Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XX век (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fall of Giants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo(2020)

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Крахът на титаните

Година на превод: Борис Шопов

Издание: второ

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Мартина Попова

Художник: Моника Писарова

ISBN: 978-954-2908-52-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9634

История

  1. —Добавяне

Шеста глава
Юни 1914 година

I

В началото на юни Григорий Пешков най-сетне успя да събере достатъчно пари за билет до Ню Йорк. Семейство Вялови в Санкт Петербург му продаде билета заедно с необходимите за имиграция документи, включително писмо от господин Йосиф Вялов от Бъфало, подсигуряващо работа на Григорий.

Григорий целуна билета. Нямаше търпение да тръгне. Всичко беше като сън и той се страхуваше да не се събуди, преди корабът да е отплавал. Сега, когато заминаването беше толкова близо, още повече копнееше за мига, в който ще стои на палубата и ще съзерцава как Русия изчезва завинаги от хоризонта и от живота му.

Вечерта преди заминаването приятелите му организираха увеселение.

Беше в заведението на Мишка, кръчма близо до Машиностроителния завод на Путилов. Събраха се към десетина колеги, повечето — членове на болшевишката дискусионна група по въпросите на социализма и атеизма, както и момичетата от дома на Григорий и Лев. Всички стачкуваха заедно с половината фабрики в града, тъй че никой нямаше достатъчно пари, но събраха и купиха буренце пиво и малко сельодка. Бе топла лятна вечер и те бяха насядали на пейки в празния парцел до кръчмата.

Григорий не беше по забавите. Предпочиташе вечер да играе шах. От алкохола хората оглупяваха, а флиртовете със съпругите и приятелките на други мъже му се струваха безсмислени. Рошавият му приятел Константин, председател на дискусионната група, се скара за стачката с агресивния Исак, футболиста, и двамата взеха да си крещят. Голямата Варя, майката на Константин, изпи почти бутилка водка, наби юмрук на мъжа си и припадна. Лев доведе тълпа приятели — все мъже, които Григорий никога не беше срещал, и жени, които не би искал да среща, и те изпиха почти цялата бира, без да плащат за нищо.

Григорий прекара вечерта в тъжно съзерцание на Катерина. Тя беше в добро настроение — обичаше събиранията. Въртеше дългата си пола при всяко движение, а синьо-зелените й очи искряха: закачаше мъжете и очароваше жените, а плътните й устни все се усмихваха. Дрехите й бяха вехти и закърпени, но тялото й беше чудесно — с едър бюст и щедър ханш, досущ по вкуса на руския мъж. Григорий се беше влюбил в нея в деня на срещата им и четири месеца по-късно продължаваше да е влюбен. Но тя предпочиташе брат му.

Защо? Нямаше нищо общо с външния вид. Двамата братя толкова си приличаха, че хората ги бъркаха. Бяха еднакви на ръст и тегло и можеха да си носят дрехите един на друг. Лев обаче беше неустоим чаровник. Не можеше да му се вярва, беше егоист и живееше на ръба на закона, но жените го обожаваха. Честният и сигурен Григорий, който обичаше да работи и да мисли, беше сам.

В Щатите щеше да е различно. Всичко. Американските земевладелци не можеха да бесят своите селяни. Американските власти първо съдеха хората, а след това ги наказваха. Правителството не можеше дори да хвърля в затвора социалистите. Нямаше аристокрация — всички бяха равни, дори евреите.

Истина ли беше? Понякога Америка звучеше като приказка, като историите за островите в Южните морета, където красиви девици предлагаха телата си на всекиго, който пожелаеше. Но трябваше да е вярно — хиляди имигранти пращаха писма до дома. В предприятието група социалисти-революционери бяха започвали серия от лекции за американската демокрация, но полицията ги спря.

Чувстваше вина, че оставя брат си, но така беше най-добре.

— Грижи се за себе си — каза на Лев в края на вечерта. — Няма да съм тук да те измъквам от беди.

— Ще се оправя — безгрижно му отвърна той. — Ти се грижи за себе си.

— Ще ти изпратя пари за билета. При американските заплати няма да отнеме много време.

— Ще чакам.

— Не се мести, за да не загубим връзка.

— Никъде няма да ходя, бате.

Не бяха разговаряли дали и Катерина ще дойде в Америка. Григорий остави на Лев да повдигне въпроса, но това така и не се случи. Не знаеше дали да се надява, или да се страхува, че брат му ще поиска да я доведе.

Лев хвана Катерина за ръката и каза:

— Вече трябва да тръгваме.

— Къде ще ходите по това време? — изненада се Григорий.

— Имам среща с Трофим.

Трофим беше един от по-маловажните членове на фамилията Вялови.

— Защо трябва да се виждате тази вечер?

Лев намигна.

— Няма значение. Ще се върнем до сутринта — ще имаме време да те закарам до остров Гутуевски. — Там акостираха презатлантическите параходи.

— Добре — каза Григорий и добави, макар да знаеше, че няма смисъл: — Не прави нищо опасно.

Лев весело махна с ръка и тръгна.

Беше почти полунощ. Григорий се сбогува с хората. Няколко негови приятели плакаха, но той не знаеше дали наистина скърбят или са просто пияни. Прибра се в къщата с някои от момичетата и всички го целунаха в антрето. След това влезе в стаята си.

На масата лежеше картоненият му куфар, купен от вехтошаря. Макар и малък, беше полупразен. Взимаше ризите, бельото и шаха. Имаше само един чифт обувки. Не беше събрал много вещи, откакто майка му загина преди девет години.

Преди да си легне погледна в шкафа, където Лев държеше револвера си — белгийски Наган М1895. Сърцето му се сви, когато видя, че оръжието не е на обичайното си място.

Вдигна резето на прозореца, за да не му се налага да става да отваря на брат си.

Легна, заслуша се в познатия тътен на минаващите влакове и се зачуди какъв ли е животът на четири хиляди мили оттук. Играеше ролята на майка и баща за Лев цял живот. От утре нямаше да знае дали Лев не се скита въоръжен нощем. Това облекчение ли щеше да му донесе, или повече тревоги?

Както винаги, Григорий се събуди в пет. Корабът му отплаваше в осем, а пристанището беше на час път пеша. Имаше много време.

Лев не се беше прибирал.

Изми ръцете и лицето си. Оглеждайки се в парче счупено огледало, оформи мустака и брадата си с ножица. Сложи най-хубавия си костюм. Другият щеше да завещае на Лев.

Тъкмо претопляше малко каша на огъня, когато се чу силно чукане на вратата на къщата.

Нямаше начин да не са лоши новини. Приятелите стояха отвън и викаха, само властите чукаха по вратите. Нахлупи шапката си, пристъпи в антрето и хвърли поглед към входа. Хазяйката пускаше двама мъже в черно-зелените униформи на полицията. Григорий разпозна кръглоликия Михаил Пински и малката глава на партньора му Иля Козлов.

Разсъди бързо. Очевидно някой в къщата беше заподозрян в престъпление. Най-вероятно Лев. Така или иначе, всички щяха да бъдат разпитани. Двамата полицаи щяха да си припомнят инцидента през февруари, когато Григорий беше спасил Катерина от тях и щяха да се възползват от възможността, за да го арестуват.

А той щеше да пропусне кораба си.

Ужасяващата мисъл го вцепени. Да изпусне кораба! След цялото пестене, очакване и копнеж за този ден. „Не, няма да го позволя“, помисли си той.

Шмугна се обратно в стаята, докато двамата полицаи изкачаха стълбите. Нямаше смисъл да ги увещава. Напротив — ако Пински разбереше, че Григорий заминава, щеше с още по-голямо удоволствие да го задържи. Нямаше да получи дори възможността да си върне парите от билета. Дългогодишните му спестявания щяха да се пропилеят.

Трябваше да избяга.

Трескаво огледа стаята. Една врата и един прозорец. Щеше да излезе както Лев влизаше през нощта. Задният двор беше празен. Санктпетербургските полицаи, бяха жестоки, ала никой не можеше да ги определи като умни — на Пински и Козлов не им беше хрумнало да покрият задната част на къщата. Може би знаеха, че от двора се излиза само на железопътната линия. Тя обаче не представляваше препятствие за един отчаян човек.

От стаята на момичетата долетяха викове и писъци — първо там бяха влезли полицаите.

Потупа предницата на сакото си. Билетът, документите и парите бяха в джоба. Останалите му земни притежания вече бяха прибрани в картонения куфар.

Григорий го взе и се надвеси възможно най-много през прозореца. Извади куфара и го хвърли. Той падна на широката си страна, видимо невредим.

Вратата на стаята се отвори с трясък.

Григорий прехвърли крака през прозореца, за секунда се задържа на перваза и после скочи върху покрива на пералното помещение. Подхлъзна се на керемидите и падна. Плъзна се по наклонения покрив към улука. Зад него някой извика, но той не се обърна. Скочи от покрива и се приземи невредим.

Грабна куфара си и се втурна да бяга.

Изтрещя изстрел и страхът ускори крачките му. Повечето полицаи не можеха да уцелят Зимния дворец от три метра, но се случваха и злополуки. Изкатери насипа около релсите, като съзнаваше, че така стига до нивото на прозореца и става по-лесна мишена. Дочу отличителното пуфтене на парен локомотив — вдясно от него бързо наближаваше товарен влак. Последва нов изстрел, Григорий усети глух удар някъде, но не го заболя — вероятно куршумът беше заседнал в куфара му. На върха на насипа ясно съзнаваше, че фигурата му се откроява на фона на чистото сутрешно небе. Влакът беше само на няколко метра. Машинистът наду свирката силно и продължително. Трети изстрел. Григорий се хвърли през релсите точно преди влака.

Локомотивът изрева зад него, стоманените колела пищяха по стоманените релси, пушекът от локомотива се проточи и свирката заглъхна. Григорий скочи на крака. Сега вагоните с въглища го пазеха от стрелбата. Запрескача останалите коловози. По времето, когато преминаваше последният вагон, той вече се плъзгаше надолу по отсрещния насип. Прекоси двора на малка фабрика и излезе на улицата.

Огледа куфара. В единия ъгъл имаше дупка от куршум. Разминал се беше на косъм.

Вървеше бързо, докато си поемаше дъх. Запита се какво ще прави сега. Сега, вече в безопасност — поне за момента, той се притесни за брат си. Трябваше да разбере дали Лев е в беда и каква е тя.

Реши да започне на последното място, където се бяха видели — в кръчмата на Мишка.

По пътя натам се тревожеше да не го забележат. Щеше да е лош късмет. Не беше невъзможно — Пински може би вече обикаляше улиците. Нахлупи шапката си ниско над челото, макар и да не вярваше, че точно по този начин ще скрие самоличността си. Срещна няколко работници, крачещи към пристанището, присъедини се към групата, но куфарът му го издаваше.

Все пак стигна до кръчмата без произшествия. Мебелировката се състоеше от самоцелни пейки и маси. Миришеше на снощна бира и тютюнев дим. Всяка сутрин Мишка предлагаше хляб и чай на тези, които нямаха как да закусват у дома, но заради стачката работата не вървеше много-много и заведението беше почти празно.

Григорий възнамеряваше да пита Мишка дали знае накъде е тръгнал Лев снощи, но преди да намери съдържателя, попадна на Катерина. Тя изглеждаше като да е будувала цяла нощ. Синьо-зелените й очи бяха налети с кръв, косата й беше невчесана, а полата — смачкана и лекьосана. Беше видимо притеснена, ръцете й трепереха, а по мръсните й страни личаха засъхнали сълзи. Ала така за Григорий тя беше още по-красива. Той копнееше да я прегърне и да я утеши. Понеже не можеше, най-доброто щеше да е да й се притече на помощ.

— Какво е станало? Какво има?

— Слава Богу, че си тук. Полицията гони Лев.

Григорий изохка. Значи брат му наистина беше в беда — и то точно днес.

— В какво се е забъркал?

Григорий не си направи труда да обмисли възможността Лев да е невинен.

— Снощи нещата се объркаха. Трябваше да разтоварим цигари от един шлеп.

Григорий предположи, че цигарите са крадени. Катерина продължи:

— Лев плати за тях, но капитанът каза, че парите не стигат, скараха се, някой започна да стреля, Лев отвърна на огъня и после избягахме.

— Слава Богу, че не сте ранени!

— Сега нямаме нито цигарите, нито парите.

— Каква каша. — Григорий погледна часовника над тезгяха. Шест и петнадесет. Още имаше много време. — Да поседнем. Искаш ли чай? — Той направи знак на Мишка и помоли за две чаши чай.

— Благодаря — отвърна Катерина. — Лев мисли, че един от ранените сигурно се е оплакал в полицията и сега го гонят.

— А ти?

— Добре съм, никой не знае как се казвам.

Григорий кимна.

— Значи трябва да опазим Лев от полицията. Трябва да се покрие за около седмица и после да се измъкне от града.

— Но той няма пари.

— Разбира се, че няма. — Лев никога нямаше пари за важните неща, макар че винаги му се намираха за пиене, залагане, или за забавление на момичета. — Мога да му дам нещо. — Щеше да задели от парите, които самият той беше спестявал. — Къде е той?

— Каза, че ще те срещне на кораба.

Мишка им донесе чая. Григорий беше гладен — беше си оставил кашата на огъня. Помоли за малко супа.

Катерина попита:

— Колко можеш да дадеш на Лев?

Тя го гледаше сериозно и, както винаги, го накара да почувства, че би направил всичко за нея. Извърна поглед.

— Колкото му трябва.

— Толкова си добър.

Григорий сви рамене.

— Той ми е брат.

— Благодаря ти.

Нейната признателност беше едновременно приятна и смущаваща. Супата пристигна и той се зае с нея, благодарен за разсейването. На пълен стомах се почувства по-оптимистично настроен. Лев винаги беше в беда. Щеше да се измъкне от тази трудност както от всяка друга. Григорий не биваше да изпуска парахода си заради това.

Катерина го наблюдаваше и пиеше чая си на малки глътки. Вече не гледаше така трескаво. „Лев те излага на риск, аз те спасявам и ти все пак предпочиташ него“, помисли си Григорий.

Лев сигурно вече чакаше на пристанището, прикрит в сянката на някой кран, и нервно се оглеждаше за полицаи. Григорий трябваше да тръгва. Но пък можеше никога повече да не види Катерина. Не понасяше мисълта, че ще трябва да се сбогува с нея завинаги.

Дояде супата си и погледна часовника. Почти седем. Твърде много рискуваше.

— Трябва да вървя — каза с неохота.

Катерина го изпрати до вратата.

— Не се сърди на Лев.

— Кога съм се сърдил?

Тя сложи ръце на раменете му, изправи се на пръсти и го целуна леко по устните.

— Успех.

Григорий тръгна.

Бързо мина през югозападната част на града, индустриална зона със складове, фабрики и претъпкани бордеи. Срамното желание да заплаче изчезна скоро. Вървеше в сенките с нахлупена шапка и наведена глава. Избягваше открити пространства. Ако Пински беше разпространил описанието на Лев, някой бдителен полицай като нищо щеше да залови Григорий.

Все пак стигна незабелязан до пристанището. Корабът му, Архангел Гавриил, беше малък и ръждив. Превозваше не само пътници, а и товари. Сега го зареждаха с добре заковани дървени сандъци с името на най-големия производител на палта в града. Григорий видя как и последният сандък потъна в трюма и екипажът затвори люка.

Семейство евреи показваха билетите си в началото на подвижното мостче. Опитът показваше на Григорий, че всички евреи искат да идат в Америка. Имаха още повече причини дори от него. В Русия съществуваха закони, които им забраняваха да притежават земя, да постъпват на държавна служба, да бъдат офицери в армията и какво ли още не. Не можеха да живеят където поискат, а за следването на евреите в университета имаше ограничителна квота. Цяло чудо беше, че въобще смогват да си изкарват прехраната. А ако някой въпреки всичко успееше да се замогне, не след дълго ставаше жертва на тълпата — подстрекавана от полицаи Като Пински — биеха ги, подплашваха семействата им, трошаха прозорците им, подпалваха собствеността им. Изненадващо беше, че въобще има евреи, които остават тук.

Корабната сирена даде сигнал всички да се качват.

Григорий не виждаше брат си. Какво се беше объркало? Сменил ли беше Лев плановете си отново? Или вече го караха към ареста?

Някакво момченце дръпна Григорий за ръкава.

— Един мъж иска да говори с теб.

— Какъв мъж?

— Прилича на теб.

Слава Богу, рече си Григорий.

— Къде е?

— Зад ония дъски.

На пристана имаше камара дървен материал. Григорий бързо заобиколи и видя Лев да се крие отзад, пушейки нервно. Не го свърташе от притеснение, беше пребледнял — рядка гледка, понеже Лев оставаше весел дори в беда.

— Имам неприятности — каза той.

— Отново.

— Тези от шлепа са лъжци!

— И крадци, вероятно.

— Не ставай саркастичен. Няма време.

— Така е, прав си. Трябва да те измъкнем от града, докато нещата утихнат.

Лев поклати отрицателно глава и издуха облаче дим.

— Един от онези на шлепа е умрял. Търсят ме за убийство.

— Ох, по дяволите. — Григорий седна на дъските и зарови глава в дланите си. — Убийство.

— Раниха Трофим лошо и полицията го спипа. Разпитали са го и той ме е посочил.

— Откъде знаеш?

— Видях Фьодор преди половин час. — Фьодор беше подкупен полицай, познат на Лев.

— Лоши новини.

— Има и по-лоши. Пински се е заклел да ме хване — за да си отмъсти на теб.

Григорий кимна.

— Тъкмо от това се страхувах.

— Какво ще правя?

— Трябва да отидеш в Москва. Санкт Петербург няма да е безопасен за теб още дълго, може би завинаги.

— Не знам дали Москва е достатъчно далеч сега, когато полицията има телеграф.

„Прав е“, осъзна Григорий.

Сирената на кораба пак прозвуча. Скоро подвижните мостчета щяха да се приберат.

— Имаме само минута — каза Григорий. — Какво ще правиш.

— Бих могъл да замина за Америка.

Григорий го зяпна.

— Може да ми дадеш билета си.

Григорий не искаше дори да си го помисля.

Но Лев продължи с безпощадна логика.

— Мога да използвам паспорта ти и документите за влизане в Америка — никой няма да забележи разликата.

Мечтата на Григорий се стопи като образа на екрана в кино Солей на Невски проспект. Светлините се включиха и разкриха сивите шарки и мръсните подове на истинския свят.

— Да ти дам билета си — повтори той, отчаяно отлагайки мига на решението.

— Ще ми спасиш живота — отвърна брат му.

Григорий знаеше, че трябва да го стори. От тази мисъл сърцето го заболя.

Извади документите от джоба на най-хубавия си костюм и ги даде на Лев. Даде му и всички пари, които беше спестил за пътуването, и накрая — куфара с дупката от куршум.

— Ще ти изпратя пари за билет — обеща пламенно Лев. Григорий не каза нищо, ала недоверието му беше видно, понеже брат му възрази:

— Наистина ще ти изпратя, кълна се. Ще спестявам.

— Добре — отвърна Григорий.

Прегърнаха се. Лев каза:

— Винаги си се грижил за мен.

— Да, така е.

Лев се обърна и хукна към кораба.

Моряците развързваха въжетата. Тъкмо щяха да приберат мостчето, когато Лев извика и го изчакаха.

Скочи на палубата.

Обърна се, облегна се на перилата и махна на брат си.

Григорий не можа да се насили да му отвърне. Обърна се и си тръгна.

Корабът изсвири, но той не се обърна.

Усещаше дясната си ръка странно олекнала без куфара. Вървете през пристанището, гледаше дълбоките тъмни води на кея и му хрумна странната мисъл да се хвърли. Отърси се — нямаше да се остави на такава глупава идея. Въпреки това беше потиснат и огорчен. Никога не получаваше от живота печеливша ръка.

Докато се връщаше през индустриалния квартал, Григорий не смогна да се ободри. Крачеше със сведен поглед и не си правеше труда дори да провери дали полицията не го следи. И да го арестуваха, почти нямаше значение.

Какво да прави? Не можеше да събере сили за нищо. След края на стачката щяха да му върнат работата. Беше добър работник и началниците му го знаеха. Може би трябваше да отиде там сега и да разбере дали не са стигнали до споразумение, но не искаше.

След около час установи, че е близо до кръчмата на Мишка. Възнамеряваше да подмине, ала надзърна вътре и видя, че Катерина седи на същото място, където я беше оставил преди два часа, със студена чаша чай пред себе си. Трябваше да й каже какво се е случило.

Влезе. Кръчмата беше празна, ако не броим Мишка, който метеше.

Катерина стана, уплашена.

— Защо си тук? Да не си изпусна кораба?

— Не точно. — Нямаше представа как да й го каже.

— Какво тогава? Мъртъв ли е Лев?

— Не, добре е. Но го търсят за убийство.

Тя зяпна.

— Къде е?

— Трябваше да замине.

— Къде?

Нямаше как да й поднесе новината леко.

— Помоли ме да му дам моя билет.

— Билет?

— И паспорта. Замина за Америка.

— Не! — изпищя момичето.

Григорий само кимна.

— Не! Не би ме оставил! Да не си го казал, не го казвай!

— Опитай да се успокоиш.

Тя го зашлеви. Беше слабо момиче и Григорий почти не трепна.

— Свиня! — кресна тя. — Ти си го пропъдил!

— Постъпих така, за да спася живота му.

— Копеле! Псе! Мразя те! Мразя тъпата ти физиономия!

— Каквото и да кажеш, по-зле от сега няма как да се чувствам — рече Григорий, но тя не слушаше. Той не обърна внимание на клетвите й и си тръгна. Щом прекрачи прага, гласът й постихна.

Крясъците престанаха и Григорий чу стъпките й — тя тичаше по улицата след него.

— Спри! Моля те спри, Григорий, не ми обръщай гръб, толкова съжалявам.

Той се обърна.

— Григорий, трябва да се грижиш за мен, сега когато Лев го няма.

Той поклати глава.

— Не ти трябвам. Всеки мъж в града ще се реди на опашка да се грижи за теб.

— Не, няма — рече тя. — Има нещо, което не знаеш.

„Сега пък какво?“ — помисли си Григорий.

Тя продължи:

— Лев не искаше да ти казвам.

— Кажи ми.

— Чакам дете — каза тя и зарида.

Григорий безмълвно пое информацията. Бебето на Лев, разбира се. Който знаеше. И беше заминал за Америка.

— Бебе.

Тя кимна през сълзи.

Детето на брат му. Племенник или племенничка. Семейството му.

Прегърна я и я придърпа към себе си. Тя цялата се тресеше и зарови лице в сакото му. Григорий поглади косата й.

— Добре. Не се тревожи. Ще бъдеш добре. И детето ти също. — Въздъхна. — Ще се грижа и за двама ви.