

Валтер застана още по-изправен. „Това е“, каза си Мод, „няма връщане назад.“ Беше напълно уверена, че иска да се омъжи за него. Нещо повече, ясно осъзнаваше, че до двадесет и третата си година не е срещала друг, когото дори и най-хипотетично да приема като свой бъдещ съпруг. Всички останали мъже се отнасяха към нея и към другите жени като към големи деца. Само Валтер беше различен. Или той, или никой друг.

Служителят вече произнасяше думите, които Валтер трябваше да повтори.

— Тържествено обявявам, че не зная за никакви законни пречки, поради които аз, Валтер фон Улрих, да не мога да се свържа в брачен съюз с Мод Елизабет Фицхърбърт.

Произнесе името си с английски акцент — Уолтър.

Докато той говореше, Мод наблюдаваше лицето му. Гласът му беше твърд и ясен.

И той на свой ред я гледаше сериозно, докато тя произнасяше декларацията. Мод обичаше сериозността му. Повечето мъже, дори и доста умните сред тях, оглупяваха, когато разговаряха с жени. Валтер говореше с нея също толкова интелигентно, колкото с Роберт или с Фиц, а още по-необикновеното беше, че изслушваше нейните отговори.

Последваха обетите. Валтер я гледаше в очите, когато я взе за съпруга, и сега тя долови леко потреперване в гласа му. И това обичаше — знаеше, че може да разклати сериозността му. Можеше да го накара да трепери от любов, щастие и желание.

Мод даде същия обет:

— Призовавам присъстващите тук лица да свидетелстват, че аз, Мод Елизабет Фицхърбърт, вземам теб, Валтер фон Улрих, за мой законен съпруг.

Гласът й не трепна и тя се почувства малко неловко, задето не доказа видимо вълнение — не това беше стилът й. Предпочиташе да изглежда спокойна, дори когато не беше. Валтер разбираше това и по-добре от всеки друг познаваше невидимите бурни страсти, които бушуваха в сърцето й.

— Имате ли халка? — попита служителят. Мод дори не беше помислила за това, обаче Валтер беше. Измъкна от джоба си семпла златна халка и я сложи на пръста й. Беше й почти по мярка, може би съвсем малко широка. Понеже сватбата им беше тайна, Мод нямаше да я носи някое време.

— Сега ви обявявам за мъж и жена — каза чиновникът. — Може да целунете булката.

Валтер нежно я целуна по устните. Тя го прегърна през кръста, придърпа го към себе си и прошепна:

— Обичам те.

Служителят продължи:

— А сега, удостоверението за брак. Може би ще искате да седнете… госпожо Улрих.

Валтер се усмихна, Роберт се ухили, а Етел тихичко подвикна. Мод предположи, че за чиновника е удоволствие да бъде първият човек, който се обръща към нея с името й по мъж. Всички седнаха и служителят започна да попълва удостоверението. Валтер посочи за професия на баща си армейски офицер, а за място на раждане — Данциг. Мод записа баща си като Джордж Фицхърбърт, фермер — в Тай Гуин действително имаше малко стадо овце, така че описанието всъщност не беше измама. Посочи като място на раждане Лондон. Роберт и Етел се подписаха в качеството си на свидетели.

Изведнъж всичко свърши и четиримата излязоха от помещението и се озоваха във фоайето, където друга красива булка и притеснен младоженец чакаха да се обвържат до края на дните си. Докато слизаха, хванати под ръка, по стълбите към паркираната до бордюра кола, Етел хвърли над тях шепа конфети. Сред зяпачите Мод забеляза някаква жена на нейна възраст, от средната класа, която носеше пакет покупки. Непознатата изгледа продължително Валтер, после Мод. В очите й се четеше завист. „Да, щастливка съм аз“, рече си Мод.

Валтер и Мод се разположиха на задната седалка на колата, а Роберт и Етел — отпред. Докато потегляха, Валтер взе ръката на Мод и я целуна. Погледнаха се в очите и се разсмяха. Мод беше виждала как двойки правят това и винаги й се струваше глупаво и сантиментално, ала сега й се видя най-естественото нещо на света.

След няколко минути пристигнаха в хотел Хайд. Мод спусна воала си. Валтер я взе под ръка и двамата прекосиха фоайето и се насочиха към стълбищата.

— Ще поръчам шампанското — каза Роберт.

Валтер беше наел най-добрия апартамент и го беше напълнил с цветя. Имаше поне сто коралови рози. Очите на Мод се насълзиха а Етел зяпна възхитена.

— Да се настаняваме! — весело подвикна Валтер.

Докато двете жени се любуваха на стаята, Роберт пристигна, следван от келнер с бутилка шампанско и чаши на поднос. Валтер отвори шампанското и наля. Когато чашите на всички бяха пълни, Роберт каза:

— Искам да вдигна наздравица.

Той се прокашля и Мод развеселена разбра, че се готви да произнесе реч.

— Моят братовчед Валтер е необикновен човек. Винаги е изглеждал по-възрастен от мен, макар всъщност да сме на една възраст. Когато двамата бяхме студенти във Виена, той не се напи нито веднъж. Когато с компанията излизахме вечер, за да посетим определени заведения, той оставаше вкъщи и учеше. Мислех си, че може би е от онзи тип мъже, които не харесват жените — Роберт се подсмихна криво. — Всъщност се оказа, че аз съм създаден такъв. Но, както казват англичаните, това е друга история. Валтер обича семейството си, обича работата си, обича Германия, ала никога не беше обиквал жена — досега. Промени се — Роберт се усмихна пакостливо. — Купува си нови вратовръзки. Задава ми въпроси: кога целуваш момичето, трябва ли мъжете да ползват парфюм, кои цветове му отиват, все едно аз знам всичко за вкусовете на жените. И ето най-ужасното според мен… — тук поспря за по-голям драматизъм — той свири рагтайм!

Останалите се разсмяха. Роберт вдигна чаша.

— Да пием за жената, която предизвика тези промени — булката!

Отпиха и след това за изненада на Мод, заговори Етел.

— На мен се пада да предложа наздравица за жениха — подхвана тя, все едно беше държала речи цял живот. Откъде се вземаше подобна увереност у едно слугинче от Уелс? Тогава Мод си спомни, че бащата на Етел е проповедник и политически деец, така че тя имаше пример, който да следва.

— Лейди Мод е различна от всяка друга жена от нейната класа, която съм срещала. Когато почнах работа като прислужница в Тай Гуин, тя беше единственият член на семейството, който изобщо ме забелязваше. Тук, в Лондон, когато младите неомъжени жени раждат деца, достопочтените дами мърморят за моралния упадък. А Мод предлага истинска практическа помощ. В лондонския Ийст Енд я имат за светица. Тя обаче си има недостатъци, при това сериозни.

„Сега пък какво има“, зачуди се Мод.

— Тя е прекалено сериозна, та да привлече обикновен мъж. Всички най-желани мъже в Лондон са привлечени от удивителната й красота и ведрия й характер, само за да бъдат подплашени от ума й и суровия й политически реализъм. Преди известно време си дадох сметка, че може да я спечели само някой необикновен мъж. Той трябваше да е умен, но с широки разбирания; строго морален, но не и тесногръд; силен, но не и прекалено властен. — Етел се усмихна — Мислех, че това е невъзможно. И тогава, през януари, той дойде по хълма от Абъроуен с взето на гарата такси, влезе в Тай Гуин и очакването свърши. — Тя вдигна чаша. — За младоженеца!

Отпиха отново и Етел хвана Роберт под ръка.

— Сега можеш да ме заведеш на вечеря в Риц, Роберт.

Валтер изглеждаше изненадан.

— Предположих, че всички ще вечеряме заедно тук.

Етел вдигна вежди.

— Не бъди глупав, човече — и повлече Роберт към вратата.

— Лека нощ — пожела им той, макар че беше само шест привечер. Двамата излязоха и затвориха вратата.

Мод се засмя.

— Тази икономка е изключително умна — каза Валтер.

— Тя ме разбира — отговори Мод и отиде да заключи. — Сега, спалнята.

— Би ли предпочела да се съблечеш насаме? — попита я Валтер с леко притеснение.

— Всъщност не. А ти би ли искал да гледаш?

Той преглътна с усилие и когато заговори, гласът му звучеше сипкаво:

— Да, моля.

Задържа вратата на спалнята, докато жена му влезе.

Мод се попритесни, въпреки дързостта си само преди миг. Седна на ръба на леглото и си събу обувките. Никой не я беше виждал гола от осемгодишната й възраст насам. Не знаеше дали тялото й е красиво, понеже не беше виждала други. Не приличаше на голите жени в музеите — в сравнение с тях гърдите й бяха малки, а ханшът — широк. А между краката й имаше окосмение, каквото нямаше на картините. Дали Валтер нямаше да помисли тялото й за грозно?

Той съблече сакото и жилетката си и ги подреди делово. Мод предположи, че някой ден ще свикнат с това. Всички го правеха, открай време. Ала все пак й се струваше странно, по-скоро заплашително, отколкото вълнуващо.

Свали чорапите си и шапката. Не й останаха други дреболии от облеклото. Следваше важната стъпка. Тя се изправи.

Валтер спря да си развързва вратовръзката.

Мод припряно развърза роклята си и я остави да се свлече на пода. После свали фустата и издърпа дантелената си блуза през главата. Изправи се пред Валтер само по бельо и загледа лицето му.

— Толкова си прекрасна — прошепна той.

Тя се усмихна. Валтер винаги казваше правилните неща.

Той я прегърна и целуна. Притеснението й почти изчезна и тя дори се поотпусна. Наслаждаваше се на докосването на нежните му устни до своите и на боцкането на мустаците му. Погали го по лицето, стисна с пръсти меката част на ухото му, прокара длан по основата на шията му. Усещаше го с по-голяма яснота и си мислеше „сега всичко това е мое“.

— Да легнем — предложи той.

— Не. Още не. — Тя отстъпи от него. — Почакай. — Свали шемизетата и показа, че носи едно от новите изобретения, сутиен. Пресегна се зад гърба си, разкопча го и го захвърли на пода. Погледна Валтер предизвикателно, като че го питаше дали харесва гърдите й.

Той каза:

— Прекрасни са, може ли да ги целуна?

— Можеш да правиш каквото си поискаш — промълви тя и се почувства приятно палава.

Валтер наведе глава и целуна първо едната й гърда, после другата. Когато устните му деликатно допряха зърната й, те настръхнаха като от студ. Мод почувства внезапната нужда да направи същото и с неговите и се зачуди дали той няма да го помисли за странно.

Можеше да продължи да ги целува вечно. Мод нежно го отблъсна.

— Съблечи и другите дрехи — каза тя. — Бързо.

Валтер свали обувките, чорапите, връзката, ризата, долната риза и панталоните. После се поколеба.

— Малко се срамувам — призна той през смях. — Не знам защо.

— Аз ще го направя първа — отговори Мод. Развърза връзката на кюлотите си и ги събу. Когато вдигна поглед, установи, че и Валтер е гол и се сепна при вида на щръкналия сред светлите косми по слабините му пенис. Спомни си как го стискаше през дрехите му в операта и й се прииска пак да го докосне.

— Сега може ли да легнем? — попита той.

Звучеше толкова благовъзпитано, че Мод се засмя. По лицето на Валтер мина сянка на огорчение и тя веднага почна да се извинява.

— Обичам те — каза Мод и лицето му пак се проясни. — Моля те, нека легнем.

Толкова се вълнуваше, че сърцето й щеше да се пръсне.

Първо полежаха един до друг, целуваха се и се докосваха.

— Обичам те! Колко бързо ще ти омръзне да го чуваш?

— Никога.

Вярваше му. След малко той я попита:

— Сега?

Тя кимна.

Разтвори крака. Валтер легна върху нея и отпусна тежестта на лактите си. Мод го очакваше напрегнато. Валтер се облегна на лявата си ръка, посегна между бедрата й и тя почувства как пръстите му разтварят влажните й устни, след това нещо по-голямо. Той натисна и внезапно тя почувства болка. Извика.

— Съжалявам! Нараних те. Толкова съжалявам.

— Почакай мъничко — прошепна тя. Болката не беше толкова силна. По-скоро беше изненадана. — Опитай пак. Просто… лекичко.

Още докато главичката на пениса му я докосваше, Мод разбра, че няма да влезе — беше твърде голям или пък тя — твърде тясна, а може би и двете. Но го остави да опита пак, надявайки се на най-доброто. Пак болеше, но тя стисна зъби и сподави вика си. Стоицизмът й не свърши никаква работа. След няколко секунди Валтер спря.

— Няма да влезе — каза той.

— Какво става? — нещастно попита тя. — Мислех, че трябва да се получи естествено.

— И аз не разбирам. Нямам опит.

— И аз определено нямам.

Хвана пениса му. Много й хареса докосването — твърдостта му, гладкостта му. Опита се да го промуши вътре и повдигна таз, за да стане по-лесно. След миг обаче самият той излезе.

— Ох! Извинявай! И мен ме заболя.

— Да не би да си по-голям от обичайното? — предположи тя.

— Не. В армията видях много голи мъже. Някои имат извънредно големи и много се гордеят с тях, но аз съм среден размер, а и никога не съм чувал някой да се оплаква от подобни трудности.

Мод кимна. Беше виждала само пениса на Фиц, но и той бе със същите размери като този на Валтер.

— Може би аз съм твърде тясна.

Той поклати глава.

— Като бях на шестнадесет, отседнах в семейния дворец на Роберт в Унгария. Там имаше една прислужница, Грета, която беше много… игрива. Не правихме секс, но експериментирахме. Докосвах я както теб в библиотеката в Съсекс хаус. Надявам се да не се сърдиш, че ти разказвам това.

Тя го целуна по брадичката.

— Ни най-малко.

— Грета не беше различна в тази област от теб.

— Какво има тогава?

Валтер въздъхна и се изтърколи от нея. Сложи ръка под главата й, придърпа я към себе си и я целуна по челото.

— Чувал съм, че младоженците може да имат затруднения. Понякога мъжът е толкова нервен, че не може да еректира. Други мъже пък, чувал съм, толкова се възбуждат, че еякулират преди актът да започне. Мисля, че трябва да сме търпеливи, да се обичаме и да чакаме да се случи.

— Имаме само една нощ! — разплака се Мод.

— Хайде, хайде. — Валтер я галеше по косата, но това не помагаше. Тя имаше усещането за пълен провал. „Мислех си, че съм толкова хитра, да избягам от брат си и да се омъжа тайно“, каза си тя, „а сега всичко се превърна в катастрофа.“ Чувстваше още по-силно разочарование заради Валтер. Колко ли беше ужасно за него да се ожени чак на двадесет и осем за жена, която не може да го задоволи!

Прищя й се да може да обсъди това с някого, с друга жена — но с коя? Самата мисъл да разговаря на тази тема с леля Хърм беше нелепа. Някои жени споделяха тайни с прислужниците си, но Мод никога не беше имала подобни отношения със Сандерсън. Навярно би могла да говори с Етел. Всъщност, досети се, че именно тя й беше казала, че е нормално да имаш косми между краката. Но Етел тръгна с Роберт.

Валтер се изправи.

— Нека поръчаме вечеря, може би бутилка вино. Ще седнем като съпрузи, ще си поговорим малко за едно-друго. После, по-късно, ще опитаме пак.

Мод нямаше апетит и не можеше да си представи да говорят „за едно-друго“, но не знаеше какво друго могат да направят, затова се съгласи. Тъжно се облече. Валтер също се облече набързо, отиде в другата стая и позвъни за келнер. Чу го как поръчва студени меса, пушена риба и бутилка бяло вино.

Седна пред един отворен прозорец и загледа улицата долу. Афишът за някакъв вестник гласеше БРИТАНСКИ УЛТИМАТУМ ЗА ГЕРМАНИЯ. В тази война можеха да убият Валтер. Мод не искаше той да умре девствен.

Щом храната дойде, Валтер я повика и тя отиде при него в другата стая. Келнерът беше застлал бяла покривка и беше сервирал пушена сьомга, нарязана шунка, марули, домати, краставици, филии бял хляб. Мод не беше гладна, но от учтивост отпи от виното и хапна малко сьомга.

В крайна сметка си поговориха. Той й разказа за детството си, за майка си, за времето, прекарано в Итън. Тя му разказа за празненствата в Тай Гуин, преди да почине баща й. Гостуваха им най-влиятелните мъже в страната и майката на Мод трябваше да определя спалните така, че те да се намират недалеч от любовниците си.

В началото Мод се стараеше да поддържа разговора, като че двамата едва се познават, но скоро се отпуснаха в обичайната си близост и тя започна да говори за всичко, което й дойдеше на ума. Келнерът разтреби и Мод и Валтер се преместиха на дивана, където продължиха да говорят, държейки се за ръце. Питаха се какъв е сексуалният живот на другите: родители, Фиц, Роберт, Етел, дори на херцогинята. На последното се посмяха. Мод като омагьосана изслуша историите на Валтер за Роберт и другите мъже като него — къде се срещат, как се разпознават, какво правят. Целуват се както мъже — жени, обясни Валтер, и правят каквото тя беше направила в операта, че и други неща… Валтер каза, че не е много сигурен в подробностите. Мод реши, че знае, но му е неудобно да каже.

Изненада се, когато часовникът над камината удари полунощ. Да си лягаме — предложи тя. — Искам да ме прегърнеш, дори нещата да не станат както трябва.

— Добре. — Валтер се изправи. — Имаш ли нещо против преди това да направя друго? Във фоайето има телефон за гостите. Бих искал да позвъня в посолството.

— Разбира се.

Валтер излезе. Мод отиде в банята в другия край на коридора после се върна в апартамента. Съблече се и легна гола. Почти не я интересуваше какво ще се случи сега. Обичаха се, бяха заедно и ако това беше всичко, то й стигаше.

Валтер се върна след няколко минути. Лицето му беше мрачно и тя веднага разбра, че не носи добри новини.

— Великобритания е обявила война на Германия.

— О, Валтер, толкова съжалявам!

— Нотата е получена преди час в посолството. Младият Никълсън я е донесъл от външното ви министерство и е измъкнал княз Лихновски от леглото.

Знаеха с почти пълна увереност, че това ще се случи, ала и така реалността се стовари върху Мод като удар. Виждаше, че и Валтер е разстроен.

Съблече се механично, сякаш се беше събличал пред нея от години.

— Тръгваме утре — обяви той. Свали гащите си и тя видя, че в естественото си състояние пенисът му е малък и сбръчкан. — Трябва да съм на гарата на улица „Ливърпул“ с багажа си до десет часа сутринта.

Изключи електрическата лампа и легна до нея. За няколко ужасни мига Мод беше сигурна, че съпругът й просто ще заспи. Тогава Валтер се обърна, взе я в ръцете си и я целуна. Въпреки всичко я заля желание, сякаш несгодите им я караха да го обича още по-страстно и отчаяно. Усети върху корема си как пенисът му расте. След малко той се качи върху нея. Отново се облегна на лакът и я докосна с другата си ръка. Отново усети докосването на пениса му. И отново болеше, но само за секунда. Този път влезе. Последва още малко съпротивление и тогава Мод загуби девствеността си. Валтер беше в нея изцяло и двамата се вплетоха в най-старата прегръдка на света.

— О, слава Богу! — възкликна тя; после облекчението бе заменено от наслада и Мод се раздвижи в щастлив ритъм заедно с Валтер. Най-накрая правеха любов.