Кен Фолет
Крахът на титаните (187)

III

На шестнадесети юни синият Кадилак на Фиц взе Валтер от хотела и го отведе в Париж. Мод беше преценила, че от списанието ще искат да ги снимат и двамата. Валтер беше облечен в костюм от туид, шит в Лондон преди войната. Беше му възширок в кръста, но всички германци носеха дрехи, които им бяха големи.

Валтер беше устроил малко разузнавателно бюро в Отел де резервоар — следеше френските, английските, американските и италианските вестници и сравняваше събираните от германските делегати клюки. Знаеше, че между съюзниците има злостни препирни относно германското предложение. Прекалено гъвкавият Лойд Джордж беше склонен да преразгледа проекта за договора. Ала френският премиер Клемансо отсече, че вече е проявил щедрост и пущаше пара от ярост при всяко предложение за отстъпки. Изненадващо и Удроу Уилсън не отстъпваше. Той вярваше, че проектът е справедлив, а наумеше ли си веднъж нещо, ставаше глух за всякакви критики.

Делегатите на Антантата работеха и по мирните договори със съюзниците на Германия — Австрия, Унгария, България и Османската империя. Създаваха нови държави като Югославия и Чехословакия и деляха Близкия Изток на британски и френски зони. Освен това спореха дали да сключат мир с Ленин. Във всички страни хората бяха уморени от войната, ала имаше и по няколко влиятелни личности, които държаха да се бият срещу болшевиките. Британският Дейли мейл беше разкрил международен заговор на еврейски финансисти в подкрепа на режима в Москва — една от по-безразсъдните измислици на този вестник.

Уилсън и Клемансо бяха надделели над Лойд Джордж за договора с Германия и по-рано този ден германската делегация в Отел де резервоар получи остра нота, в която се даваха три дни за приемането на документа.

Докато пътуваше в колата на Фиц, Валтер мрачно мислеше за бъдещето на страната си. „Ще сме като африканска колония“, каза си той, „и първобитните туземци ще работят само за обогатяването на чуждестранните господари.“ Не искаше децата му да растат в такова място.

Мод го чакаше във фотографското студио. Изглеждаше прекрасно в ефирната лятна рокля — на Пол Поаре, както сама каза, любимият й дизайнер.

Фотографът разполагаше с рисуван фон, изобразяващ разцъфнала градина. Мод го намери безвкусен, затова двамата с Валтер позираха пред завесите в дневната на фотографа. Те поне бяха едноцветни. Отначало застанаха един до друг, без да се докосват, като непознати. Фотографът предложи Валтер да коленичи пред Мод, но това беше твърде сантиментално. Накрая намериха приемлива за всички поза — двамата стояха хванати за ръце и се гледаха един друг, а не в обектива.

Фотографът обеща снимките да са готови на другия ден.

Валтер и Мод отидоха да обядват в страноприемницата.

— Не може Антантата просто да заповяда на Германия да подпише — рече Мод. — Това не са преговори.

— Но това направиха.

— Какво ще последва, ако откажете?

— Не казват.

— И вие какво ще правите?

— Част от делегатите ни се връщат в Берлин довечера за консултации с правителството — отговори Валтер и въздъхна. — Опасявам се, че бях избран да замина с тях.

— Значи е време за нашето съобщение. Утре, щом взема снимките, ще замина за Лондон.

— Добре — каза Валтер. — Когато пристигна в Берлин, веднага ще кажа на майка ми. Тя ще се зарадва. После ще кажа на татко. Той няма да се зарадва.

— Аз ще говоря с леля Хърм и княгиня Беа и ще пиша на Фиц в Русия.

— Значи сега е последната ни среща за известно време.

— Тогава да се нахраним и да лягаме.