Кен Фолет
Крахът на титаните (41)

VI

Над къщата на улица „Уелингтън“ се спусна напрегната тишина. Мама направи обед, а тате, Били и дядо се нахраниха, но никой не каза много. Били не можеше да изрази яростта, която го ядеше. Следобед изкачи склона и се шля миля след миля самичък.

На следващата сутрин откри, че умът му постоянно се връща към историята с Иисус и прелюбодейката. Докато седеше на масата в неделния си костюм и чакаше да отиде с родителите си и дядо във „Витезда“ за разчупването на хляба, отвори Библията на Евангелието на Йоана и намери осма глава. Прочете историята отново и отново. Сякаш се отнасяше за същата неволя, в която бе попаднало семейството му.

Продължи да размишлява над историята и в църквата. Огледа приятелите и съседите си — госпожа Дай Коняря, Джон Джоунс Магазинера, госпожа Понти и двамата й пораснали синове, Мазньо Хюит… Всички знаеха, че Етел е напуснала Тай Гуин вчера и е взела влак за Падингтън. Не знаеха точно защо, но се досещаха. В умовете си вече я бяха осъдили. Но не и Иисус.

Докато траеха химните и импровизираните молитви, Били реши, че Светият Дух го подтиква да прочете тези няколко стиха. Към края на първия час се изправи и отвори Библията.

Последва малко изненадан шепот. Младичък беше да води паството. При все това долна граница на възрастта нямаше. Светият Дух можеше да докосне всекиго.

— Няколко стиха от Евангелието на Йоана. — Гласът му потрепваше леко и той се опита да го овладее.

— „Рекоха му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодеяние.“

Внезапно параклисът се смълча — никой не помръдваше, никои не шепнеше, не се прокашляше.

Били продължи:

— „А Мойсей ни е заповядал в закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш? Казваха това, за да Го изкушават, та да има с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече…“ — Тук Били се поспря и се огледа. Внимателно придаде тежест на думите и прочете. — „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“

Всяко лице в залата отвърна на погледа му. Никой не помръдна. Били продължи:

— „И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и Жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никои ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи!“

Били вдигна очи от Библията. Нямаше нужда да чете последния стих — знаеше го наизуст. Погледна каменното лице на баща си и заговори много бавно:

— „Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“

След няколко дълги секунди затвори Библията с тупване, което прозвуча като гръмотевица в тишината.

— Това е Словото Божие — завърши той.

Не седна. Вместо това се запъти към изхода. Сподириха го съсредоточените погледи на всички събрали се. Отвори голямата дървена врата и излезе.

Не се върна повече.