Кен Фолет
Крахът на титаните (181)

I

Щом снегът се стопи и твърдата като камък руска земя се превърна във влажна кал, белите армии се хвърлиха устремно, за да освободят страната си от бича на болшевизма. Стохилядната войска на адмирал Колчак, отчасти снабдена с британски униформи и оръжие, изненадващо настъпи от Сибир и нападна червените на фронт с протежение седемстотин мили от север на юг.

Фиц следваше белите на няколко мили. Той командваше абъроуенци, малко канадци и неколцина преводачи. Работата му беше да подсилва Колчак и да се грижи за съобщенията, разузнаването и снабдяването.

Фиц имаше големи надежди. Можеше и да има трудности, но бе немислимо Ленин и Троцки да бъдат оставени да обсебят Русия.

В началото на март се намираше в градчето Уфа, от европейската страна на Уралските планини, и преглеждаше наръч британски вестници от миналата седмица. Новините от Лондон бяха противоречиви. Фиц се зарадва, че Лойд Джордж е назначил Уинстън Чърчил за военен министър. Уинстън бе най-енергичният поддръжник на намесата в Русия сред водещите политици. Някои от вестниците обаче бяха на противната страна. Фиц не се изненада от Дейли Хералд и Ню Стейтсмън, които според него и без това си бяха повече или по-малко болшевишки издания. Но дори и консервативният Дейли Експрес имаше заглавие: „Да се изтеглим от Русия“.

За съжаление те разполагаха и с точните подробности на случващото се. Знаеха даже, че британците са помогнали на Колчак с преврата, който премахна директорията и го направи върховен водач. Откъде ли се сдобиваха с информация? Той вдигна поглед от вестника. Беше разквартируван в сградата на търговската гимназия в града и адютантът му седеше на отсрещното бюро.

— Мъри — каза той. — При следващата пратка с писма от нашите хора за дома, донесете я най-напред при мен.

Това не беше обичайно и Мъри доби несигурен вид.

— Сър?

Фиц си каза, че е по-добре да обясни.

— Подозирам, че оттук може да изтича информация. Цензорът трябва да е дремал, докато е работил.

— Може би смятат, че могат да се отпуснат, след като войната в Европа е свършила.

— Несъмнено. Както и да е, искам да проверя дали течът е в нашата отсечка на тръбата.

На последната страница на вестника имаше снимка на жената начело на кампанията „Долу ръцете от Русия“. За свое смайване Фиц видя, че това е Етел. Беше прислужница в Тай Гуин, но според Експрес в момента била генерален секретар на Националния профсъюз на текстилните работници.

Оттогава беше спал с много жени — последно в Омск с една смайващо красива руска блондинка, отегчената любовница на дебел генерал, който бе твърде пиян и мързелив, за да спи с нея. Но Етел сияеше в паметта му. Чудеше се какво ли беше детето й. Фиц вероятно имаше половин дузина извънбрачни деца по целия свят, но синът на Етел бе единственото, за което знаеше със сигурност.

И тя подклаждаше протестите срещу намесата в Русия. Сега Фиц знаеше откъде идва информацията — проклетият й брат бе сержант в Приятелите от Абъроуен. Винаги създаваше неприятности и Фиц не се и съмняваше, че осведомява Етел. „Е“, рече си Фиц, „ще го пипна, и тогава ще има да плаща за доста неща.“

През следващите няколко седмици белите напредваха и гонеха пред себе си изненаданите червени, които бяха смятали правителството в Сибир за бита карта. Ако частите на Колчак можеха да се свържат със съюзниците си в Архангелск на север и с Доброволческата армия на Деникин на юг, щяха да изградят извит с острието навътре полукръг, хиляда мили дълъг ятаган, който щеше да се понесе неудържимо към Москва.

И тогава, в края на април, червените контраатакуваха.

Тогава Фиц беше в Бугуруслан, западнало градче в гористата област на около стотина мили източно от Волга. Няколкото разнебитени каменни църкви и административни сгради стърчаха над покривите на ниските дървени къщи като бурени на бунище. Фиц седеше в широка стая в кметството заедно с разузнавателния отдел и преглеждаше отчетите от разпитите на военнопленници. Нямаше представа, че нещо не е наред, докато не погледна през прозореца и не видя парцаливите войници от армията на Колчак, хукнали по главната градска улица не накъдето трябва. Той изпрати един американски преводач, Лев Пешков, да разпита отстъпващите хора.

Пешков се върна с отчайващ разказ. Червените атакували масирано от юг и ударили прекалено изнесения напред ляв фланг на настъпващата армия на Колчак. За да не допусне войската му да бъде разделена на две, местният командир на белите, генерал Белов, им наредил да отстъпят и да се прегрупират.

След няколко минути доведоха за разпит един дезертьор от червените — полковник при царя. Думите му сащисаха Фиц. Според него червените били изненадани от офанзивата на Колчак, но бързо се прегрупирали и възстановили снабдяването си. Троцки заявил, че Червената армия трябва да настъпи на изток.

— Според Троцки, ако червените се поколебаят, съюзниците ще признаят Колчак като върховен водач; сторят ли го, ще наводнят Сибир с войски и оръжие.

Точно на това се надяваше Фиц. Със силния си акцент попита на руски:

— И какво е направил Троцки?

Отговорът дойде бързо и Фиц не можа да разбере, докато не чу превода на Пешков.

— Троцки е призовал извънредни набори от болшевишката партия и профсъюзите. Реакцията е била изключителна. Новгородският областен комитет на партията е мобилизирал половината си членове!

Фиц опита да си представи Колчак да предизвика подобна реакция сред своите хора. Нямаше да се получи.

Върна се в щаба си, за да си приготви багажа. За малко да не успее — Приятелите се измъкнаха направо на косъм пред червените, а неколцина души направо бяха изоставени. Към вечерта армията на Колчак бе в пълно отстъпление, а Фиц се връщаше с влака към Уралските планини.

След два дни отново беше в зданието на търговската гимназия в Уфа.

В течение на тези два дни настроението на Фиц стана отвратително. Гневът направо го разкъсваше. Беше воювал пет години и разпознаваше обратите — познаваше признаците. Руската гражданска война можеше да се смята за приключила.

Просто белите бяха твърде слаби. Революционерите щяха да победят. Нищо освен нахлуване на съюзниците не можеше да промени това — и то нямаше да се осъществи. Чърчил имаше достатъчно неприятности заради малкото неща, които вършеше. Били Уилямс и Етел работеха за това необходимата помощ никога да не бъде изпратена.

Мъри му донесе чувала с писмата.

— Поискахте да прегледате писмата на войниците за дома, сър — каза той с нотка на неодобрение в гласа.

Фиц пренебрегна скрупулите на Мъри и отвори чувала. Търсеше писмо от сержант Уилямс. Някой поне можеше да бъде наказан за тази катастрофа.

Намери каквото търсеше. Писмото на сержант Уилямс бе адресирано до Е. Уилямс, с моминското й име — явно се боеше, че името й по мъж ще привлече внимание към изменническото му писмо.

Фиц го прочете. Почеркът на Били бе едър и уверен. На пръв поглед текстът изглеждаше безобиден, просто малко странен. Но Фиц беше работил в Стая 40 и разбираше от кодове. Залови се да разбие този.

— По един друг въпрос, сър — обади се Мъри, — виждали ли сте американския преводач Пешков през последните ден-два?

— Не съм — отговори Фиц. — Какво е станало с него?

— Явно сме го загубили, сър.