Кен Фолет
Крахът на титаните (26)

I

Немското посолство беше великолепно здание на „Карлтън хаус“, една от най-елегантните лондонски улици. Гледаше през разлистена градина към колонадата на Атенеума, клуба на джентълмените-интелектуалци.

В задната част конюшните на посолството водеха към „Мал“, широкия булевард от площад „Трафалгар“ до Бъкингамския дворец.

Валтер фон Улрих все още не живееше в „Карлтън хаус“. Само посланикът, княз Лихновски, имаше тази привилегия. Валтер, засега само военен аташе, живееше в ергенски апартамент на десет минути пеша от „Пикадили“. Надяваше се обаче някой ден да заеме огромния личен апартамент на посланика. Валтер не беше княз, но баща му беше близък приятел на кайзер Вилхелм II. Говореше английски като възпитаник на Итън, какъвто си и беше. След две години в армията и три години във Военната академия се беше присъединил към дипломатическия корпус. На двадесет и осем години Валтер беше изгряваща звезда.

В посланическия пост го привличаха не само престижът и славата. Горещо вярваше, че няма по-възвишено призвание от това да служиш на страната си. Баща му чувстваше същото.

За всичко друго спореха.

Стояха във фоайето на посолството и се гледаха. Двамата бяха еднакви на ръст, но Ото беше по-едър, плешив, със старомодни мустаци стил „попивателна гъба“, докато тези на Валтер бяха от по-модерния тип „четка за зъби“. Днес костюмите им бяха еднакви, от черно кадифе с бричове до коленете, копринени чорапи и обувки с катарами. И двамата носеха мечове и килнати настрани шапки. Колкото и абсурдни да бяха, това представляваха обичайните костюми за представяне в британския кралски двор.

— Изглеждаме като за театралната сцена — установи Валтер. — Смешни костюми.

— Въобще не съм съгласен — отвърна баща му. — Това е чудесен стар обичай.

По-голямата част от живота на Ото фон Улрих беше преминала в германската армия. Като млад офицер във Френско-пруската война, той беше повел отряда си през понтонен мост в битката при Седан. По-късно Ото се оказа един от приятелите на императора Вилхелм, към които младият монарх се обърна, след като се раздели с Железния канцлер Бисмарк. Сега службата на Ото беше неустановена — той прехвърчаше от столица на столица като пчела и събираше нектара на дипломатическото разузнаване. Накрая прибираше всичко обратно в кошера. Вярваше в монархията и пруската военна традиция.

Валтер беше също толкова голям патриот, но смяташе, че Германия трябва да стане модерна и елитарна страна. И той като баща си се гордееше с научно-техническите постижения на страната си и с трудолюбивия и ефикасен немски народ, но смяташе, че имат още много за учене — демокрация от либералните американци, дипломация от потайните британци и изкуството да се живее добре от стилните французи.

Бащата и синът излязоха от посолството и слязоха по широкото стълбище към улица „Мал“. Валтер щеше да бъде представен на крал Джордж V, ритуал, считан за привилегия, макар да не носеше някакви конкретни облаги. Младши дипломати като него обикновено не получаваха тази чест, но баща му нямаше угризения да дърпа конците в полза на кариерата на сина си.

— Автоматите правят всички останали лични оръжия остарели — обясняваше Валтер, подхващайки нишката на спор, започнат по-рано. Оръжията му бяха специалност и той вярваше, че немската армия трябва да разполага с последните постижения на военната технология.

Ото не беше съгласен.

— Засичат, прегряват, пропускат. Мъж с пушка се прицелва внимателно. Дай му обаче автомат и ще го заразмахва като градински маркуч.

— Когато къщата ти гори, не гасиш огъня с добре насочени шепи вода. Трябва ти маркуч.

Ото размаха пръст.

— Не си бил в бой — нямаш представа какво е. Слушай ме, знам.

Така свършваха споровете им обикновено.

Валтер смяташе поколението на баща си за арогантно. Разбираше как се беше получило така. Спечелили бяха война, бяха създали Германската империя от Прусия и още няколко малки независими монархии и бяха направили Германия една от най-проспериращите страни в света. Естествено, че щяха да се мислят за изключителни. Това обаче ги правеше непредпазливи.

Няколкостотин метра надолу по улицата Валтер и Ото свърнаха в двореца „Сейнт Джеймс“. Построеното през шестнадесети век здание беше тухлено, по-старо и не тъй внушително като своя съсед, Бъкингамския дворец. Представиха се на един портиер, облечен като тях.

Валтер чувстваше леко вълнение. Толкова лесно се правеха грешки в етикета, а никоя грешка не беше малка, ставаше ли въпрос за кралски особи.

Баща му попита портиера на английски:

— Сеньор Диас тук ли е?

— Да, господине, пристигна преди няколко минути.

Валтер се смръщи. Хуан Карлос Диего Диас представляваше мексиканското правителство.

— Защо те вълнува този човек? — запита баща си на немски, докато минаваха през няколко стаи, по чиито стени висяха пистолети и саби.

— Британският кралски флот преустройва корабите да се движат с нефт, а не с въглища.

Валтер кимна. Повечето развити страни правеха същото. Нефтът беше по-евтин, по-чист и по-лесен за употреба — просто го наливаш, вместо да използваш армии от чернолики въглищари.

— А британците се снабдяват с нефт от Мексико.

— Купили са мексикански нефтени кладенци, за да захранват нуждите на флота си.

— Но ако се намесим в Мексико, какво ще си помислят американците?

Ото чукна носа си с пръст.

— Слушай и се учи. И каквото и да става, не казвай нищо.

Мъжете, които щяха да бъдат представени, чакаха в преддверието. Повечето носеха кадифени дрехи като тези на Ото и Валтер, макар че един-двама бяха пременени в генералски униформи от миналия век като от някоя оперета, а един — вероятно шотландец — беше в парадна униформа с поличка. Валтер и Ото направиха дипломатическа обиколка на стаята, кимаха на познати лица и накрая стигнаха до Диас, дебелак със засукани мустаци.

След като размениха обичайните любезности, Ото попита:

— Сигурно се радвате, че президентът Уилсън е вдигнал забраната за продажба на оръжия на Мексико?

— Продажба на оръжия на бунтовници — натърти Диас, сякаш го поправяше.

Американският президент, винаги склонен да се ангажира морално, беше отказал да признае генерал Хуерта, който дойде на власт, след като уби предшественика си. Наричайки Хуерта „убиец“, Уилсън беше подкрепил групата бунтовници — Конституционалистите.

— Ако оръжия може да се продават на бунтовниците, може да бъдат продавани и на правителството, нали така? — зададе нов въпрос Ото.

Диас се изуми.

— Казвате ми, че Германия има готовност да направи това?

— Какво ви е нужно?

— Сигурно вече знаете, че отчаяно се нуждаем от пушки и муниции.

— Може да поговорим по въпроса.

Валтер беше също толкова изумен, колкото и Диас. Това можеше да предизвика беди.

— Но, татко, Съединените щати… — продума той.

— Един момент! — Баща му рязко вдигна ръка.

Диас отговори:

— Нека поговорим тогава. Но, кажете ми, какви други теми може да изникнат? — Допускаше, че Германия може да поиска нещо в замяна. Вратата към тронната зала се отвори и оттам излезе лакей със списък. Представянето щеше да започне. Ото обаче продължи невъзмутимо:

— По време на война, една суверенна държава има правото да не се разделя със стратегически ресурси.

Диас присви очи.

— Говорите за нефта. — Мексико разполагаше само с този стратегически ресурс.

Ото кимна.

— Значи, искате да ни дадете оръжия…

— Да ви продадем, не да ви дадем — натърти Ото.

— Бихте ни продали оръжия сега, а в замяна трябва да ви обещаем да не захранваме британците с нефт в случай на война. — Диас явно не беше свикнал със сложните стъпки на дипломатическите разговори.

— Може и да си струва обсъждането. — На езика на дипломацията това значеше да.

Лакеят занарежда на висок глас:

— Господин Оноре дьо Пикар дьо ла Фонтен!

И церемонията започна.

Ото погледна Диас право в очите.

— Бих желал да знам как подобно предложение ще бъде прието в Мексико.

— Вярвам, че президентът Хуерта ще е заинтересован.

— Значи, ако адмирал Паул фон Хинце, който отговаря за връзките с Мексико от наша страна, направи официално предложение на президента, няма да получи отказ.

Валтер не можеше да прецени дали баща му търси недвусмислен отговор. Като че ли не му се щеше немското правителство да рискува унижението от това подобно предложение да бъде хвърлено обратно в лицата им.

За разтревожения Валтер не унижението беше най-голямата опасност за Германия, а възможността страната му да си създаде враг в лицето на САЩ. Само че беше вбесяващо трудно да изтъкне това в присъствието на Диас.

Мексиканецът обаче отговори:

— Няма да получи отказ.

— Сигурен ли сте? — настоя Ото.

— Гарантирам го.

— Татко, може ли да ти кажа нещо? — обади се Валтер.

В този миг обаче лакеят извика:

— Господин Валтер фон Улрих!

Валтер се поколеба, но баща му го подкани:

— Твой ред е. Върви!

Младият мъж се обърна и пристъпи в тронната зала.

Британците обичаха да предизвикват страхопочитание у гостите си. Сводовете на високия таван имаха декоративни панели с ромбовидна шарка, огромни портрети красяха облицованите е червен плюш стени, а в далечния край от висок балдахин над трона се спущаха драперии от тъмно кадифе. Кралят носеше флотска униформа и стоеше пред трона. Валтер с успокоение мярна познатото лице на сър Алън Тайт — несъмнено шепнеше имената на новодошлите в ухото на краля.

Германецът се приближи и направи дълбок поклон.

— Радвам се да Ви видя отново, фон Улрих — поздрави го кралят.

Валтер отвърна както беше репетирал.

— Надявам се Ваше Величество да е останал доволен от дискусията в Тай Гуин.

— Много! Въпреки че върху събирането падна ужасна сянка.

— Експлозията в мината. Толкова трагично, наистина.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Валтер разбра, че това беше знакът да си върви. Оттегли се заднешком, като се поклони няколко пъти, докато стигне до вратата, както изискваше етикетът.

Баща му го чакаше.

— Бързо приключи! — възкликна Валтер.

— Напротив, стори ми се по-дълго от обичайното — каза Ото. — Обикновено кралят казва „Радвам се да Ви видя в Лондон“ и това е краят на разговора.

Излязоха заедно от двореца.

— В много отношения британците са чудесен народ, но са малко меки — говореше Ото, докато вървяха по улица „Сейнт Джеймс“ към „Пикадили“. — Министрите управляват краля, парламентът — министрите, а хората избират членовете на парламента. Как се ръководи страна по този начин?

Валтер не отговори на провокацията. Той вярваше, че германската политическа система е остаряла, със слаб парламент, който не можеше да противостои на Кайзера или генералите; но по този въпрос беше спорил с баща си много пъти, а и още се тревожеше от разговора с мексиканския посланик.

— Това, което каза на Диас, беше рисковано — рече Валтер. — На президента Уилсън няма да му се понрави, че продаваме пушки на Хуерта.

— Какво значение има какво мисли Уилсън?

— Опасно ще е да се съюзим със слаба страна като Мексико и така да превърнем силна страна като Съединените щати в наш враг.

— В Америка няма да има война.

Валтер предположи, че е така, но това не го успокои. Не харесваше идеята, че страната му ще е във враждебни отношения с Щатите.

В апартамента му двамата свалиха старомодните костюми и се облякоха в сака и панталони от туид, ризи с меки якички и меки шапки. От „Пикадили“ се качиха на моторизиран омнибус, в източна посока.

Ото беше впечатлен от поканата, получена от Валтер за срещата с краля в Тай Гуин през януари.

— Граф Фицхърбърт е добро познанство — беше казал тогава. — Ако Консерваторите дойдат на власт, може да стане министър, дори да отговаря за външната политика на страната. Трябва да продължите приятелството си.

Валтер се въодушеви.

— Трябва да посетя благотворителната му клиника и да направя малко дарение.

— Отлична идея.

— Може би ще искаш да дойдеш с мен?

Баща му се хвана на въдицата.

— Още по-добре.

Валтер имаше друг мотив, но баща му нямаше откъде да знае.

Автобусът ги водеше край театрите на улица „Странд“, редакциите на вестниците на улица „Флийт“ и банките във финансовия район. След това улиците взеха да стават все по-тесни и по-мръсни. Цилиндрите и бомбетата отстъпиха място на каскети. Преобладаваха каретите, автомобилите бяха малко. Намираха се в Ийст Енд.

Слязоха при Олдгейт. Ото се огледа с гримаса.

— Не знаех, че ме водиш в бордеите.

— Отиваме в клиниката за бедните — отвърна му Валтер. — Къде очакваше да се намира?

— Граф Фицхърбърт идва ли тук?

Предполагам, че само плаща. — Валтер отлично знаеше, че Фиц никога не е стъпвал тук. — Но, разбира се, той ще научи за посещението ни.

Закриволичиха по задните улички към един неконформистки параклис. На дървена табела беше изписано на ръка Евангелска църква „Голгота“. На табелата имаше забоден лист хартия с думите:

Клиника за деца

Безплатно

Днес и всяка сряда

Валтер отвори вратата и влязоха.

Ото издаде звук на отвращение, извади кърпичка и я притисна към носа си. Синът му вече бе ходил и очакваше миризмата, но дори и така тя беше удивително неприятна. Помещението беше пълно с парцаливи жени и полуголи деца, всичките ужасно мръсни. Жените седяха на пейки, а децата играеха на пода. В далечния край на стаята имаше две врати с надписи „Лекар“ и „Отговорничка“.

До вратата седеше лелята на Фиц, Хърм, и отмяташе имена в един тефтер. Валтер представи баща си.

— Лейди Хърмия Фицхърбърт. Баща ми, господин Ото фон Улрих.

В другия край на помещението вратата с надпис „Лекар“ се отвори и от нея излезе дрипава жена, понесла малко бебе и шишенце с лекарство. Една сестра подаде глава и каза:

— Следващият, моля!

Лейди Хърмия направи справка със списъка си и обяви:

— Госпожа Блатски и Роузи!

Възрастна жена и момиче влязоха в манипулационната.

Валтер каза на баща си да почака малко, докато доведе управителя.

Запристъпва внимателно около мъниците на пода и се насочи към другата врата в края на коридора. Почука на вратата с надпис „Отговорничка“ и влезе.

Стаята не беше повече от килер и наистина в един от ъглите имаше парцал и кофа. Лейди Мод Фицхърбърт седеше на масичка и пишеше нещо в книгата за ведомостта. Носеше проста светлосива рокля и шапка с широка периферия. Погледна нагоре и при вида на Валтер, лицето й се озари в толкова ярка усмивка, която направо го просълзи. Тя скочи от стола и го прегърна.

Цял ден беше чакал това. Целуна устните й, а тя отвори уста веднага. Бе целувал няколко жени, но само тя притискаше тялото си към него така. Малко се смути, като си помисли, че Мод може да усети ерекцията му и леко се приведе в кръста, но тя само се притисна още по-плътно, сякаш наистина искаше да я усети. Той се предаде на мимолетното удоволствие.

Мод изпитваше страст към всичко, с което се занимаваше — бедността, правата на жените… и Валтер. Това го удивляваше. Истински късметлия бе, че се беше влюбила в него.

Любимата му откъсна устни от неговите, задъхана.

— Леля Хърм ще заподозре нещо — прошепна му.

Валтер кимна.

— Баща ми е отвън.

Мод пооправи косата си и си приглади роклята.

— Добре тогава.

Валтер отвори вратата и двамата излязоха в коридора. Ото си бъбреше с Хърмия — харесваше почтените възрастни дами.

— Лейди Мод Фицхърбърт, позволете да Ви представя баща си, Ото фон Улрих.

Ото се поклони над ръката й. Отучил се беше да трака с токове — на англичаните им се струваше комично.

Валтер наблюдаваше как двамата се преценяват взаимно. Мод се подсмихваше развеселено и младият мъж предположи, че тя мисли как ще изглежда самият той в следващите години. Ото отбеляза с одобрение скъпата кашмирена рокля на Мод и модерната й шапка. Дотук добре.

Не знаеше, че двамата са влюбени. Валтер планираше първо да даде възможност на баща си да опознае Мод. Ото намираше благотворителната дейност за достойно занимание за богатите жени и настояваше майката и сестрата на Валтер да посещават бедните семейства в Цумвалдт в Източна Прусия, където се намираше провинциалното им имение. Щеше да разбере колко прекрасна и изключителна жена е Мод и по времето, когато Валтер поискаше ръката й, Ото щеше да е обезоръжен.

Малко беше глупаво да се нервира толкова, знаеше Валтер. Беше на двадесет и осем, имаше правото да избере жена, която да обича. Но преди осем години се беше влюбил в друга. Тилде беше страстна и интелигентна като Мод, ала беше на седемнадесет и католичка. Фон Улрих бяха протестанти. Родителите и на двамата гневно се противяха на любовта им и Тилде не можеше да тръгне против думата на баща си. Сега Валтер за втори път се беше влюбил в неподходящата жена. Трудно щеше да е за баща му да приеме една феминистка и чужденка. Но сега Валтер беше по-възрастен и по-ловък, а Мод — по-силна и независима от Тилде.

При все това се боеше. Никога не бе изпитвал подобни чувства към жена, дори към Тилде. Искаше да се ожени за Мод и да прекарат живота си заедно; всъщност не можеше да си представи да живее без нея. Освен това не искаше баща му да създава затруднения за това.

Мод се държеше безупречно.

— Много мило, че ни посетихте, господин фон Улрих. Сигурно сте изключително зает. Предполагам, че за довереника на един монарх, какъвто сте Вие за Вашия кайзер, работата никога не свършва.

Ото беше поласкан, точно според намерението й.

— Боя се, че е така. Но пък брат Ви, графът, е приятел на Валтер толкова отдавна, че нямах търпение да дойда.

— Нека ви запозная с нашия лекар.

Мод ги поведе през помещението и почука на вратата на манипулационната. Валтер беше любопитен. Никога не беше срещал лекаря.

— Може ли да влезем? — подвикна Мод.

Пристъпиха в помещението, което обикновено служеше за кабинет на пастора, обзаведено с малко бюро и лавица с тефтери и книги с химни. Лекарят, млад хубавец с черни вежди и чувствена уста, преглеждаше ръката на Роузи Блатски. Валтер усети ревност — Мод прекарваше цял ден с този привлекателен мъж.

— Доктор Грийнуолд, имаме високопоставен гост. Може ли да Ви представя господин фон Улрих?

Ото сковано поздрави:

— Приятно ми е.

— Докторът работи тук безплатно — обясни Мод. — Изключително сме му благодарни.

Грийнуолд отсечено кимна. Валтер се питаше какво причинява явното напрежение между баща му и лекаря.

Последният върна вниманието си към пациентката. През дланта й минаваше възпалена на вид порезна рана. Цялата китка се беше подула. Той погледна към майката и попита:

— Как е станало?

Детето отвърна:

— Майка ми не говори английски. Порязах се на работа.

— А баща ти?

— Той е мъртъв.

Мод тихо обясни:

— Клиниката е за семейства без бащи, но всъщност не връщаме никого.

Грийнуолд попита Роузи:

— На колко си години?

— Единайсет.

Валтер се обърна към Мод:

— Мислех, че децата под тринайсет не бива да работят.

— Има вратички в закона — обясни тя.

— Какво работиш? — продължи Грийнуолд.

— Чистачка съм във фабриката за дрехи на Мани Литов. Имаше острие в сметта.

— Когато и да се порежеш, промивай раната и слагай чиста превръзка. След това я сменяй всеки ден, за да не се зацапва твърде много.

Грийнуолд говореше строго, но не грубо.

Майката излая нещо на дъщеря си на руски с тежък акцент. Валтер не я разбра, но схвана основната част от отговора на момичето, което представляваше превод на думите на лекаря.

Той нареди на сестрата да почисти ръката и да я превърже, а на Роузи рече:

— Ще ти дам един мехлем. Ако ръката ти още се подува, ела да ме видиш следващия понеделник. Разбираш ли?

— Да, господине.

— Ако позволиш на инфекцията да се влоши, може да загубиш ръката си.

Роузи се просълзи.

— Извинявай, че те плаша така, но разбери колко е важно да чистиш раната редовно.

Сестрата приготви купа с антисептична течност.

— Бих искал да изразя възхищението си от работата Ви тук, докторе — рече Валтер.

— Благодаря. С радост отделям от времето си, обаче трябва да купуваме и медицински материали. Всяка помощ, която можете да ни окажете, ще е много ценна за нас.

— Нека оставим доктора — има поне още двайсет пациента — предложи Мод.

Гостите излязоха от манипулационната. Валтер се пръскаше от гордост. Мод не само беше състрадателна. Когато чуеха за малки деца, работещи при тежки условия във фабриките, много благородни дами забърсваха по някоя сълза с копринените си кърпички, а Мод притежаваше решителността и самообладанието да помага наистина.

„И тази жена ме обича“, помисли си той.

— Да Ви предложа нещо за пиене, господин фон Улрих? Кабинетът ми е много тесен, но имам бутилка от най-доброто шери на брат ми.

— Много сте любезна, но трябва да тръгваме — каза Ото.

„Доста бързо“, помисли си Валтер. Чарът на Мод вече не действаше на Ото. Синът му имаше неприятното чувство, че нещо се е объркало.

Ото извади банкнота от портфейла си.

— Моля, приемете един скромен принос към Вашата чудесна работа тук, лейди Мод.

— Колко щедро! — възкликна тя.

Валтер даде също толкова пари.

— Може би ще позволите и аз да направя дарение.

— Оценявам всичко, което можете да ми предложите.

Валтер се надяваше, че само той е забелязал пакостливия й поглед при тези думи.

— Моля, предайте поздравите ми на граф Фицхърбърт — рече Ото.

Тръгнаха си. Валтер се тревожеше от реакцията на баща си.

— Не е ли чудесна лейди Мод? — небрежно подметна той, докато вървяха към Олдгейт. — Фиц плаща за всичко, разбира се, но Мод върши цялата работа.

— Позорно — отвърна Ото. — Пълен позор.

Валтер беше усетил, че баща му е в лошо настроение, но не очакваше такова нещо.

— Какво говориш, за Бога? Ти одобряваш, когато дами с положение помагат на бедните!

— Да посещаваш болни селяни с кошница храна е едно. Но ми е противно да гледам на подобно място сестрата на един граф, при това заедно с лекар евреин!

— О, Боже — простена Валтер. Разбира се, доктор Грийнуолд беше евреин. Родителите му вероятно се казваха Грунвалд и бяха немци. Валтер се срещна с лекаря за пръв път днес, пък и нито забелязваше, нито се интересуваше от расата му. Ото обаче, подобно на повечето хора от неговото поколение, смяташе тези неща за важни.

— Татко, човекът работи без пари! Лейди Мод не може да си позволи да откаже услугите на един отличен лекар, само защото е евреин.

Ото не слушаше.

— Семейства без бащи — откъде пък й е хрумнала тая фраза? — с отвращение нареждаше той. — Отрочетата на проститутките, това има предвид.

Сърцето на Валтер се сви. Планът му се беше объркал кошмарно.

— Не видя ли колко е смела? — отчаяно рече той.

— Определено не. Ако беше моя сестра, добре бих я натупал.