Кен Фолет
Крахът на титаните (38)

III

Фиц гледаше как децата на миньорите се редят за обяда си — или „вечерята“, както го наричаха. С мръсни лица, невчесани коси, парцаливи дрехи, но на вид щастливи. Децата бяха изумителни. Тези бяха и сред най-бедните в околността, бащите им се бяха въвлекли в безизходен спор с шефовете си, но малките не даваха знак, че това ги засяга.

Още откак се ожени за Беа преди, Фиц мечтаеше за дете. Тя беше пометнала веднъж и той се ужасяваше, че това може да се повтори. Последният път тя изпадна в истерия, само защото той отмени пътуването им до Русия. Ако разбереше, че домоуправителката е забременяла от него, гневът й щеше да е безграничен.

А тази страшна тайна беше в ръцете на слугинята.

Тревогата го измъчваше. Това беше ужасното наказание за неговия грях. При други обстоятелства може би щеше да се зарадва да имат дете с Етел. Можеше да настани майката и детето в малка къща в Челси и да ги посещава веднъж седмично. Отново го прониза съжаление и копнеж по този мъчителен блян. Не искаше да се отнася сурово с Етел. Любовта й му се беше усладила много — изпълнените с желание целувки, нетърпеливите й докосвания, горещата й млада страст. Дори докато й съобщаваше лошите новини, му се щеше да прокара ръце по гъвкавото й тяло и да почувства жадните й устни върху шията си, което толкова го възбуждаше. Но трябваше да вкорави сърцето си.

Освен че беше най-възбуждащата жена, която някога бе целувал, тя беше и умна, добре осведомена и забавна. Каза му, че баща й все говори за злободневните проблеми. А като домоуправителка имаше право да чете вестниците на графа, след като икономът приключеше с тях — правило от долния етаж, за което Фиц не знаеше. Етел му задаваше изненадващи въпроси, на които той невинаги беше в състояние да отговори, например:

— Кой е управлявал Унгария преди австрийците?

„Това щеше да му липсва“, помисли си той с тъга.

Но тя нямаше намерение да се държи като отхвърлена любовница. Солмън беше потресен от разговора с нея. Фиц го пита какво иска тя, но адвокатът не знаеше. Фиц таеше ужасното подозрение, че в проява на криворазбран морал и желание истината да излезе наяве Етел може да разкаже всичко на Беа. Молеше се Бог да му помогне да я удържи настрана от княгинята.

С изненада мярна дребната закръглена фигура на Пърсивал Джоунс, който се перчеше на моравата в зелени голф-панталони и ботуши за разходка.

— Добро утро, милорд — каза кметът и свали кафявата си филцова шапка.

— Добро утро, Джоунс.

Като председател на „Селтик Минерълс“ Джоунс беше източник на голяма част от богатството на Фиц, но при все това той не го харесваше.

— Новините не са добри — рече Джоунс.

— Имате предвид новините от Виена? Разбирам, че австрийският император още работи по формулировката на ултиматума към Сърбия.

— Не, имам предвид тези от Ирландия. Жителите на Ълстър не приемат самоуправлението, знаете. Това ще ги направи малцинство под властта на римокатолическо правителство. Армията вече се бунтува.

Фиц се намръщи. Не му харесваха приказките за брожения в британската армия. Сковано отвърна:

— Каквото и да пишат вестниците, не вярвам, че британски офицери ще нарушат заповедите на тяхното суверенно правителство.

— Но вече го правят! Какво ще кажете за въстанието в Кураг?

— Никой не се е противял на заповеди там.

— Петдесет и седем офицери са напуснали армията, когато им е било наредено да нападнат Доброволците от Ълстър. Вие може да не го наричате въстание, милорд, но всички други така го наричат.

Фиц изсумтя. Джоунс бе прав, за съжаление. Истината беше, че английските офицери никога не биха нападнали свои хора в защита на тълпа ирландски католици.

— Ирландците никога не биваше да получават това обещание за независимост — каза той.

— Тук съм съгласен с вас. Но всъщност дойдох да говоря за това. — Той показа децата, насядали на пейки около дългите дървени маси, дъвчещи варена треска със зеле. — Ще ми се да сложите край.

Фиц не обичаше хора с по-ниско социално положение от него да му казват какво да прави.

— Не бих искал да оставя децата от Абъроуен да гладуват, дори когато бащите им са виновни за това.

— Просто удължавате стачката.

Това, че Фиц получаваше паричен процент от всеки тон въглища, според него не го задължаваше да се съюзява със собствениците на мината срещу миньорите. Той рече огорчено:

— Стачката е ваш проблем, не мой.

— Но с готовност прибирате парите.

Графът се възмути.

— Нямам какво повече да Ви кажа — сопна се той и се обърна.

Джоунс веднага се разкая.

— Извинявам се, милорд, моля да ми простите. Говорих прибързано и съвършено необмислено, но целият въпрос наистина много ме уморява.

Фиц трудно отхвърляше извинения. Обидата му не беше съвсем уталожена, но все пак отново се обърна с лице към Джоунс и му каза учтиво:

— Добре. Но ще продължа да храня децата.

— Виждате ли, милорд, един миньор може да упорства вечно, ако опира само до него, може да страда много заради глупавата си горделивост, но накрая го пречупва гладът на децата му.

— Но мината работи така или иначе.

— С треторазредни чуждестранни работници. Повечето не са обучени миньори и произвеждат малко. Използваме ги най-вече да поддържат тунелите и да се грижат за конете. Не вадим кой знае колко въглища.

— Бог ми е свидетел, така и не разбрах защо изхвърлихте онези клети вдовици от домовете им. Бяха само осем и в крайна сметка загубиха съпрузите си в онази проклета дупка.

— Щяхме да поставим опасен прецедент. Къщата и миньорът вървят заедно. Ако не спазваме това, няма да сме нищо повече от хазяи на всички тези съборетини.

„Да не бяхте строили съборетини тогава“, помисли си Фиц, но се въздържа от коментар. Не искаше да продължава разговора с надутия малък тиранин. Погледна часовника си. Дванадесет и половина — време е за чаша шери.

— Не става, Джоунс — каза той на изпроводяк. — Няма да водя битките ви вместо вас. Приятен ден.

И се упъти с бърза крачка към къщата.

Джоунс най-малко го тревожеше. Какво щеше да прави с Етел? Трябваше да се погрижи Беа да не се разстройва. Наред с опасността за нероденото дете, той вярваше, че бременността на съпругата му може да даде ново начало на брака им. Детето можеше да ги сближи, да върне топлината и интимността от началото на връзката им. Но тази надежда щеше да загине, ако Беа научеше, че се е забавлявал с прислужницата. Съпругата му щеше буквално да се възпламени от гняв.

Беше благодарен за прохладата в коридора, настлан с плочи и с конзолни греди на тавана. Баща му беше избрал този феодален декор. Единствената книга, която старият граф бе чел, с изключение на Библията, беше Упадък и падение на Римската империя на Гибън. Вярваше, че дори още по-великата Британска империя ще свърши по същия начин, освен ако аристократите не се борят да запазят институциите, особено Кралския флот, Църквата на Англия и Консервативната партия.

Фиц не се съмняваше в правотата му.

Чаша сухо шери преди обяд беше точно това, от което се нуждаеше. Ободряваше и обостряше апетита. Вече предвкусваше удоволствието, когато влезе в дневната. Там с ужас видя Етел да разговаря с Беа. Спря на прага и смаяно се загледа в тях. Какво й казваше Етел? Твърде късно ли беше вече?

— Какво става тук? — рязко попита той.

Беа го изгледа изненадано и хладно отговори:

— Обсъждам калъфки за възглавници с домоуправителката си. Нещо по-драматично ли очакваше? — Тя изтърколи р-то в „драматично“ с руския си акцент.

За миг Фиц остана без думи. Осъзна, че пред него са жена му и любовницата му. Мисълта за интимностите, които беше споделял и с двете, го разстрои.

— Не знам, както и да е — промърмори той и седна на бюрото с гръб към тях.

Двете жени продължиха да разговарят. Наистина темата беше калъфки за възглавници — колко траеха, как износените можеха да послужат на слугите след закърпване и дали беше по-добре да купят вече избродирани, или пък чисти, които след това камериерките да избродират. Но Фиц още беше разстроен. Малката картина, която представляваха господарката и прислужницата, увлечени в тих разговор, му напомняше колко ужасяващо лесно би било за Етел просто да каже истината на Беа. Това не можеше да продължава. Трябваше да направи нещо.

Взе лист синя хартия с фамилния герб от чекмеджето, потопи писалката в мастилницата и написа: „Да се видим след обяд“ — Попи бележката и я пъхна в плик.

След няколко минути Беа освободи Етел. Докато тя си тръгваше, Фиц я заговори, без да обръща глава:

— Елате тук за малко, Уилямс.

Тя се приближи до него и той долови слабия аромат на сапун — беше му признала, че го краде от Беа. Въпреки гнева си, усещаше някак неловко близостта на стройните й силни бедра под черната коприна на роклята. Подаде плика, без да гледа към нея.

— Изпрати някого при ветеринаря в града за опаковка от тези хапчета за кучета. За кашлица са.

— Добре, милорд. — Тя излезе.

Фиц щеше да разреши проблема след няколко часа.

Наля си шерито. Предложи чаша на Беа, но тя отказа. Виното сгря стомаха му и пооблекчи напрежението. Седна до съпругата си и тя му се усмихна мило.

— Как се чувстваш? — попита я.

— Сутрин се чувствам наистина зле. Но това отминава. Сега съм добре.

Мислите му се върнаха към Етел. Тя го държеше на мушка. Нищо не беше казала, но негласно заплашваше да издаде всичко на Беа. Изненадващо хитро от нейна страна. Измъчваше се от безсилие. Щеше му се да оправи всичко по-скоро.

Обядваха в малката трапезария, седнали около дъбова маса с гладки крака, сякаш взета от средновековен манастир. Беа му каза, че е открила руснаци в Абъроуен.

— Повече от сто са. Нина ми каза.

С усилие Фиц пропъди Етел от мислите си.

— Сигурно са от стачкоизменниците, доведени от Пърсивал Джоунс.

— Изглежда местните ги отбягват. Магазините и кафенетата не ги обслужват.

— Трябва да накарам преподобния Дженкинс да изнесе проповед за обичта към ближния, дори когато е стачкоизменник.

— Не може ли да заповядаш на магазинерите да ги обслужат?

— Не, скъпа, не и в тази страна — усмихна се Фиц.

— Е, неприятно ми е за тях и искам да сторя нещо.

Той се зарадва.

— Това е много хубав подтик. Какво си намислила?

— Мисля, че в Кардиф има руска православна църква. Ще кажа на свещеника там да ги покани на служба някоя неделя.

Фиц се намръщи. Беа се беше обърнала в англиканската вяра при женитбата им, но той знаеше, че тя още милее за религията от детството си и приемаше това като знак, че е нещастна във втората си родина. Но не искаше да й противоречи.

— Добре тогава — съгласи се той.

— После ще им дадем вечеря при слугите.

— Хубава идея, скъпа, но сигурно са доста грубичка тълпа.

— Ще нахраним само дошлите на службата. Така че ще изключим евреите и най-лошите от тях.

— Прозорливо. Жителите на града обаче може да се разочароват от теб.

— Това не ме интересува, нито пък теб.

Той кимна.

— Добре тогава. Джоунс все се оплаква, че подкрепям стачката като храня децата. Ако ти угостиш стачкоизменниците, поне никой няма да може да каже, че взимаме страна.

— Благодаря ти — каза тя.

„Бременността вече подобряваше отношенията им“, рече си Фиц.

Той изпи две чаши бяло вино с обяда, но нервността се завърна, когато излезе от трапезарията и се насочи към апартамента Гардения. Етел държеше съдбата му в ръце. Притежаваше женска същност, нежна и емоционална, но не търпеше да й се заповядва. Той не можеше да я контролира и това го плашеше.

Само че нея я нямаше. Той провери часа — два и петнадесет. Беше написал „след обяд.“ Етел знаеше кога поднасят кафето и би трябвало да го чака. Той не беше уточнил мястото на срещата, но със сигурност можеше да се сети и сама.

Обзеха го лоши предчувствия.

След пет минути се изкуши да си тръгне. Никой не го караше да чака така. Но не искаше да остави проблема нерешен още ден или дори още час. Затова остана.

Тя се появи в два и половина.

— Какво искаш да сториш с мен? — гневно рече той.

Етел все едно не чу въпроса.

— Какво, по дяволите, си мислеше, да ме оставиш да преговарям с някакъв лондонски адвокат?

— Мислех, че така ще е по-малко емоционално.

— Не бъди кретен. — Фиц се стъписа. Никой не му беше говорил така от училище. Тя продължи: — Бременна съм с детето ти. Как мога да не съм емоционална?

Тя бе права, беше взел глупаво решение и думите й го жегнаха, но не можеше да не се наслаждава на музикалния й говор — думата „емоционална“, с различен тон на всяка сричка, така че му звучеше като мелодия.

— Съжалявам. Ще ти платя двойно…

— Не влошавай нещата, Теди — каза тя, но по-меко. — Не се пазари с мен, сякаш е въпрос на подходящата цена.

Той обвинително размаха пръст.

— Няма да говориш с жена ми за това, ясно ли е? Няма да търпя това!

— Не ми заповядвай, Теди. Нямам причина да ти се подчинявам.

— Как смееш да ми говориш така?

— Млъкни и ме слушай, и ще ти кажа.

Тонът й го разяряваше, но той си спомни, че не може да си позволи да й се опълчва сега.

— Говори тогава — каза той.

— Отнесе се с мен изключително зле.

Той знаеше, че е вярно и го прониза вина. Толкова съжаляваше, че я нарани. Опита се все пак да не го показва.

— Все още те обичам твърде много, за да разрушавам щастието ти — продължи момичето. Той се почувства още по-зле. — Не искам да те нараня.

Етел преглътна и се обърна. Пак плачеше. Фиц понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.

— Караш ме да напусна работата и дома си, затова трябва да ми помогнеш да започна нов живот.

— Разбира се — каза той. — Ако това желаеш.

Практичните теми им помагаха да владеят чувствата си по-добре.

— Отивам в Лондон.

— Добра идея. — Не можеше да не е доволен. Никой в Абъроуен нямаше да знае, че Етел има дете, още повече пък чие е то.

— Ще ми купиш малка къща. Нищо особено — нещо в работнически квартал ме устройва чудесно. Но искам шест стаи, за да мога да живея на приземния етаж и да взимам наематели. Наемът ще отива за поддръжката на дома. Ще трябва да си намеря и работа.

— Внимателно си го обмислила.

— Чудиш се колко ще струва, предполагам, но не искаш да ме попиташ, защото един джентълмен не пита за цени.

Вярно беше.

— Погледнах във вестника — обясни тя. — Подобна къща струва около триста паунда. Вероятно ще ти излезе по-евтино, отколкото да ми плащаш по два на месец до края на живота ми.

Триста паунда не беше нищо за Фиц. Беа харчеше толкова за рокли в Мезон Пакен в Париж за един следобед.

— Но ще ми обещаеш ли да пазиш тайната?

— И ще обещая да обичам и да се грижа за детето ти, него или нея, да го отгледам щастливо и здраво, да получи добро образование, дори никога да не покажеш признак, че те интересува.

Фиц се възмути, но тя имаше право. Почти не мислеше за нейното дете.

— Съжалявам. Твърде съм разтревожен за Беа.

— Зная. — Тя смекчи тона, както винаги, когато той показваше притесненията си.

— Кога заминаваш?

— Утре сутрин. Бързам също колкото и ти. Ще хвана влака за Лондон и ще започна да търся къща веднага. Когато намеря точното място, ще пиша на Солмън.

— Ще трябва да спиш някъде, докато си намериш къща. — Той извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си и подаде две бели банкноти от по пет паунда.

Тя се усмихна.

— Нямаш никаква представа кое колко струва, нали, Теди? — Върна му едната банкнота. — Пет паунда са предостатъчни.

Той се обиди.

— Не искам да мислиш, че те мамя.

Държанието й се промени и той забеляза ярост под повърхността.

— О, мамиш ме, Теди. Но не с пари.

— И двамата го направихме — каза той отбранително и хвърли поглед към леглото.

— Но само един от нас ще роди.

— Е, нека не се разправяме. Ще кажа на Солмън да стори каквото предлагаш.

Тя му подаде ръка.

— Сбогом, Теди. Зная, че ще удържиш на думата си.

Гласът й беше равен, ала Фиц долавяше усилието й да запази хладнокръвие.

Стиснаха си ръцете, колкото и странно да изглеждаше това за двама души, които се бяха любили страстно.

— Ще удържа — обеща той.

— Сега си тръгни, моля те, бързо — каза тя и се обърна настрани. Той се поколеба за секунда, но след това излезе.

Докато се отдалечаваше, с изненада и срам установи, че се просълзява немъжествено.

— Сбогом, Етел — прошепна той на празния коридор. — Нека Бог те благослови и да те пази.