Кен Фолет
Крахът на титаните (201)

V

Григорий се върна от участието си в Гражданската война и заживя с Катерина, Владимир и Анна в техния удобен апартамент от правителствените жилища в стария Кремъл. За неговия вкус домът беше прекалено удобен. Цялата страна страдаше от недостиг на храна и гориво, докато в кремълските магазини имаше изобилие от стоки. Комплексът разполагаше с три ресторанта, където готвачите бяха френски възпитаници, и за раздразнение на Григорий келнерите потракваха почтително с токове пред болшевиките, както пред старата аристокрация. Катерина оставяше децата в забавачката и отиваше на фризьор. Вечер членовете на Централния комитет отиваха на опера в коли с шофьори.

— Надявам се, че не се превръщаме в новата аристокрация — каза Григорий на Катерина една нощ в леглото.

Тя се разсмя пренебрежително.

— Къде са ми диамантите тогава?

— Нали разбираш, имаме банкети, пътуваме в първа класа във влака и тем подобни.

— Благородниците никога не са вършили нищо полезно. Вие всички работите по дванадесет, петнадесет, осемнадесет часа дневно. Не може да се очаква да ровите в сметта, за да търсите дърва за огрев, както правят бедните.

— По този начин винаги се намира извинение елитът да разполага със специални привилегии.

— Ела — отвърна тя. — Ще ти окажа специална привилегия.

След като се любиха, Григорий остана да лежи буден. Въпреки опасенията си, той не можеше да не се радва тайничко, че семейството му живее толкова добре. Катерина беше наддала на тегло. Когато се срещнаха, тя беше пищно двадесетгодишно момиче, а сега беше закръглена двадесет и шест годишна майка. Владимир беше на пет, учеше се да пише и да чете и ходеше на училище с децата на другите нови господари на Русия; Анна, на която казваха Аня, беше на три — къдрокоса палавница. Жилището им някога беше на една от фрейлините на царицата. Беше топло, сухо и просторно — имаше втора спалня за децата, кухня, дневна. Достатъчно място за двадесет човека в старата квартира на Григорий в Петроград. На прозорците имаше завеси, за чая — порцеланови чаши, килим пред камината и маслен пейзаж с езерото Байкал на стената.

Григорий най-сетне заспа, ала в шест сутринта го събуди думкане по вратата. Той отвори и видя бедно облечена болезнено слаба жена, която му се стори позната.

— Съжалявам, че Ви безпокоя толкова рано, Ваше благородие — започна тя със старото обръщение.

Григорий я позна: това беше съпругата на Константин.

— Магда! — удивено възкликна той. — Толкова си се променила! Влизай. Какво има? Сега в Москва ли живеете?

— Да, преместихме се, Ваше благородие.

— Не ми казвай така, за Бога. Къде е Константин?

— В затвора.

— Какво? Защо?

— Като контрареволюционер.

— Невъзможно. Сигурно е станала ужасна грешка.

— Да, господине.

— Кой го арестува?

— ЧК.

— Тайната полиция. Е, те работят за нас. Ще разбера всичко. Веднага след закуска почвам да проверявам.

— Моля Ви, Ваше благородие, направете нещо веднага, умолявам Ви — те ще го разстрелят до час.

— По дяволите. Чакай да се облека.

Облече униформата си. Нямаше пагони, които да обозначават чина, но беше от много по-добър плат от войнишките и по това ясно личеше, че е началник.

След няколко минути двамата с Магда излязоха от Кремъл. Валеше сняг. Изминаха краткото разстояние до площад „Лубянка“. ЧК се помещаваше в голяма барокова сграда от жълта тухла, бивше седалище на застрахователно дружество. Часовият на вратата отдаде чест на Григорий.

С влизането си Григорий се развика.

— Кой отговаря тук? Доведете ми дежурния офицер незабавно! Аз съм другарят Григорий Пешков, член на Централния комитет. Искам веднага да видя арестанта Константин Воротинцев. Какво чакате? Заемете се?

Установил беше, че това е най-бързият начин за вършене на работа, макар ужасно да му напомняше прищевките на капризен благородник.

Часовите потърчаха панически няколко минути, а после Григорий преживя удар. Дежурният офицер беше доведен във фоайето. Григорий го позна. Това беше Михаил Пински.

Григорий се ужаси. В царската полиция Пински беше насилник и бияч. Беше ли сега революционен насилник и бияч?

— Другарю Пешков — поздрави Пински с мазна усмивка. — Каква чест.

— Не ми приказваше така, като те халосах, понеже тормозеше бедното селянче — отвърна Григорий.

— Колко се промениха нещата за всички нас, другарю.

— Защо сте арестували Константин Воротинцев?

— За контрареволюционни занимания.

— Това е нелепо. Той беше председател на болшевишкия кръжок в Путиловата фабрика през четиринадесета година. Беше един от първите депутати в Петроградския съвет. Той е повече болшевик от мен!

— Нима? — отвърна Пински с намек за заплаха.

Григорий не му обърна внимание.

— Доведи го при мен.

— Веднага, другарю.

След няколко минути се появи Константин. Беше мръсен, небръснат и вонеше на кочина. Магда избухна в сълзи и го прегърна.

— Трябва да разговарям с арестанта лично — каза Григорий на Пински. — Заведи ни в твоя кабинет.

Пински поклати глава.

— Моето кабинетче…

— Недей да спориш. В твоя кабинет.

Така Григорий искаше да подчертае властта си. Нужно му беше да притисне Пински.

Пински ги заведе в кабинет на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор. Набързо прибра един бокс от писалището в чекмеджето.

Григорий погледна през прозореца и видя, че вече се зазорява.

— Чакай отвън — рече той на Пински.

Седнаха и Григорий попита Константин:

— Какво става, по дяволите?

— Дойдохме в Москва, когато правителството се премести — обясни Константин. — Мислех, че мога да стана комисар. Оказа се грешка. Тук нямам политическа подкрепа.

— И какво правиш?

— Върнах се към обичайната си работа. Сега съм във фабриката „Тод“. Правим части за двигатели, зъбни колела, бутала и сачмени лагери.

— А защо чекистите са си наумили, че си контрареволюционер?

— Фабриката избира депутат за московския съвет. Един от инженерите обяви, че ще се кандидатира като меншевик. Проведе събрание и аз отидох да го чуя. Имаше само десетина човека. Аз не говорих, тръгнах си по средата на срещата и не гласувах за него. Разбира се, спечели кандидатът на болшевиките. Но след изборите уволниха всички, които бяха присъствали на меншевишкото събрание. А миналата седмица ни арестуваха.

— Ние не можем да правим така — отчаяно рече Григорий. — Дори и в името на революцията. Не можем да арестуваме работници, защото са отишли да чуят различно мнение.

Константин го изгледа някак особено.

— Да не си бил някъде другаде?

— Разбира се. Воювах срещу контрареволюционните армии.

— Затова и не знаеш какво става.

— Искаш да кажеш, че това се е случвало и преди?

— Гришка, то се случва всеки ден.

— Не мога да повярвам.

Магда се намеси.

— А снощи получих вест от една приятелка, която е омъжена за полицай. Съобщаваше ми, че Константин и останалите ще бъдат разстреляни в осем тази сутрин.

Григорий погледна армейския си часовник. Беше почти осем.

— Пински! — провикна се той.

Полицаят влезе.

— Спри екзекуцията.

— Опасявам се, че е твърде късно, другарю.

— Искаш да кажеш, че хората вече са разстреляни?

— Не съвсем — отвърна Пински и се приближи към прозореца.

Григорий го последва. Магда и Константин застанаха до него.

Долу, в покрития със сняг двор, наказателният отряд се събираше в ясната светлина на ранното утро. Срещу войниците бяха застанали десетина мъже, треперещи в тънките си дрехи. Над главите им се вееше червеното знаме.

Пред погледа на Григорий войниците вдигнаха пушките си.

Григорий извика:

— Престанете веднага! Не стреляйте! — Но гласът му беше приглушен зад стъклото и никой не го чу.

След миг се чу стрелба.

Осъдените паднаха. Григорий ги гледаше ужасен.

В снега около телата се появиха кървави петна, яркочервени като знамето.