Кен Фолет
Крахът на титаните (51)

III

Мод се намираше в дома на Съсекс, където група влиятелни консерватори — депутати и перове — се бяха събрали в малката гостна на херцогинята за чай, когато Фиц влезе, преливащ от гняв.

— Аскуит и Грей се предават! — Той посочи към един сребърен поднос за сладкиши. — Разпадат се като тази торта там. Ще предадат приятелите ни. Срамувам се, че съм британец.

Мод се страхуваше от това. Фиц не бе човек, които прави компромиси. Вярваше, че Великобритания трябва да заповядва, а светът — да изпълнява. Отвращаваше се от идеята правителството му да преговаря с други правителства като с равни. За нещастие твърде много бяха съгласните с него.

— Успокой се, Фиц, и кажи какво е станало — обади се херцогинята.

Фиц обясни:

— Аскуит е изпратил писмо на Дъглас тази сутрин. — Мод предположи, че става дума за сър Чарлз Дългас, началник на Имперския генерален щаб. — Премиерът ни иска да се знае, че правителството ни не е обещавало да изпраща британски войници във Франция в случай на война с Германия!

Мод, бидейки единственият либерал сред присъстващите, се почувства задължена да защити правителството.

— Но това е вярно, Фиц. Аскуит просто изяснява, че имаме различни възможности за действие.

— И каква, за Бога, беше целта на всички тези преговори с френските военни?!

— За да проучим възможностите! За да разработим планове за различни ситуации! Преговорите не са договори — особено в международната политика.

— Приятелите са приятели. Великобритания е водеща световна сила. Не е задължително една жена да разбира подобни неща, но хората очакват да защитим съседите си. Като джентълмени ние презираме всеки намек за измама, би трябвало да имаме същото отношение и като държава.

„Такъв род приказки все още можеха да въвлекат Великобритания във войната“, каза си Мод и потръпна от уплаха. Просто не можеше да накара брат си да види опасността. Обичта им винаги се оказваше по-силна от политическите им различия, но сега и двамата бяха тъй разгневени, че можеха сериозно да се скарат. А когато Фиц се скараше с някого, никога не се сдобряваше отново. И все пак той щеше да отиде на фронта, да се бие, може би да умре, застрелян, наръган, взривен. И той, и Валтер. Защо не можеше да го види? Направо й идеше да крещи.

Докато тя се мъчеше да облече всичко това в думи, един от другите гости заговори. Мод го познаваше — Стийд, редактор на международния отдел на вестник Таймс.

— Мога да ви кажа, че има мръсен немско-еврейски международен финансов опит вестникът ми да бъде принуден да пише в полза на неутралитета.

Херцогинята сви устни. Не й се нравеше езикът на булевардната преса.

— Какво Ви кара да говорите такива неща? — студено попита Мод.

— Лорд Ротшилд разговарял с нашия финансов редактор вчера. Иска да се въздържаме от тежки антигермански нападки в материалите си, в името на мира.

Мод познаваше Нати Ротшилд, също либерал.

— И какво мисли лорд Нортклиф за молбата на Ротшилд? Нортклиф беше собственик на Таймс.

Стийд се ухили.

— Заръча ни днес да отпечатаме още по-антигермански настроена редакционна статия. — Взе брой на вестника от една масичка и го размаха. — „Мирът не е в наш интерес“ — цитира той.

Мод не се сещаше за нищо по-достойно за презрение от целенасоченото подтикване към война. Виждаше се, че дори Фиц е отвратен от фриволното отношение на журналиста. Мод се канеше да каже нещо, когато брат й, безукорно вежлив дори с грубияни, смени темата.

— Току-що видях как френският посланик Пол Камбон излиза от Външно министерство. Бял като платно. Каза ми „Ще ни предадат“. Тъкмо се беше срещнал с Грей.

— Знаете ли какво е казал Грей, та тъй да разстрои мосю Камбон? — попита херцогинята.

— Да, Камбон ми каза. Явно германците са съгласни да оставят на мира Франция, ако тя обещае да не се намесва във войната. Ако французите откажат, британците няма да се чувстват задължени да помагат за отбраната на Франция.

Мод съчувстваше на френския посланик, ала сърцето й се изпълни с надежда при допускането, че Британия може да не се намеси във войната.

— Франция трябва да откаже — заяви херцогинята. — Тя има съглашение с Русия, според което всяка от страните трябва да помогне на другата в случай на война.

— Именно! — гневно възкликна Фиц. — Какъв е смисълът от международните съюзи, ако ще се нарушават точно в момент на криза?

— Глупости. — Мод знаеше, че е груба, но не я беше грижа. — Международните съюзи се развалят, когато е угодно. Не това е проблемът.

— И какъв е, моля? — ледено запита Фиц.

— Мисля, че Аскуит и Грей просто опитват да сплашат французите с малко реалност. Франция не може да победи Германия без наша помощ. Ако бъдат убедени, че трябва да го правят сами, може би самите те ще започнат да работят за мир и ще притиснат руските си съюзници да не влизат във война с Германия.

— А Сърбия?

— Дори на този етап не е късно Русия и Австрия да седнат на масата за преговори и да измислят решение за Балканите, което и двете империи да понесат — отговори Мод.

За няколко минути се възцари мълчание, след което Фиц рече:

— Много се съмнявам, че нещо такова ще се случи.

— Но определено сме длъжни да се надяваме, нали? — каза Мод и сама усети отчаянието в гласа си.