Кен Фолет
Крахът на титаните (179)

III

Гас присъстваше на ежедневните заседания на Комисията за Обществото на народите. Задачата на тази група беше съставянето на договора, който да бъде в основата на Обществото. Лично Удроу Уилсън беше председател на комисията. А той бързаше.

През първия месец конференцията беше изцяло доминирана от Уилсън. Той отхвърли френския дневен ред, който поставяше на първо място германските репарации, а Обществото на народите — на последно, и настоя Обществото да е част от всеки договор, който той подписва.

Комисията за Обществото заседаваше в луксозния хотел Крийон на Плас дьо ла Конкорд. Старите хидравлични асансьори бяха бавни и понякога засядаха между етажите, докато се повиши налягането на водата. Гас си мислеше, че тези асансьори много приличат на европейските дипломати, които повече от всичко харесват продължителните спорове и вземат решения само по принуда. Тайно се забавляваше като гледаше как и асансьорите, и дипломатите карат американския президент да нервничи и да мърмори от ядно нетърпение.

Деветнадесетте членове на комисията седяха около голяма маса с червена покривка, преводачите им бяха зад тях и им шепнеха на ухо, а помощниците се разполагаха из залата с папки и бележници. Гас виждаше, че европейците се впечатляват от способността на неговия началник да движи дневния ред напред. Някои твърдяха, че съставянето на договора ще отнеме месеци, ако не и години; други бяха на мнение, че държавите никога няма да постигнат съгласие. За удоволствие на Гас обаче, след десет дни комисията беше близо до завършването на първия вариант.

Уилсън трябваше да се върне в Съединените щати на четиринадесети февруари. Скоро щеше отново да дойде тук, но беше решен да отнесе у дома проект на договора.

За нещастие, следобеда преди заминаването на президента, французите създадоха голямо затруднение. Според тях Обществото трябваше да има своя армия.

Уилсън отчаяно извъртя очи.

— Невъзможно — изпъшка той.

Гас знаеше защо. Конгресът не би допуснал американски войски да се бият под чужд контрол.

Френският делегат, бившият премиер Леон Буржоа отвърна, че Обществото ще бъде пренебрегвано, ако не разполага със средство да налага решенията си.

Гас споделяше тревогата на Уилсън. Имаше и други начини Обществото да оказва натиск върху непокорните държави: дипломация, икономически санкции и в краен случай — нарочна армия, която да се използва за дадената мисия и щом свърши работата, да се разпуска.

Ала Буржоа рече, че нито една от изброените стъпки не би могла да защити Франция от Германия. Французите не можеха да се съсредоточат върху нищо друго. „Навярно това е разбираемо“, мислеше Гас, „но не така се създава нов световен ред.“

Лорд Робърт Сесил, който беше съставил голяма част от проекта, вдигна костеливия си пръст да даде знак, че иска думата. Уилсън кимна. Той харесваше Сесил, който беше отявлен поддръжник на Обществото. Не всеки би се съгласил с него: френският премиер Клемансо казваше, че когато Сесил се усмихва, прилича на китайски дракон.

— Простете пределната ми откровеност — подхвана Сесил. — Френската делегация изглежда твърди, че напълно ще отхвърли Обществото, което може да не е толкова силно, колкото Франция се е надявала. Позволете да изтъкна съвсем открито, че в такъв случай почти сигурно ще се създаде двустранен съюз между Великобритания и Съединените щати, който няма да предложи нищо на Франция.

Гас скри усмивката си. „Каза им го“, помисли той.

Потресеният Буржоа оттегли възражението си.

Уилсън отправи на Сесил един благодарен поглед над масата.

Японският делегат, барон Макино, поиска думата. Уилсън кимна и си погледна часовника.

Макино се позова на вече одобрената клауза, която гарантираше религиозната свобода. Искаше да се включи и поправка в смисъл, че всички членове на Обществото ще имат еднакво отношение към гражданите, без расова дискриминация.

Лицето на Уилсън застина.

Дори и в превод, речта на Макино беше изразителна. „Различните раси се сражаваха рамо до рамо във войната“, изтъкна баронът.

— Създаде се взаимна симпатия и благодарност — рече баронът. — Обществото щеше да представлява едно голямо семейство на народите. И те щяха да се отнасят едни с други като с равни, нали?

Гас се разтревожи, ала не се изненада. От седмица или две японците говореха за това. Това доведе до уплаха в Австралия и Калифорния, чиито жители искаха японците да стоят по-далеч от земите им. Смути се и Уилсън, който нито за миг не би помислил, че американските негри са му равни. А най-много се ядосаха британците, които управляваха недемократично стотици милиони хора от разни раси и не искаха поданиците да решат, че са толкова добри, колкото белите им господари.

Отново отговори Сесил.

— Уви, това е една във висша степен противоречива материя — рече той и Гас почти беше готов да повярва в тъгата му. — Самото допускане, че може да се обсъди, вече предизвика спорове.

Около масата се разнесе мърморене в знак на съгласие. Сесил продължи.

— Вместо да отлагаме договарянето на проектоустава, навярно ние би трябвало да отложим обсъждането на, ах, расовата дискриминация за по-късна дата.

Гръцкият министър-председател каза:

— Целият въпрос за религиозната свобода също е сложен. Може би засега трябва да го пропуснем.

— Моето правителство никога досега не е подписвало договор, който не се позовава на Бога! — рече португалският делегат.

Сесил, дълбоко религиозен човек, отговори:

— Може би този път всички ние трябва да рискуваме.

Разнесе се смях и Уилсън заключи с явно облекчение:

— Ако сме съгласни по това, да продължим напред.