Кен Фолет
Крахът на титаните (39)

IV

Етел отиде до склада за багаж на тавана и открадна малък куфар, стар и очукан. На никого нямаше да липсва. Беше на бащата на фиц и гербът му личеше върху износената кожа. Позлатата отдавна беше паднала, но отпечатъкът на герба още се виждаше. Тя прибра в него чорапи, бельо и няколко ароматизирани сапуна от тези на княгинята.

Докато лежеше същата нощ, осъзна, че все пак не иска да ходи в Лондон. Твърде много се страхуваше, за да премине сама през това. Искаше да е със семейството си. Трябваше да пита майка си много неща за бременността. Трябваше да е на познато място, когато дойде времето. Детето й щеше да има нужда от баба си, дядо си и вуйчо си Били.

На сутринта се облече, остави роклята на домоуправителката да виси от гвоздея си и се измъкна от Тай Гуин много рано. В края на алеята се обърна към къщата, с нейните почернели от въглищен прах камъни, дългите редове прозорци, отразили изгряващото слънце, и се замисли колко много беше научила откак за пръв път дойде тук на тринадесет, веднага след завършването на училище. Сега знаеше как живеят големците. Ядяха странна храна, приготвена по сложен начин, и изхвърляха повече, отколкото изяждаха. Всички говореха с еднакъв задавен акцент, дори някои от чужденците. Докосвала беше прекрасното бельо на богати жени, фин памук и хлъзгава коприна, ушити на ръка и бродирани, поръбени с дантели, по дванайсет броя от всичко, натрупани в скриновете им. Можеше само с един поглед да определи кога е бил измайсторен този или онзи бюфет. „И най-вече“, помисли си тя с дълбока горчивина, „научи да няма вяра на любовта.“

Слезе по планинския склон към Абъроуен и тръгна по улица „Уелингтън“. Вратата на дома на родителите й беше отключена, както винаги. Влезе. Главната стая в къщата, кухнята, беше по-малка от стаята с вазите в Тай Гуин, която се използваше само за аранжиране на букети.

Мама месеше тесто за хляб, но когато видя куфара, спря и попита:

— Какво е станало?

— Връщам се вкъщи — отговори Етел. Остави куфара и седна до квадратната кухненска маса. Прекалено силно се срамуваше да каже какво се е случило.

Мама обаче позна.

— Уволнили са те!

Етел не можеше да погледне майка си.

— Да. Съжалявам, мамо.

Майка й обърса ръце в един парцал.

— Какво си направила? — разгневи се тя. — Веднага ми кажи!

Етел въздъхна. Защо не можеше просто да го каже?

— Бременна съм.

— О, не… Развратнице!

Етел с мъка удържа сълзите. Беше се надявала на съчувствие а не на осъждане.

— Такава съм — съгласи се тя. Свали шапката си и опита да се овладее.

— Всичко те е замаяло — работата в голямата къща, срещата с краля и кралицата. Забравила си как сме те отгледали.

— Май си права.

— Това ще погуби баща ти.

— Не му се налага да ражда — саркастично отвърна Етел — Ще оцелее.

— Не ставай нахална. Ще му разбиеш сърцето.

— Къде е той?

— На поредното събрание за стачката. Помисли за позицията му в града — старейшина в църквата, представител на миньорите, секретар на Независимата лейбъристка партия — как ще гледа хората в очите по разни срещи, когато всички си мислят, че дъщеря му е уличница?

Етел повече не можеше да се владее.

— Много съжалявам, че ще се срамува от мен — каза тя и се разплака.

Изражението на мама се смени.

— Е, сега. Най-старата история в света — каза тя. Заобиколи масата и притисна главата на дъщеря си в гърдите си. — Нищо, нищо — заповтаря й, както когато Етел си обелеше коленете като малко момиченце.

Не след дълго риданията на Етел постихнаха.

Мама я пусна и рече:

— По-добре да пийнем чай. — На печката винаги имаше готов чайник. Тя пусна чаени листа в една кана, наля гореща вода и разбърка сместа с дървена лъжица. — Кога трябва да се роди бебето?

— Февруари.

— Божичко. — Мама се обърна от печката да погледне Етел. — Ще ставам баба!

И двете се засмяха. Мама извади чаши и сипа чай. След няколко глътки Етел се почувства по-добре.

— Лесно ли ни раждаше? — попита тя майка си.

— Няма такова нещо като лесно раждане, но моите бяха по-лесни от повечето, според майка ми. Но след раждането на Били все имам болки в гърба.

Били слезе по стълбите.

— Кой говори за мен?

Етел се досети, че брат й стачкуваше и затова можеше да спи до късно. С всяка следваща тяхна среща той изглеждаше все по-висок и широкоплещест.

— Здрасти, Ет. За какво ти е куфарът? — Като целуна сестра си, я поодраска с острия си мустак. Седна и мама му наля чай.

— Направих нещо глупаво, Били — отвърна Етел. — Бременна съм.

Той я зяпна. Беше твърде потресен да говори. После се изчерви, несъмнено защото се сети какво е направила, та да забременее. Сведе глава смутен. После отпи малко чай. Накрая каза:

— Кой е бащата?

— Не го познаваш. — Беше си измислила история. — Беше прислужник, който пристигна в Тай Гуин с един от гостите, но сега вече е в армията.

— Но ще се грижи за теб.

— Дори не знам къде е.

— Ще намеря нещастника.

Етел постави ръка на рамото му.

— Не се ядосвай, миличък. Ако ми трябва помощта ти, ще я поискам.

Били явно не знаеше какво да каже. Заплахите очевидно нямаше да свършат работа, но нямаше как иначе да реагира. Изглеждаше замаян. Още беше едва на шестнадесет.

Етел си го спомни като бебе. Тя беше само на пет, когато се роди той, но направо се омагьоса от него, от съвършенството му и уязвимостта му. „Скоро ще имам прекрасно беззащитно бебенце“, помисли си тя. Не знаеше да се радва ли, или да се плаши.

Били рече:

— Тате сигурно ще има какво да каже.

— От това се тревожа — въздъхна Етел. — Ще ми се да можех да направя нещо, за да не се разстрои.

Дядо слезе по стълбището.

— Уволнена, а? — предположи, когато видя куфара. — Твърде устата си била сигурно.

Мама го стрелна ядно с поглед.

— Не бъди жесток, тате. Очаква дете.

— Леле. Някой важен господин от голямата къща, а? Сигурно е самият граф, няма хич да се изненадам.

— Не говори глупости, дядо. — Етел се стресна, когато старецът отгатна от първия път.

Били каза:

— Някакъв прислужник, който дошъл с един от гостите. Отишъл бил в армията. Тя не иска да ходим да го търсим.

— А, тъй ли било? — Етел виждаше, че дядо не е докрай убеден, но той не настоя. Вместо това каза: — От италианската кръв е, мойто момиче. И баба ти имаше гореща кръв. Щеше да се вкара в много бели, ако не се бях оженил за нея. Даже не дочака до сватбата. Всъщност…

Мама го прекъсна рязко:

— Тате! Не пред децата.

— Че какво може да ги притесни след цялата тая работа? Твърде съм стар за птички и пчелички. Младите жени искат да си лягат с млади мъже и го искат толкова много, че ще го сторят, независимо дали са женени или не. Който се преструва, че е другояче, е глупак — и това включва съпруга ти, мила моя Кара.

— Внимавай какви ги приказваш — предупреди го мама.

— Добре де, добре. — Дядо млъкна и взе да си пие чая.

Минута по-късно влезе тате и мама го погледна изненадано.

— Рано се връщаш!

Той долови недоволството в гласа й.

— Като те слушам, май не съм добре дошъл.

Тя се вдигна от масата и му направи място.

— Ще сваря още малко чай.

Тате не седна.

— Отмениха срещата. — Погледът му попадна на куфара на Етел. — Това пък какво е?

Всички я погледнаха. Забеляза страха по лицето на мама, непокорството по лицето на Били и някакво примирение по лицето на дядо. Трябваше да отговори.

— Трябва да ти кажа нещо, тате. Ще се сърдиш, но само мога да кажа, че съжалявам.

Лицето му потъмня.

— Какво си направила?

— Напуснах работата в Тай Гуин.

— Няма за какво да съжаляваш. Никога не ми е харесвало как се кланяш и слугуваш на ония паразити.

— Напуснах по причина.

Той се приближи и се надвеси над нея.

— Добра или лоша?

— В беда съм.

Заприлича на гръмоносен облак.

— Надявам се, че нямаш предвид това, което момичетата понякога имат предвид като кажат, че са в беда.

Тя закова поглед в масата и кимна.

— Ти… — Той млъкна, затърси подходящите думи. — Ти си извършила морално прегрешение?

— Да.

— Развратнице!

Мама беше казала същото. Етел се сви по-далеч от него, макар че всъщност не очакваше да я удари.

— Погледни ме! — Тя вдигна замъглени от сълзи очи. — Значи, казваш ми, че си извършила греха на прелюбодеянието.

— Съжалявам, тате.

— С кого? — извика той.

— С един прислужник.

— Как се казва?

— Теди. — Името излезе преди да може да се спре.

— Теди кой?

— Няма значение.

— Нямало значение? Какво ми казваш, за Бога?

— Дойде на посещение в имението заедно с господаря си. Когато открих какво е състоянието ми, той вече беше заминал в армията. Загубих връзка с него.

— На посещение? Загубила връзка? — Гласът на тате се издигна до яростен крясък. — Значи дори не сте сгодени? Ти си извършила този грях… — Той заекна, неспособен да извади от устата си отвратителните думи. — Извършила си този ужасен грях случайно?!

— Не се гневи, тате — опита се да се намеси мама.

— Да не се гневя?! Че кога иначе да се гневя?

Дядо опита да го успокои.

— По-спокойно, Дай, момчето ми. Няма полза от крещене.

— Съжалявам, че се налага да ти напомням, дядо, че това е моята къща и че аз ще реша от кое няма полза.

— Добре, де, добре — миролюбиво измърмори дядо. — Ти с решаваш.

Мама не беше готова да отстъпи.

— Не казвай нищо, за което можеш да съжаляваш, тате.

Опитите да успокоят гнева на тате го ядосаха още повече.

— Няма да ми нареждат жени и старци! — извика той. Насочи пръста си към Етел. — И няма да търпя прелюбодейка в къщата си. Вън!

Мама се разплака.

— Не, моля те, не го казвай!

— Вън! — изкрещя той. — И да не се връщаш!

— Но… внучето ти! — каза мама.

Били се обади.

— А ще позволиш ли да ти нарежда Словото Божие, тате? Иисус е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ Евангелие от Лука, глава пета, стих трийсет и втори.

Тате се нахвърли върху него:

— Нека ти кажа нещо, невеж хлапак. Баба и дядо ми никога не са се женили. Никой не знае кой е дядо ми. Баба ми е била най-низката от низките жени.

Мама спря да диша. Етел се изуми и видя, че Били се вцепени. Дядо като че ли знаеше.

— О, да. — Тате понижи тон. — Баща ми е израснал в публичен дом, ако можете да си представите какво е това. Място, посещавано от моряците, долу край кардифските докове. Тогава, един ден, докато майка му била пияна, Бог повел детските стъпки на баща ми към неделното училище в една църква, където открил Иисус. Там се научил да пише и чете, както и да може да отгледа децата си в пътя на праведността.

Мама промълви:

— Никога не си ми го казвал, Дейвид. — Тя рядко използваше рожденото му име.

— Надявах се никога да не трябва да си го припомням. — Лицето на тате се изкриви в маска на срам и ярост. Облегна се на масата и се втренчи право в очите на Етел, а гласът му се превърна в шепот. — Когато ухажвах майка ти, се държахме за ръце и я целувах по бузата всяка вечер до деня на сватбата ни. — Той тресна масата с юмрук и чашите се разтресоха. — С благословията на нашия Господ Иисус Христос, семейството ни издрапа от вонящата кал. — Той отново завика. — Няма да се върнем там!

Няма! Няма! Няма!

Последва миг на втрещено мълчание.

Тате погледна мама.

— Махни Етел оттук.

Етел се изправи.

— Куфарът ми е готов и имам малко пари. Ще взема влака за Лондон. — Погледна баща си с огорчение. — Няма да завлека семейството в калта.

Били вдигна куфара й.

— А ти къде отиваш, момче? — попита го ядно тате.

— Ще я изпратя до гарата — уплашено рече той.

— Да си носи сама куфара.

Били се наведе да го остави, но промени решението си. На лицето му се изписа упорит израз.

— Ще я изпратя до гарата — повтори той.

— Ще правиш каквото ти се казва! — извика тате.

Били все още изглеждаше уплашен, но вече и се държеше предизвикателно.

— И какво ще направиш, тате? И мен ли ще изхвърлиш от къщата?

— Ще те метна през коляно и ще те набия здравата — каза баща му. — Не си достатъчно голям.

Били бе блед като платно, но погледна тате в очите.

— Не, достатъчно голям съм. — Той премести куфара в лявата си ръка и стисна десния си юмрук.

Тате пристъпи напред.

— Ще те науча как ще ми свиваш юмрук, момченце!

— Не! — извика мама. Тя застана между тях и избута тате назад. — Стига толкова! Няма да има побоища в кухнята ми.

Тя насочи пръст към лицето на тате.

— Дейвид Уилямс, да си държиш ръцете назад. Не забравяй, че си настоятел в параклиса Витезда. Какво ще си помислят хората?

Това го успокои.

Мама се обърна към Етел.

— По-добре върви. Били ще дойде с теб. Хайде, бързо.

Тате седна на масата. Етел целуна майка си по бузата.

— Довиждане, мамо.

— Пиши ми — заръча й мама.

Тате се обади:

— Да не си посмяла да пишеш на когото и да било в тая къща! Ще горя писмата ти неотворени!

Мама не издържа и се разплака отново. Етел излезе, следвана от брат си.

Те заслизаха по стръмните улици към центъра. Етел гледаше в земята, не искаше да разговаря с никого и не искаше никой да я пита къде отива.

На гарата си купи билет за „Падингтън“.

— Е — рече Били, докато чакаха влака, — две изненади за един ден. Първо ти, после тате.

— Толкова дълго е трупал всичко това — каза Етел. — Нищо чудно, че е толкова строг. Почти му прощавам, че ме изгони.

— А аз не. Вярата ни е за изкуплението и милостта, не за трупане на това и онова и наказване на хората.

Пристигна влак от Кардиф и Етел видя Валтер фон Улрих да слиза. Той докосна шапка за поздрав към нея, което бе любезно от негова страна — обикновено джентълмените не се отнасяха така към прислугата. Лейди Мод каза, че го е отхвърлила. Вероятно идваше да си я върне. Тя безмълвно му пожела успех.

— Искаш ли да ти купя вестник? — попита Били.

— Не, миличък, благодаря ти — отвърна му тя. — Не мисля, че бих могла да се съсредоточа.

Докато чакаше влака, го попита:

— Помниш ли кода ни?

Като деца си бяха измислили прост начин да си пишат бележки, без родителите им да могат да ги разберат. За момент Били изглеждаше объркан, но след това лицето му се проясни.

— А, да.

— Ще ти пиша така, за да не може тате да го разчете.

— Добре. Пращай писмото по Томи Грифитс.

Влакът допъхтя на гарата сред облаци пара. Били прегърна Етел. Тя забеляза, че той се опитва да не плаче.

— Да се грижиш за себе си — заръча му тя. — И да се грижиш за мама.