Кен Фолет
Крахът на титаните (27)

II

В Белия дом назряваше криза.

В малките часове сутринта на двадесет и първи април Гас Дюър се намираше в Западното крило. Тази нова сграда предоставяше нужното пространство за кабинети и така Белият дом можеше да се ползва като резиденция. Гас седеше в работния кабинет на президента, съседен на Овалния кабинет. Помещението беше малко и неугледно, осветено от мътна крушка. На бюрото стоеше очуканата преносима пишеща машина Ъндърууд, на която Удроу Уилсън пишеше речите и изявленията за пресата.

Гас имаше по-силен интерес към телефона. Ако иззвънеше, той трябваше да реши дали да събуди президента.

Една телефонистка не можеше да вземе подобно решение. От друга страна, старшите съветници на президента имаха нужда от сън. Гас беше най-нископоставеният съветник или пък най-високопоставеният чиновник, в зависимост от гледната точка. Така или иначе, на него се падна задачата да виси цяла нощ на телефона и да реши дали да прекъсва съня на президента, както и този на първата дама Елън Уилсън, която страдаше от мистериозна болест. Гас се тревожеше да не каже или направи нещо грешно. В този миг цялото му скъпо образование му се струваше безполезно — дори в Харвард нямаше курс по будене на президенти.

Надяваше се телефонът да не иззвъни.

Гас беше тук заради едно свое писмо. Описал беше на баща си кралското събиране в Тай Гуин и проведения след вечерята разговор за опасността от европейска война. Сенатор Дюър намери писмото за толкова интересно и любопитно, че го показа на приятеля си Удроу Уилсън, който отвърна:

— Ще ми се да взема това момче при мен.

Гас имаше една свободна година между края на образованието си в Харвард, където завърши международно право, и започването на работа във вашингтонска правна кантора. Беше стигнал до половината на световната си обиколка, но с готовност прекъсна пътуването си и се върна бързо у дома, за да служи на своя президент.

Нищо не вълнуваше Гас по-силно от отношенията между държавите — приятелствата и омразите, съюзите и войните. Като юноша присъстваше на сесиите на сенатската международна комисия — баща му беше неин член — и те му се струваха по-интересни от театрални пиеси.

— Така страните създават мир и благоденствие или пък войни, унищожение и глад — казваше сенаторът. — Ако искаш да промениш света, международните отношения са полето, където можеш да сториш най-много добро или зло.

И сега Гас беше в разгара на своята първа международна криза.

Един прекалено усърден служител на мексиканското правителство арестувал осем американски моряци в пристанището на Тампико. Мъжете вече били освободени, служителят се извинил и тривиалният инцидент би трябвало да приключи с това. Но тогава командирът на ескадрата, адмирал Майо, поискал да бъдат изпратени с военни почести. Президентът Хуерта отказал. В добавка Уилсън заплашил да окупира Веракрус, най-голямото пристанище на Мексико.

И така, Щатите бяха на ръба на война. Гас дълбоко се възхищаваше на принципите на Удроу Уилсън. Президентът приемаше циничното мнение, че един мексикански бандит не е много по-различен от друг. Хуерта беше реакционер, убил предшественика си и Уилсън търсеше повод да го свали от власт. Гас се вълнуваше от това, че за един световен лидер убийството не е приемлив начин за сдобиване с власт. Щеше ли да дойде ден, когато всички държави ще поддържат този принцип?

Кризата беше допълнително изострена от немците. Техен кораб, Ипиранга, наближаваше Веракрус с товар пушки и муниции За правителството на Хуерта.

Денят беше крайно напрегнат, ала сега Гас едва стоеше буден. На бюрото, осветен от лампа със зелен абажур, стоеше напечатан доклад от военното разузнаване за силата на бунтовниците в Мексико. Разузнаването беше сред по-малките военни ведомства, само с двама офицера и двама чиновника, затова докладът не ставаше за нищо. Мислите на Гас все се отклоняваха към Карълайн Уигмор.

Когато пристигна във Вашингтон, Гас бе поканен да се види с професор Уигмор, един от преподавателите му в Харвард, който се беше преместил в университета Джорджтаун. Уигмор го нямаше, но неговата млада втора съпруга посрещна Гас. Дотогава беше срещал Карълайн няколко пъти на разни събития в университета и беше силно привлечен от кроткото й сериозно държание и съобразителността й.

— Каза, че трябва да поръча нови ризи — обясни тя, обаче Гас забеляза напрегнатото й изражение. После жената добави: — Но знам, че е отишъл при любовницата си.

Гас избърса сълзите й, тя го целуна по устните и му каза:

— Щеше ми се да бях женена за някого, на когото мога да имам доверие.

Карълайн се оказа изненадващо страстна. Не позволяваше съешаване, но правеха всичко останало. Получаваше силни оргазми щом само я докоснеше.

Имаха връзка едва от месец, ала Гас вече беше сигурен, че иска тя да се разведе с Уигмор и да се омъжи за него. Но тя не щеше и да чуе, въпреки че нямаше деца. Каза, че това ще провали кариерата му и вероятно беше права. Не можеше да се случи дискретно, защото сочният скандал щеше да лъсне по всички вестници — привлекателната съпруга на известен професор го напуска, за да се омъжи за по-млад богат мъж. Гас знаеше точно какво би казала майка му за подобен брак:

— Разбираемо е, професорът й е изневерявал, но жената, разбира се, вече не става за обществото.

Президентът щеше да се озове в неловко положение, както и хората, на които един адвокат би разчитал за прехраната си. А и щеше да сложи край на всякакви надежди на Гас да последва баща си в Сената.

Гас си повтаряше, че не го интересува. Обичаше Карълайн и щеше да я спаси от съпруга й. Имаше достатъчно пари, а след смъртта на баща си щеше да стане милионер. Щеше да си намери друго поприще. Може би журналист, репортер в чужди столици.

Но в същото време изпитваше болезнено съжаление. Тъкмо беше постъпил на работа в Белия дом, длъжност-мечта за всеки млад мъж. Би било изключително трудно да се откаже от поста и свързаното с него бъдеще.

Телефонът иззвъня и Гас се стресна от острия звук сред тишината на Западното крило.

— О, Боже — каза си той, вперил поглед в него. — О, Боже. Това е то.

Поколеба се няколко секунди и накрая вдигна слушалката. Чу медения глас на държавния секретар Уилям Дженингс Брайън.

— С мен е Джоузеф Даниълс, Гас. — Това беше секретарят на флота. — Личният секретар на президента също слуша.

— Да, господин секретар, сър. — Гас говореше овладяно, но сърцето му препускаше.

— Събуди президента, ако обичаш — нареди Брайън.

— Да, сър.

Гас прекоси Овалния кабинет и излезе в Розовата градина в хладния нощен въздух. Притича към старата сграда, където морският пехотинец го пусна. Побърза нагоре по главното стълбище и стигна до вратата на спалнята. Вдиша дълбоко и почука толкова силно, че го заболяха кокалчетата.

След миг чу гласа на Уилсън.

— Кой е?

— Гас Дюър, господин президент. Секретар Брайън и секретар Даниълс са на телефона.

— Минута.

Президентът излезе от спалнята, слагайки очилата си без рамки. Изглеждаше уязвим само по пижама и халат. Беше висок, макар и не колкото Гас. Беше на петдесет и седем години и тъмната му коса сивееше. Президентът открай време се мислеше за грозен и не грешеше много. Носът му приличаше на клюн, ушите му стърчаха, но издадената напред брадичка му придаваше решителен вид, който отговаряше на силния характер. Когато говореше, се виждаха лошите му зъби.

— Добро утро, Гас — каза той приветливо. — За какво е вълнението?

— Не ми казаха.

— Е, по-добре да нададеш едно ухо от другия телефон тогава.

Гас се шмугна в съседната стая и вдигна слушалката.

Чу звучния глас на Брайън.

— Ипиранга ще хвърли котва в десет сутринта.

Гас потръпна в нервно очакване. Вече мексиканският президент не можеше да не отстъпи. В противен случай щяха да последват кръвопролития.

Брайън прочете телеграма от американския консул във Веракрус:

— Параходът Ипиранга, собственост на Хамбург-Америка, ще пристигне утре от Германия с двеста автомати и петнайсет милиона патрони; ще спре на кей номер четири и ще започне разтоварване в десет и тридесет.

— Съзнавате ли какво означава това, господин Брайън? — попита Уилсън и Гас долови раздразнението в гласа му. — Даниълс, там ли си? Какво мислиш?

— Мунициите не трябва да стигнат до Хуерта. — Гас се изненада от агресивното предложение на инак миролюбивия Даниълс. — Може да пратя телеграма на адмирал Флечър да спре парахода, като превземе митницата.

Настъпи дълго мълчание. Гас стискаше слушалката с такава сила, че ръката го заболя. Накрая президентът проговори.

— Даниълс, прати заповед до адмирал Флечър. Нека превземе Веракрус незабавно.

— Слушам, господин президент.

И Америка беше във война.