Кен Фолет
Крахът на титаните (4)

II

Етел Уилямс се чувстваше пълна с енергия. Нищо не я тревожеше — можеше да се справи с всеки проблем и да преодолее всяка пречка. В огледалото виждаше как кожата й сияе, а очите й блестят. След църквата в неделя баща й прокоментира с обичайния си саркастичен хумор:

— Весела си. Да не си се опаричила?

Усещаше се как тича, а не върви по безкрайните коридори на Тай Гуин. Всеки ден запълваше нови и нови страници от тетрадката си с пазарски списъци, графици за персонала, за слагане и раздигане на масите, и сметки — брой калъфки за възглавници, вази, салфетки, свещи, лъжици…

Това беше голямата й възможност. Въпреки младостта си, практически беше домоуправителка по време на кралско посещение. Госпожа Джевънс не даваше признаци да става от леглото, тъй че Етел носеше пълната отговорност за подготовката на Тай Гуин. Винаги беше чувствала, че може да преуспее, ако й се даде възможност, но в строгата йерархия на слугите нямаше много сгодни случаи човек да покаже, че е по-добър от останалите. Внезапно се беше появил такъв шанс и тя бе решена да се възползва. След това болната госпожа Джевънс може би щеше да получи по-щадяща работа, а Етел щеше да стане домоуправителка с двойна заплата, собствена спалня и дневна в жилищата на прислугата.

Но още не беше стигнала дотам. Графът явно бе доволен от работата й, щом не беше привикал домоуправителката от Лондон. Етел прие това като голям комплимент. Ала с тревога мислеше, че никога не е късно за онази дребна, но фатална грешка, която би развалила всичко — мръсната чиния, запушеният канал, мъртвата мишка във ваната. И графът щеше да се разгневи.

В съботната утрин, малко преди пристигането на краля и кралицата, Етел мина през всички стаи за гости, за да се увери, че камините са запалени и че възглавниците са бухнати. Във всяка стая стоеше поне една ваза с цветя, току-що донесени от оранжерията. На всяко писалище имаше хартия с герба на Тай Гуин. Оставени бяха хавлии, сапун и вода. Старият граф не харесваше съвременните водопроводи, а Фиц още не беше смогнал да прокара навсякъде течаща вода. В къщата със сто спални имаше само три ватерклозета, така че за повечето стаи бяха потребни цукала. Сушени цветове и билки по рецепта на госпожа Джевънс висяха във всяка стая, за да тушират миризмите.

Кралската свита пристигаше по чаено време. Графът щеше да ги посрещне на гарата в Абъроуен. Несъмнено там щяха да се насъберат хора, надяващи се да зърнат владетелите, но височайшите особи нямаше да се срещат с никого. Фиц трябваше да ги докара в имението със своя покрит Ролс-Ройс. Адютантът на краля, сър Алън Тайт, и останалите от свитата щяха да ги последват с багажа в разни каляски. Пред Тай Гуин батальон от Уелските стрелци вече се строяваше за почетен шпалир от двете страни на алеята.

Кралската двойка щеше да се яви пред поданиците си в понеделник сутрин. Запланувано беше минаване през околните селища в отворена карета и посещение в абъроуенското кметство, където щяха да се срещнат с кмета и съветниците му, преди да се върнат на гарата.

Другите гости запристигаха около обяд. Пийл стоеше в преддверието и назначаваше камериерки, които да водят новодошлите по стаите, и лакеи, които да носят багажа. Първи бяха чичото и лелята на Фиц, херцогът и херцогинята на Съсекс. Херцогът, братовчед на краля, беше поканен, за да накара Джордж V да се чувства по-комфортно. Херцогинята, като почти всички от семейството, силно се интересуваше от политика. В лондонската си къща тя домакинстваше на сбирки, посещавани от много министри от кабинета.

Именно тя съобщи на Етел, че кралят е леко обсебен от часовниците и мрази различни часовници в една и съща къща да показват различно време. Етел изрече проклятие наум — Тай Гуин имаше повече от сто часовника. Зае джобния часовник на госпожа Девънс и тръгна из къщата да ги курдиса.

В малката гостна се засече с графа. Фиц стоеше до прозореца със силно смутен вид. Етел го разгледа набързо. Бе най-хубавият мъж, когото беше виждала някога. Бледото му лице, осветено от меката зимна светлина, приличаше на мраморно. Имаше волева брадичка, високи скули и прав нос. Косите му бяха тъмни, а очите — зелени, което беше необичайна комбинация. Нямаше нито, брада, нито мустаци, нито дори бакенбарди. „И защо му е да крие такова лице“, рече си Етел.

Той улови погледа й.

— Току-що ми казаха, че кралят обича в стаята му да има купа портокали! — започна графът. — Няма нито един портокал в проклетата къща.

Етел се смръщи. Толкова рано през сезона никой зарзаватчия в Абъроуен нямаше портокали — клиентите им не можеха да си позволят подобен лукс. Същото важеше за всеки друг градец от южноуелските долини.

— Ако може да използвам телефона, бих говорила с един-двама бакали от Кардиф. Може да имат портокали по това време на годината.

— А как ще ги докараме?

— Ще помоля да пратят една кошница по влака. — Погледна часовника, който тъкмо навиваше. — С малко късмет, портокалите ще пристигнат едновременно с краля.

— Това е. Точно така ще направим — отговори Фиц и я погледна прямо. — Невероятна си. Не знам дали някога съм срещал момиче като теб.

Тя отвърна на погледа му. През последните две седмици Фиц няколко пъти й говореше така, неприкрито интимно и малко емоционално. Етел изпита странно чувство, някаква неспокойна възбуда, като че предстоеше нещо опасно и вълнуващо. Като мига в приказките, когато князът влиза в омагьосания замък.

Очарованието на момента беше развалено от звука на автомобил по алеята, последван от познат глас.

— Пийл! Какво удоволствие.

Фиц устреми очи към прозореца и изражението му стана комично.

— О, не. Сестра ми!

— Добре дошла у дома, лейди Мод — чу се гласът на Пийл. — Макар да не Ви очаквахме.

— Графът забрави да ме покани, но така или иначе дойдох.

Етел сподави усмивката си. Фиц обичаше енергичната си сестра, но не знаеше как да се оправя с нея. Политическите й позиции бяха плашещо либерални — тя беше войнстваща суфражетка и се бореше за правото на глас за жените. Етел смяташе Мод за прекрасна — тя самата би искала да се превърне в такава независима жена.

Фиц излезе от стаята и Етел го последва в преддверието, декорирано в любимия на викторианците като стария господар готически стил — тъмни ламперии, тапети със сложни шарки, резбовани дъбови столове, подобни на средновековни тронове.

Мод тъкмо влизаше.

— Фиц, скъпи, как я караш?

Мод беше висока като брат си и двамата си приличаха. Ала докато графът изглеждаше като статуя на божество, същите изсечени черти не подхождаха толкова на жена и сестра му беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива. Въпреки че всички смятаха феминистките за размъкнати, Мод носеше модерни дрехи — тясна пола върху ботуши с копчета, морскосиньо палто с огромен колан и широки маншети и шапка с дълго перо, закачено отпред като полково знаме.

Придружаваше я леля Хърм. Лейди Хърмия беше другата леля на Фиц. За разлика от сестра си, която се беше омъжила за богат херцог, Хърм си бе взела за съпруг барон-прахосник, който беше умрял млад и разорен. Преди десет години, когато родителите на Фиц и Мод се споминаха в разстояние на няколко месеца, леля Хърм се премести при тях, за да се грижи за тринадесетгодишната Мод. Продължаваше да я придружава в обществото, макар и не твърде сполучливо.

— Какво правиш тук? — попита Фиц.

Леля Хърм измърмори:

— Казах ти, че няма да му хареса, скъпа.

— Не може да отсъствам, когато кралят ми е дошъл на гости — рече Мод. — Би било проява на неуважение.

Въпреки раздразнението тонът на Фиц издаваше привързаност.

— Не искам да приказваш на краля за правата на жените.

Етел не мислеше, че графът има основания да се тревожи. Въпреки радикалните си политически убеждения, Мод знаеше как да ласкае и да флиртува с влиятелни мъже и дори консервативните приятели на Фиц я харесваха.

— Морисън, вземи палтото ми, ако обичаш — продължи Мод. Разкопча се и се обърна, за да позволи на лакея да свали горната й дреха. — Здрасти, Уилямс, как си? — поздрави тя Етел.

— Добре дошли у дома, милейди — отвърна й тя. — Апартамента Гардения ли ще желаете?

— Благодаря ти, обожавам гледката оттам.

— Може би ще желаете обяд, докато приготвя стаята?

— Да, моля, умирам от глад.

— Днес сервираме като в клуб, защото гостите пристигат по различно време.

„Като в клуб“ означаваше, че сервираха на гостите в момента, когато влезеха в трапезарията, като в мъжки клуб или в ресторант, а не на всички заедно. Обедът днес беше скромен: гореща индийска чорба, студени меса и пушена риба, пълнена пъстърва, агнешки котлети и няколко вида десерт и сирена.

Етел задържа вратата и последва Мод и Хърм в обширната трапезария. Братовчедите фон Улрих вече обядваха. Валтер фон Улрих, по-младият, бе хубав и очарователен и изглежда изпитваше удоволствие, че е в Тай Гуин. Роберт беше по-суетен — бе поизправил висящата на стената на стаята му картина на замъка в Кардиф, поискал беше още възглавници, открил бе, че мастилницата на писалището му е празна — този пропуск накара Етел нервно да се запита какво още може да е пропуснала.

Двамата се изправиха при влизането на дамите. Мод тръгна право към Валтер и рече:

— Не си се променил откак беше на осемнайсет! Помниш ли ме?

Лицето му светна.

— Да, макар ти определено да си се променила от тринайсетгодишна!

Стиснаха си ръцете и тогава Мод го целуна по двете бузи, все едно й е брат.

— Тогава бях мъчително влюбена в теб, както става при момичетата — каза тя с изненадваща прямота.

Валтер се усмихна.

— И аз бях доста привлечен от теб.

— Но ти винаги си се държал с мен като с досадно хлапе!

— Трябваше да крия чувствата си от Фиц, който бдеше над теб като куче-пазач.

Леля Хърм се прокашля, демонстрирайки неодобрението си към тази внезапна интимност.

Мод каза:

— Лельо, това е господин Валтер фон Улрих, стар приятел на Фиц от училище. Идваше тук през ваканциите. Сега е дипломат в германското посолство в Лондон.

Валтер поде:

— Нека Ви представя братовчед си, граф Роберт фон Улрих. Той е военен аташе в австрийското посолство.

Всъщност бяха втори братовчеди, както Пийл важно обясни на Етел. Дядовците им били братя, по-младият се оженил за пруска наследница и се преместил от Виена в Берлин. Затова Валтер беше немец, а Роберт — австриец. Пийл обичаше да е наясно с подобни неща.

Всички седнаха. Етел дръпна един стол за леля Хърм.

— Малко индийска чорба, лейди Хърмия?

— Да, ако обичаш, Уилямс.

Етел кимна на един лакей, който отиде до бюфета. Там супата се съхраняваше гореща в специален съд. Когато се увери, че новодошлите са удобно настанени, тя тихо се оттегли, за да оправи стаите им. Докато вратата се затваряше зад нея, тя чу Валтер фон Улрих да казва:

— Спомням си колко обичахте музиката, лейди Мод. Тъкмо обсъждахме руския балет. Какво е мнението Ви за Дягилев?

Малцина мъже се интересуваха от мнението на някоя жена. На Мод щеше да й хареса. Докато Етел бързаше надолу по стълбите, за да намери две камериерки за стаите, тя си помисли: „този немец е чаровник“.