Кен Фолет
Крахът на титаните (35)

III

Мод беше наследила минимална издръжка от баща си — триста паунда годишно, които едва стигаха да си купува рокли за сезона. Фиц получи титлата, земите, къщите и почти всичките пари. Така работеше английската система. Но не това гневеше Мод. Парите не значеха много за нея. Дори от своите триста нямаше нужда. Фиц плащаше за всичките й прищевки без въпроси. Той смяташе, че да пестиш пари е неджентълменско.

Най-много я огорчаваше, че няма образование. На седемнайсет беше обявила, че ще ходи в университет — и всички й се изсмяха. Оказа се, че трябва да идваш от добро училище и да положиш изпити, преди да те приемат. Мод не беше ходила на училище и макар че можеше да обсъжда политиката с водещите държавници, никой от множеството гувернантки и учители не я бяха подготвили за явяване на какъвто и да е изпит. Тя плака и фуча дни наред, и дори днес мисълта можеше да й развали настроението. Това я направи суфражетка — разбираше, че момичетата никога няма да получат добро образование, докато жените не получат право на глас.

Често се чудеше защо се омъжват жените. Обричаха се на доживотно робство и тя често се питаше какво получават в отплата. Сега вече знаеше отговора. Никога не бе чувствала нищо толкова силно, колкото любовта си към Валтер. А нещата, които вършеха, за да я изразят, й носеха най-изящна наслада. Да могат да се докосват един друг по всяко време би било рай. Би се поробила трижди, ако това бе цената.

Но заробването не беше нужно, поне не и с Валтер. Тя го беше питала дали смята, че жената трябва да се подчинява на съпруга си във всичко, и той отговори:

— Определено не. Не виждам къде е подчинението в подобни отношения. Двама възрастни, които се обичат, трябва да могат да взимат решения заедно, без единият да се подчинява на другия.

Тя мислеше много за живота им заедно. Няколко години подред вероятно щяха да го пращат из разни посолства и щяха да обиколят света — Париж, Рим, Будапеща, може би още по-далеч — Адис Абеба, Токио, Буенос Айрес. Сети се за историята на Рут от Библията: „Където идеш ти, там ще дойда и аз.“^[1] Синовете им щяха да бъдат научени да се държат с жените като с равни, а дъщерите им щяха да пораснат независими и със силна воля. Може би щяха да се настанят в къща в Берлин, тъй че децата да могат да отидат в добри немски училища. В някакъв момент Валтер несъмнено щеше да наследи Цумвалд, имението на баща си в Източна Прусия. Когато остарееха и децата им пораснеха, щяха да прекарват повече време в провинцията, да обикалят из имота, да четат един до друг вечерно време и да размишляват как се е променил светът от младостта им.

Мод трудно можеше да мисли за нещо друго. Стоеше в кабинета си в Евангелска църква Голгота, съзерцаваше списъка с цените на медицинските материали и си спомняше как Валтер облиза върха на пръста си на вратата на дневната на херцогинята. Хората започваха да забелязват колко е отнесена — доктор Грийнуолд я беше попитал дали е добре, а леля Хърм й каза да се събуди.

Опита да се съсредоточи във формуляра за поръчки, но този път я прекъсна леко почукване. Леля Хърм надникна и рече:

— Имаш посетител. — Със страхопочитание й подаде визитната картичка.

Генерал Ото фон Улрих

Аташе

Посолство на Германската империя

Карлтън хаус. Лондон

— Бащата на Валтер! Какво, за Бога…?

— Какво да му кажа? — прошепна леля Хърм.

— Предложи му чай или шери и го покани.

Фон Улрих беше официално облечен в редингот със сатенени ревери, бяла жилетка от пике и раирани панталони. Червендалестото му лице се потеше в летните жеги. Беше по-закръглен от Валтер и не толкова хубав, но и двамата имаха военна стойка — изправен гръб и вирната брадичка.

Мод си придаде обичайния безгрижен вид.

— Уважаеми господин фон Улрих, това официално посещение ли е?

— Искам да си поговорим за сина ми — каза той. Английският му беше почти толкова добър, колкото на Валтер, макар да имаше акцент, за разлика от сина си.

— Колко любезно от Ваша страна да заговорите веднага по същество — отвърна Мод с лек сарказъм, който той не усети. — Моля, заповядайте. Лейди Хърмия ще поръча нещо освежително.

— Валтер е от старо аристократично семейство.

— Като мен — отговори Мод.

— Ние сме традиционалисти, консервативни и набожни… може би малко старомодни.

— Точно като моето семейство — каза Мод.

Нещата не се развиваха според очакванията на Ото.

— Ние сме прусаци — рече той с нотка на раздразнение.

— А — отвърна Мод и се престори на победена. — А ние, разбира се, сме англо-саксонци.

Тя се дуелираше с него, сякаш просто се състезаваха по остроумие, но вътре в себе си се боеше. Защо беше дошъл? Какво целеше? Усещаше, че няма как да е с добри намерения. Той беше против нея. Изпитваше мрачната увереност, че той ще се опита да застане между нея и Валтер.

Той обаче не можеше да бъде подведен от шеговития й тон.

— Германия и Великобритания не се разбират добре. Британците се сближават с нашите врагове Русия и Франция. Това ги прави наши противници.

— Мъчно ми е, че смятате така. Много други не са съгласни.

— До истината не се достига с мнозинство. — Отново чу рязка нотка в гласа му. Беше свикнал да го изслушват без възражения, особено жените.

Медицинската сестра на доктор Грийнуолд донесе чай на табличка и наля. Ото мълчеше, докато тя не излезе. Тогава продължи:

— Войната може да започне до няколко седмици. Ако не се бием заради Сърбия, ще се появи друг casus belli. Рано или късно Великобритания и Германия трябва да воюват за европейско господство.

— Съжалявам, че сте толкова песимистично настроен.

— Много други са съгласни с мен.

— Но до истината не се достига с мнозинство.

Ото се подразни. Несъмнено беше очаквал тя да слуша мълчаливо високопарните му приказки. Не обичаше да се подиграват с него. Гневно рече:

— Трябва да ме слушате. Казвам Ви нещо, което Ви засяга. Повечето немци смятат Великобритания за враг. Помислете за последствията, ако Валтер се ожени за англичанка.

— Помислила съм, разбира се. Валтер и аз сме го обсъждали надълго и нашироко.

— Първо, ще получи неодобрението ми. Не бих посрещнал добре английска снаха в семейството си.

— Валтер чувства, че в крайна сметка любовта Ви към него ще Ви помогне да преодолеете отвращението си от мен. Нима това наистина е невъзможно?

— Второ — рече той, без да отговори на въпроса й — постъпката му ще се приеме за нелоялност към кайзера. Хората от неговата класа няма вече да са му приятели. Той и съпругата му няма да бъдат приемани в най-добрите домове.

Мод започваше да се ядосва.

— Трудно ми е да повярвам. Не всички немци са толкова тесногръди, нали?

Посетителят й сякаш не забеляза грубостта й.

— Трето, и последно, кариерата на Валтер е във Външното министерство. Той ще се отличи. Записвал съм го да учи в училища и университети в различни страни. Говори английски съвършено и руски добре. Въпреки незрелите си идеалистични възгледи, началниците му имат добро мнение за него, а кайзерът е бил любезен с него в повече от един случай. Някой ден може да стане външен министър.

— Той е блестящ — съгласи се Мод.

— Но ако се ожени за Вас, с кариерата му е свършено.

— Това е смешно — потресено рече тя.

— Скъпа моя млада госпожице, не е ли очевидно? Не може да се вярва на мъж, женен за врага.

— Вече говорихме за това. Той ще бъде верен на Германия. Достатъчно го обичам, за да приема това.

— Може би ще е твърде загрижен за семейството на съпругата си, за да се отдаде напълно на Германия. Дори и безмилостно да пренебрегне роднинската си връзка, хората няма да спрат да се питат.

— Преувеличавате — каза Мод, но започваше да губи увереност.

— Със сигурност няма да може да работи в коя да е сфера, където се изисква секретност. Другите мъже няма да говорят по поверителни въпроси в негово присъствие. С него ще е свършено.

— Не е нужно да работи във военното разузнаване. Може да се прехвърли в друго поле на дипломацията.

— Всичко в дипломацията изисква поверителност. А ще го има и проблемът с моето положение.

Мод се изненада. С Валтер не се бяха замисляли за кариерата на Ото.

— Аз съм доверен човек на кайзера. Ще продължава ли да ми има пълно доверие, ако синът ми е женен за жена от чужда и неприятелска държава?

— Би трябвало.

— И сигурно би го сторил, ако взема твърди недвусмислени мерки и се отрека от сина си.

Мод си пое рязко въздух.

— Не бихте го сторили.

Ото повиши глас.

— Ще ми се наложи!

Тя поклати глава.

— Ще имате избор — отчаяно изрече тя. — Човек винаги има избор.

— Няма да жертвам всичко, което съм постигнал — положението си, кариерата си, уважението на сънародниците си, за едно момиче — презрително каза той.

Мод се почувства, сякаш са я зашлевили.

Ото продължи:

— Но Валтер ще го стори, разбира се.

— Какво говорите?

— Ако Валтер се ожени за Вас, ще загуби семейството си, държавата си и кариерата си. Но ще го стори. Той ми призна любовта си към Вас, без да е обмислил последствията, и рано или късно ще разбере каква катастрофална грешка е сторил. Но в момента несъмнено се счита за неофициално сгоден за Вас и няма да се откаже от това обвързване. Твърде голям джентълмен е. „Добре, отречи се от мен“ — ще ми каже той. В противен случай ще се има за страхливец.

— Така е — каза Мод. Тя се чувстваше напълно объркана. Този ужасен възрастен мъж виждаше истината по-ясно от самата нея. Ото продължи:

— Следователно Вие трябва да се откажете от годежа.

Сякаш я намушка с тези думи.

— Не!

— Само така можете да го спасите. Да се откажете от него.

Мод отвори уста за ново възражение, но Ото беше прав и тя не можеше да му отговори нищо.

Ото се приведе напред и настойчиво запита:

— Ще скъсате ли с него?

Мод се разплака. Знаеше какво трябва да стори. Не можеше да провали живота на Валтер, дори и заради любовта си.

— Да — проплака тя. Не я интересуваше, че достойнството й е накърнено; болката беше твърде силна. — Да, ще скъсам с него.

— Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Ото се изправи.

— Благодаря Ви, задето ме изслушахте тъй любезно. — Той се поклони. — Пожелавам Ви приятен следобед.

И излезе. Мод скри лице в шепи.