Кен Фолет
Крахът на титаните (37)

II

Никому не каза, но не можеше да се преструва, че всичко е наред, затова се престори, че е болна и остана на легло. Лежеше сама часове наред и тъгата й постепенно се смени с нервно очакване. Как щяха да живеят тя и бебето й?

Щеше да загуби работата си в Тай Гуин — това се подразбираше, дори бебето й да не бе от графа. Само от това я болеше. Толкова се гордееше със себе си заради повишението. Дядо обичаше да казва, че горделивостта предхожда падението. В случая беше прав.

Не беше сигурна дали ще може да се върне в къщата на родителите си — позорът щеше да убие баща й. Това я разстройваше почти колкото собствения й срам. Него щеше да го боли повече от нея. Той беше изключително стриктен по тези въпроси.

Така или иначе, не искаше да живее като неомъжена майка в Абъроуен. Вече имаше две — Мейси Оуен и Гладис Причард. И двете бяха оклюмали фигури без ясно място в обществения порядък на града. Бяха неомъжени, но не представляваха интерес за никой мъж. Бяха майки, но живееха при родителите си, сякаш все още бяха деца. Никоя църква, кръчма, магазин или клуб не ги посрещаха с „добре дошли“. Как беше възможно тя, Етел Уилямс, която винаги се бе считала за нещо повече от другите, да се срине до най-ниското?

Значи трябваше да напусне Абъроуен. Не съжаляваше. С радост би обърнала гръб на редиците мрачни къщи, превзетите параклисчета и непрестанните разправии между миньорите и управата. Но къде щеше да отиде? И щеше ли да може да вижда Фиц?

Докато се стъмваше, тя лежеше будна и гледаше през прозореца към звездите. Накрая измисли план. Щеше да започне нов живот на ново място. Щеше да носи венчална халка и да си съчини история за мъртъв съпруг. Щеше да намери кой да се грижи за бебето, да си намери някаква работа и да печели пари. Щеше да изпрати детето си на училище. Усещаше, че ще е момиче и ще е умна — писател или лекар, или може би като госпожа Панкхърст щеше да се бори за правата на жените и да я арестуват пред Бъкингамския дворец.

Мислеше, че няма да заспи, но чувствата я бяха изтощили и около полунощ се унесе в тежък сън. Не сънува нищо.

Събуди я изгревът. Седна в леглото, както винаги нетърпелива да започне денят. Тогава си припомни, че старият й живот е свършил, съсипан е и тя се намира насред трагедия. За малко отново да се предаде на скръбта, но се пребори с нея. Не можеше да си позволи разкоша на сълзите. Трябваше да започне нов живот.

Облече се, слезе в помещението за прислугата, където обяви, че напълно се е възстановила от вчерашните болежки и е готова да работи както винаги.

Лейди Мод я повика преди закуска. Етел приготви поднос с кафе и й го занесе в Розовата стая. Мод стоеше пред тоалетката си в розов копринен пеньоар. Беше плакала. Етел имаше собствени беди, но независимо от това съчувствието й се пробуди.

— Какво има, милейди?

— О, Уилямс, трябваше да го оставя.

Етел предположи, че ставаше дума за Валтер фон Улрих.

— Но защо?

— Баща му дойде да ме види. Така и не бях обмислила истински факта, че Великобритания и Германия са врагове и че бракът с мен ще съсипе кариерата на Валтер и вероятно тази на баща му.

— Но всички казват, че няма да има война. Сърбия не е достатъчно важна.

— Ако не сега, ще има по-късно. А дори никога да не се случи, заплахата е достатъчна. — Около тоалетката имаше набор от розова дантела; Мод я човъркаше нервно и късаше скъпия плат. „Щяха да са нужни няколко часа да се поправи“, пресметна Етел. Мод продължи:

— Никой в немското външно министерство не би поверил никакви тайни на Валтер, ако е женен за англичанка.

Етел наля кафе в порцеланова чашка и я подаде на Мод.

— Господин фон Улрих ще се откаже от работата си, ако наистина Ви обича.

— Но аз не искам да го прави! — Мод спря да разплита коприната и отпи от кафето.

— Не мога да съм човекът, сложил край на кариерата му. Каква основа на брака би било това?

„Би могъл да има друга кариера“, помисли си Етел; „и ако наистина те обича, ще го направи.“ Тогава се сети за мъжа, когото тя обичаше и колко бързо страстта му се охлади, щом стана неудобна. „Ще си мълча“ — рече си тя. „Нищичко не зная.“ Тя попита:

— Какво казва Валтер?

— Не съм го виждала. Написах му писмо. Спрях да ходя там, където обикновено се засичаме. После взе да се обажда в къщата и стана неудобно да казвам на слугите, че ме няма. И така се върнах тук с Фиц.

— Защо не искате да говорите с него?

— Защото знам какво ще се случи. Ще ме прегърне, ще ме целуне и ще се предам.

„Чувството ми е познато“, каза си Етел.

Мод въздъхна.

— Умълчана си тази сутрин, Уилямс. Сигурно си имаш свои неволи. Трудни ли са нещата за вашите с тази стачка?

— Да, милейди. Целият град е на минимални дажби.

— Още ли храните децата на миньорите?

— Всеки ден.

— Добре. Брат ми е много щедър.

— Да, милейди.

„Когато му изнася“, каза си тя.

— Е, по-добре да те оставям да си работиш. Благодаря ти за кафето. Вероятно те отегчавам с проблемите си.

Импулсивно Етел хвана ръката на Мод.

— Моля Ви, недейте така. Винаги сте била толкова добра с мен. Много съжалявам за Валтер и се надявам винаги да ми споделяте проблемите си.

— Колко мили думи. — Очите на Мод отново се наляха със сълзи. — Много ти благодаря, Уилямс. — Тя стисна ръката на Етел и я пусна.

Етел взе подноса и излезе. Когато стигна до кухнята, икономът Пийл я попита:

— Да не си сбъркала нещо?

„Нямаш си представа“, рече си тя наум.

— Защо питаш?

— Негова Светлост иска да те види в библиотеката в десет и половина.

„Значи официален разговор“, помисли си Етел. „Може би беше по-добре.“ Щеше да ги разделя бюрото и тя нямаше да се изкуши да се хвърли в ръцете му. Така по-лесно щеше да удържи сълзите си. Трябваше да бъде хладна и неемоционална. Целият й по-нататъшен житейски път щеше да бъде решен от този разговор.

Зае се със задълженията си из къщата. Тай Гуин щеше да й липсва. През годините работа беше заобичала елегантните стари мебели. Беше научила имената им и различаваше торшера, бюфета, гардероба или шкафчето за ноти и книги. Докато бършеше праха и лъскаше дървото, забелязваше инкрустациите, фестоните и завъртулките, краката на столовете, оформени като стъпили на кълбо лъвски лапи. Понякога някой като Пийл казваше: „Това е френско — Луи XV“, и тя разбра, че всяка стая е украсена и обзаведена в отделен стил — бароков, неокласически, готически. Никога повече нямаше да живее сред подобна мебелировка.

След час се насочи към библиотеката. Всички книги бяха събрани от предците на Фиц. Понастоящем помещението не се ползваше особено. Беа четеше само френски романи, а Фиц въобще не четеше. Понякога гостите идваха тук за малко усамотение или за да използват комплекта за шах от слонова кост на централната маса. Тази сутрин по заръка на Етел щорите бяха спуснати наполовина, за да заслоняват стаята от юлското слънце и да я пазят хладна. В резултат библиотеката тънеше в полумрак.

Фиц седеше в зелено кожено кресло. За изненада на Етел там беше и Албърт Солмън, в черен костюм и риза с колосана яка. Адвокат по образование, Солмън беше от хората, които джентълмените от едуардовата епоха наричаха делови мъже. Той управляваше парите на Фиц, проверяваше приходите му от правата върху въгледобива и рентите, плащаше сметките и отпускаше средства за заплатите на персонала. Занимаваше се също така с наемите и други видове договори и понякога завеждаше дела срещу хора, които се опитваха да измамят Фиц. Етел го познаваше и не го харесваше. Мислеше го за всезнайко. Може би такива бяха всички адвокати, но не знаеше. Само него беше срещала.

Фиц се изправи със смутен вид.

— Разказах на господин Солмън — каза той.

— Защо? — Тя трябваше да обещае да не казва на никого. Откровението на Фиц пред този адвокат й изглеждаше като предателство.

Той като че ли се срамуваше от себе си — рядка гледка.

— Солмън ще ти каже какво предлагам.

— Защо? — повтори Етел.

Фиц я погледна умолително, сякаш я молеше да не прави нещата още по-тежки за него.

Тя обаче не изпитваше съчувствие. И на нея не й беше лесно; защо трябваше да е лесно за него?

— Какво толкова те е страх да ми кажеш сам? — предизвика го тя.

Той изгуби арогантната си самоувереност.

— Ще го оставя да обясни — рече Фиц и за нейно изумление излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад него, тя погледна Солмън изумена. Мислеше си:

„Как да говоря за бъдещето на детето си с този непознат човек?“

Солмън й се усмихна.

— Значи си била непослушна, а?

Това я жегна.

— И на графа ли го казахте така?

— Разбира се, че не!

— Защото и той направи същото, нали знаете. За появата на бебе са нужни двама души.

— Добре, няма нужда да навлизаме в подробности.

— Просто не говорете, сякаш съм го сторила сама.

— Добре.

Етел седна и отново го погледна.

— Можете да седнете, ако желаете — каза тя, все едно беше господарката на дома и говореше снизходително на иконома.

Той се изчерви. Не знаеше дали да седне и да изглежда, сякаш е чакал за разрешение, или да остане прав като слуга. В края на краищата закрачи напред-назад.

— Негова Светлост ме инструктира да Ви направя предложение. — Краченето не вършеше работа, затова той спря и застана пред нея. — Щедро е и Ви съветвам да го приемете.

Етел не каза нищо. Коравосърдечието на Фиц имаше един полезен ефект — тя осъзна, че преговаря. Това й беше познато. Баща й винаги преговаряше, спореше и се споразумяваше с управата на мината, все се опиташе да издейства по-високи заплати, по-кратко работно време, по-добри предпазни мерки. Една от максимите му беше: „Никога не говори, освен ако не трябва.“ Затова тя замълча.

Солмън я гледаше очаквателно. Щом разбра, че тя няма да отговори, доби объркан вид. Продължи:

— Негова Светлост е готов да Ви осигурява издръжка от двадесет и четири лири стерлинги годишно, която ще се изплаща в началото на всеки месец. Мисля, че това е много щедро от негова страна, а Вие?

„Противен скъперник“, помисли си Етел. „Как може да е толкова стиснат с мен?“ Двадесет и четири лири стерлинги беше заплата на камериерка. Това бе половината от заплатата на Етел като домоуправителка, а щеше да загуби и квартирата, и храната.

Защо мъжете си мислеха, че подобни неща може да им се разминат? Може би защото обикновено им се разминаваха. Жената нямаше права. За създаването на едно бебе бяха необходими двама души, но само единият бе длъжен да се грижи за него. Как жените бяха допуснали да изпаднат в подобно долно положение? Това я ядосваше.

Тя все още не казваше нищо.

Солмън дръпна един стол и седна до нея.

— Вижте, трябва да погледнете откъм добрата страна. Ще имате десет шилинга седмично…

— Не съвсем — бързо го прекъсна тя.

— Добре, нека са двадесет и шест лири годишно — това вече са десет шилинга на седмица. Какво ще кажете?

Етел не каза нищо.

— Можете да си намерите хубава малка стаичка в Кардиф за два-три шилинга, а останалото да използвате за себе си. — Той я потупа по коляното. — А и кой знае, може да си намерите друг щедър благодетел, който да направи живота Ви по-лесен… хм? Знаете, че сте много привлекателно момиче.

Тя се престори, че не е разбрала какво има предвид. Мисълта да е наложница на мазен адвокат като Солмън я отвращаваше. Наистина ли си мислеше, че може да заеме мястото на Фиц? Не отговори на намека.

— Има ли някакви условия? — студено попита тя.

— Условия?

— Към предложението на графа.

Солмън се прокашля.

— Обичайните, разбира се.

— Обичайните? Значи сте го правил и преди.

— Не за граф Фицхърбърт — бързо поясни той.

— Но за другиго.

— Да се придържаме към настоящото положение, ако може.

— Може. Продължете.

— Не бива да вписвате името на графа на свидетелството за раждане на детето, нито пък по друг начин да разкривате комуто и да е, че той е бащата.

— Според наблюденията Ви, господин Солмън, жените обикновено приемат ли тези Ваши условия?

— Да.

„Разбира се“, с огорчение си помисли тя. „Какъв избор имаха? Нямат право на нищо, затова вземат каквото им се предлага. Естествено, че ще приемат условията.“

— Има ли други?

— След като напуснете Тай Гуин, не трябва по никакъв начин да опитвате да се свържете с Негова Светлост.

„Значи“, рече си Етел, „не иска да вижда мен или детето си.“ Разочарованието се надигна в нея като вълна от слабост — ако не седеше, би паднала. Стисна челюсти, за да удържи сълзите. Когато се овладя, каза:

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко.

Етел се изправи.

Солмън произнесе:

— Трябва да се свържете с мен, за да уточним къде ще получавате месечната си издръжка. — Той извади сребърна кутийка от джоба си и изтегли от нея картичка.

— Не — отвърна тя, когато той й я подаде.

— Но ще Ви се налага да се свържете с мен, за да…

— Не, няма — повтори тя.

— Какво имате предвид?

— Предложението е неприемливо.

— Не бъдете глупава, г-це Уилямс…

— Ще го кажа пак, господин Солмън, за да няма съмнение в ума Ви. Предложението е неприемливо. Отговорът ми е „не“. Нямам какво повече да Ви кажа. Приятен ден.

Излезе и затвори вратата зад себе си с трясък.

Върна се в стаята си, заключи вратата и си изплака очите.

Как можеше Фиц да е толкова жесток? Наистина ли никога не искаше да я вижда? Нито бебето си? Нима мислеше, че всичко случило се между тях може да бъде заличено с двадесет и четири лири годишно?

Наистина ли не я обичаше повече? Беше ли я обичал някога? Тя идиотка ли беше?

Мислеше си, че той я обича. Беше уверена, че това значи нещо. Може да се е преструвал през цялото време и да я е мамил, но не й се вярваше. Една жена можеше да познае кога мъжът се преструва.

Защо тогава правеше това сега? Сигурно потискаше чувствата си много силно. Може би емоциите му бяха повърхностни. Възможно беше. Може наистина да я е обичал, но с любов, която е забравил лесно, когато е станала неудобна. Подобна слабост на характера може да й е убягнала в пожара на страстите.

Коравосърдечието му поне я улесняваше в пазаренето. Нямаше нужда да мисли за чувствата му. Можеше да се съсредоточи върху опита да получи най-доброто за себе си и детето си. Постоянно трябваше да си представя как тате си върши работата. Жените не бяха съвсем безсилни, въпреки законите.

Предположи, че Фиц вече ще се тревожи. Сигурно е очаквал тя да приеме или в най-лошия случай — да се пазари за по-висока цена и тогава тайната му щеше да остане тайна. Сега нямаше да е само нервен, а и объркан.

Тя не остави на Солмън възможност да я попита какво иска. Нека се лутат на тъмно още малко. Фиц щеше да започне да се опасява, че Етел иска да си отмъсти, като каже на княгиня Беа за бебето.

Погледна през прозореца към часовника на покрива на конюшните. Почти дванадесет. На моравата отпред прислугата сигурно подготвяше обяда за миньорските деца. Княгиня Беа също така обичаше да се среща с домоуправителката по това време. Често се оплакваше — не харесвала цветята в коридора, униформите на лакеите не били изгладени, боята на стълбищната площадка се лющела. Домоуправителката на свой ред имаше въпроси за разпределението на стаите за гости, подновяване на порцелана и стъклото, наемане и уволняване на камериерки и помощнички в кухните. Фиц обикновено пристигаше в същата стая около дванадесет и половина за чаша шери преди обяд.

Тогава Етел щеше да започне мъчението.