Кен Фолет
Крахът на титаните (46)

V

Като повечето парламенти по света, и британският имаше две камари. Фиц беше член на Камарата на лордовете, която включваше висшата аристокрация, епископите и старшите съдии. Членовете на Камарата на представителите бяха избираеми и се наричаха депутати. И двете камари заседаваха в Уестминстърския дворец, построен специално за целта — викторианско-готическа сграда с часовникова кула. Часовникът се казваше Биг Бен, въпреки че Фиц обичаше да отбелязва, че това е всъщност името на голямата камбана в кулата.

Когато Биг Бен удари дванадесет на обед в сряда, двадесет и девети юли, Фиц и Валтер си поръчаха по едно шери преди ядене на терасата до вонливата река Темза. Фиц наблюдаваше двореца със задоволство, както винаги — зданието беше изключително голямо, богато и солидно като империята, управлявана от кабинетите и коридорите му. Дворецът като че можеше да оцелее хиляда години — дали същото щеше да важи за империята? Фиц потрепери при мисълта за всички заплахи за империята: размирните профсъюзи, стачкуващите миньори, кайзерът, Лейбъристката партия, ирландците, войнстващите феминистки и дори собствената му сестра.

Само че не изрази на глас тези мрачни мисли, особено пред госта си чужденец.

— Това място е като клуб — лековато подхвърли той. — Барове, трапезарии и чудесна библиотека и само правилните хора се допускат вътре.

Точно тогава ги подминаха един депутат лейбърист и един либерал, член на Камарата на лордовете. Фиц добави:

— Макар че понякога покрай портиера се промъква и малко утайка.

Валтер от своя страна нямаше търпение да съобщи новините.

— Чу ли? Кайзерът е направил пълен волт-фас.

Приятелят му не беше чул.

— В какъв смисъл?

— Казва, че отговорът на сърбите не предполага обявяването на война и че австрийците трябва да спрат при Белград.

Фиц се отнасяше подозрително към мирните планове. Основно го вълнуваше как Великобритания да запази позицията си като най-мощната държава в света. Страхуваше се, че либералното правителство може да позволи тази позиция да им се изплъзне заради глупавото убеждение, че всички нации в света са еднакво суверенни. Сър Едуард Грей беше стабилен политик, но като нищо ляво ориентираните членове на партията можеха да го свалят от поста му, поведени по всяка вероятност от Лойд Джордж. След това всичко можеше да се случи.

— Да спрат при Белград — замислено повтори той. Столицата беше разположена на границата на страната. За да я завладеят, австрийците трябваше да навлязат само миля в територията на Сърбия. Русите може би щяха да се оставят да ги убедят, че това е местна полицейска мярка, която не ги заплашва. — Чудя се…

Фиц не искаше война, но част от него тайно се наслаждаваше на идеята. Това щеше да му даде възможност да докаже куража си. Баща му се беше отличил в операции на военноморския флот, ала Фиц не беше виждал битка. Човек трябваше да стори определени неща, преди да може наистина да се нарече мъж, а да се бие за краля и родината си беше едно от тях.

Приближи ги човек от персонала в придворно облекло — кадифени панталони до коленете и бели копринени чорапи.

— Добър ден, граф Фицхърбърт — поздрави той. — Гостите Ви пристигнаха и вече са в трапезарията, милорд.

Когато слугата се отдалечи, Валтер попита:

— Защо ги карате да се обличат така?

— Традиция — отвърна приятелят му.

Пресушиха чашите си и влязоха. Плътен килим покриваше пода в коридора, а ламперията по стените имитираше вертикално нагъната тъкан. Влязоха в трапезарията на лордовете. Мод и леля Хърм вече седяха на местата си.

Обядът беше по идея на Мод — Валтер никога не е влизал в Уестминстър, беше заявила тя. Когато Валтер се поклони, а Мод му се усмихна топло, случайна мисъл премина през ума на Фиц: дали между тях нямаше някаква връзка? Не, абсурд. Мод беше способна на всичко, разбира се, но Валтер беше твърде разумен, та да обмисля нещо като англо-германски брак точно сега. Двамата бяха като брат и сестра.

— Тази сутрин посетих клиниката ти, Фиц — осведоми го сестра му, докато се настаняваха.

Той повдигна вежда.

— Моята клиника?

— Ти плащаш за нея.

— Спомням си как ми каза, че в Ийст Енд трябва да има клиника за майки и деца, които нямат мъж да ги подкрепя, а аз казах, че наистина трябва, и в следващия момент сметките запристигаха на мое име.

— Толкова си щедър.

Фиц нямаше нищо против. Мъж с неговото положение трябваше да се занимава с благотворителност, освен това беше полезно Мод да върши цялата работа. Той не огласяваше факта, че повечето майки не са и никога не са били омъжени — не искаше да обиди леля си херцогинята.

— Никога няма да се сетиш кой дойде тази сутрин — продължи Мод. — Уилямс, домоуправителката от Тай Гуин.

Фиц изстина. Сестра му добави безгрижно:

— А само миналата вечер приказвахме за нея!

Фиц опита да запази изражението си на каменно безразличие. Мод, подобно на повечето жени, не изпитваше трудности да разчете чувствата му. Той не искаше Мод да заподозре истинската дълбочина на отношенията му с Етел — те бяха доста смущаващи.

Знаеше, че Етел е в Лондон. Намерила си беше къща в Олдгейт и по заръка на Фиц Салмън я бе купил на нейно име. Фиц се боеше от неловка случайна среща с Етел, а ето, че се беше случило със сестра му.

Защо ще ходи в клиниката? Надяваше се да е добре.

— Не е болна, нали? — попита той, опитвайки се да звучи просто учтиво заинтересуван.

— Нищо сериозно — отговори Мод.

Фиц знаеше, че бременните жени страдат от леки болежки. Беа малко кървеше и се тревожеше, но професор Ратбоун каза, че често се случвало в третия месец и обикновено не говорело за нещо сериозно, макар че би било добре за княгинята да не се напряга излишно. Не че имаше опасност от това точно за Беа.

— Помня Уилямс — къдрокоса и с дръзка усмивка. Кой е съпругът? — попита Валтер.

— Лакей, който посетил Тай Гуин с господаря си преди няколко месеца. Казва се Теди Уилямс.

Фиц се поизчерви. Значи Етел е нарекла несъществуващия си съпруг Теди! Прищя му се Мод да не я беше срещала. Искаше да забрави Етел. Но тя така и не изчезваше. За да прикрие смущението си, затърси с поглед келнера.

Напомни си да не бъде толкова чувствителен. Етел беше прислужница, а той — граф. Високопоставените мъже винаги намираха удоволствия, където могат. Такива работи се вършеха вече стотици години, може би хиляди. Сантименталниченето сега беше проява на глупост.

Смени темата, като предаде на дамите новините на Валтер за кайзера.

— И аз разбрах същото — каза Мод. — Божичко, надявам се австрийците да се вслушат! — додаде разпалено тя.

Фиц привдигна вежда.

— Защо говориш с такъв ентусиазъм?

— Не искам да стрелят по теб! — обясни тя. — И не искам Валтер да ни е враг.

Гласът й попресипна, докато казваше това. Жените бяха толкова емоционални създания.

— Случайно да знаете, лейди Мод, как е било прието предложението на кайзера от Аскуит и Грей? — попита я Валтер.

Тя се поовладя.

— Грей казва, че в комбинация с предложението му за четиристранна конференция войната би могла да се предотврати.

— Отлично! На това се надявах. — Валтер приличаше на нетърпеливо момче и погледът му върна Фиц в училищните им дни. Приятелят му беше изглеждал по същия начин, след като спечели Музикалната награда в Деня за произнасяне на речи.

— Видяхте ли, че онази ужасяваща госпожа Кайо е била оправдана? — обади се леля Хърм.

Фиц се изуми.

— Оправдана? Но тя е застреляла онзи човек! Отишла в магазин, купила пистолет, заредила го, отишла в редакцията на Фигаро, поискала среща с редактора и го застреляла. Как може да е невинна?

Леля Хърм отговори:

Казала „Тези пистолети гърмят сами“. Честна дума!

Мод се засмя.

— Сигурно съдебните заседатели са я харесали — рече фиц. Смехът на сестра му го подразни. Капризните заседатели заплашваха порядъка в обществото. Убийството не трябваше да се взима на шега.

— Колко френско! — възкликна с отвращение.

— Възхищавам се на госпожа Кайо — каза Мод.

Фиц изсумтя неодобрително.

— Как може да говориш така за една убийца?

— Мисля, че повече хора трябва да стрелят по редакторите на вестници — весело обясни сестра му. — Това може да подобри качеството на пресата.