Кен Фолет
Крахът на титаните (20)

I

И така — рече Били на баща си. — Всички книги от Библията първоначално са били написани на най-различни езици и после преведени на английски.

— Аха — съгласи се тате — а римокатолическата църква е опитала да забрани преводите. Не са искали хора като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

Тате не беше точно смирен християнин, станеше ли дума за католиците. Като че ли мразеше католицизма повече от атеизма. Но обичаше споровете.

Добре тогава — попита Били. — Къде са оригиналите?

— Какви оригинали?

— Оригиналните книги на Библията, написани на иврит и гръцки. Къде ги държат?

Седяха един срещу друг на квадратната маса в кухнята на къщата на улица „Уелингтън.“ Беше късен следобед. Били се беше върнал от мината, измил си бе ръцете и лицето, но още носеше работните си дрехи. Тате беше свалил сакото и седеше само по жилетка и риза, с якичка и вратовръзка — пак щеше да излиза след вечеря, на среща на профсъюза. Мама претопляше яхнията на огъня. Дядо седеше с тях и слушаше с лека усмивка дискусията все едно вече я беше чувал цялата.

— Е, нямаме истинските оригинали — каза тате. — Изчезнали са преди векове. Имаме копия.

— Къде са копията тогава?

— На различни места — манастири, музеи…

— Би трябвало да са на едно място.

— Но има повече от едно копие на всяка книга и някои са по-добри от други.

— Как може едно копие да е по-добро от друго? Не може да са различни, нали?

— Да. С годините са се променяли, поради човешки грешки.

Това смая Били.

— Ха… И откъде знаем кое копие е вярното?

— Това се нарича критика на текста — сравняват се различни версии и се излиза с уточнения текст.

Били беше стъписан.

— Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, която е Словото Божие?! Че хората спорят за него и отсъждат сами?

— Да.

— Откъде знаем прави ли са?!

Тате се усмихна преднамерено — сигурен белег, че е притиснат до стената.

— Вярваме, че ако работят със смирение пред Бог, Той ще ги напътства.

— Ами ако не работят така?

Мама остави четири купи на масата.

— Не спори с баща си — отсече тя. Отряза четири дебели филии от самуна хляб.

Дядо рече:

— Остави го, Кара. Нека момчето си зададе въпросите.

Тате продължи.

— Имаме вяра в силата на Бог да направи така, че словото Му да достигне до нас във формата, в която Той иска.

— Нямаш никаква логика!

Мама пак прекъсна Били.

— Не приказвай така на баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

Били не й обърна внимание.

— Защо Бог не е напътствал писарите и не им е помогнал да не правят грешки в копията, ако наистина е искал да познаваме словото Му?

— Някои неща не ни е дадено да разбираме — рече тате.

Този отговор беше най-неубедителният от всичките, и Били го пренебрегна.

— Ако преписвачите са правили грешки, значи и изследователите на текста могат да ги правят.

— Трябва да вярваме, Били.

— Да вярваме на Словото Божие, да, но не и да вярваме на професорите по гръцки!

Мама седна на масата и отметна посивяващата коса от очите си.

— Значи както обикновено ти си прав, а всички други грешат, нали?

Този често използван трик винаги го жегваше, защото изглеждаше справедлива забележка. Не беше възможно да е по-мъдър от всички останали.

— Не аз — запротестира той. — Логиката!

— Уф, ти и логиката ти — рече майка му. — Яж си вечерята.

Вратата се отвори и влезе госпожа Дай Коняря. На „Уелингтън“ това беше обичайно — само непознатите чукаха. Госпожа Дай бе по престилка и мъжки ботуши — каквото и да е имала да каже, било е толкова спешно, та не носеше даже шапка. Явно развълнувана, тя размаха парче хартия.

— Изхвърлят ме! Какво да правя?!

Тате се изправи и й предложи стола си.

— Седнете тук и си поемете дъх, госпожо Дай — спокойно каза той. — Дайте сега да хвърля едно око на това писмо.

Взе го от червената й възлеста ръка и го приглади върху масата.

Били видя, че е напечатано на бланка на Селтик Минерълс.

— Уважаема госпожо Евънс — зачете на глас тате. — Къщата на горепосочения адрес в момента е нужна на работещ миньор. — Селтик Минерълс беше построила повечето къщи в Абъроуен. През годините някои бяха продадени на обитателите си, включително домът на семейство Уилямс, но повечето бяха под наем. — Според условията на вашия наем, аз… — тате млъкна и Били забеляза, че е потресен. — Ви давам двуседмично предизвестие да напуснете!

— Да напусне! А погреба съпруга си преди по-малко от шест седмици! — възкликна мама.

Госпожа Дай проплака:

— Къде да отида с пет деца?

Били също беше потресен. Как може компанията да причини това на жена, чийто съпруг загина в нейната мина?

— Накрая е подписано „Пърсивал Джоунс, председател на борда“ — завърши тате.

— Какъв наем? Не знаех, че миньорите имат такива — попита Били.

Тате уточни:

— Няма нищо на хартия, но според закона има договор по подразбиране. Вече водихме тази битка и я загубихме. — Той се обърна към госпожа Дай. — Къщата върви с работата в мината, на теория, но обикновено на вдовиците се позволява да останат там. Понякога жените и без това си тръгват и отиват да живеят другаде, навярно у родителите си. Понякога се омъжват за друг миньор, който поема наема. Обикновено имат поне едно момче, което става миньор, когато порасте. В действителност не е в интерес на компанията да изхвърлят вдовици.

— Защо тогава искат да се отърват от мен и децата ми? — изстена госпожа Дай.

Намеси се дядо:

— Пърсивал Джоунс бърза. Явно мисли, че цената на въглищата ще скочи. Затова ще да е започнал с неделните смени.

Тате кимна.

— Искат повече продукция, спор няма, все едно по каква причина. Но няма да я получат, като изхвърлят вдовици от домовете им. — Той се изправи. — Не и ако зависи от мен.