Кен Фолет
Крахът на титаните (177)

I

Гласовете бяха преброени три дни след Коледа. Ет и Бърни Лекуит бяха в общината в Олдгейт, за да чуят резултатите — Бърни стоеше на трибуната, облечен в най-хубавия си костюм, а Ет седеше сред публиката.

Бърни загуби.

Той се държа стоически, ала Етел плака. За Бърни това беше краят на една мечта. Навярно мечтата му беше глупава, но загубата го нарани, а сърцето на Етел страдаше за него.

Либералният кандидат беше подкрепил коалицията на Лойд Джордж, затова за този район нямаше кандидат от Консервативната партия. И така консерваторите гласуваха за Либералната партия. Оказа се, че лейбъристите нямат сили да преодолеят тази комбинация.

Бърни поздрави победителя и слезе от трибуната. Лейбъристите имаха бутилка уиски и искаха да направят бдение, обаче Бърни и Етел се прибраха у дома.

— Не съм направен за това, Ет — рече Бърни, докато тя кипваше вода за какаото.

— Добра работа свърши. Проклетият Лойд Джордж ни надхитри.

Бърни поклати глава.

— Аз не съм водач. Аз съм по мисленето и планирането. Не веднъж опитах да говоря на хората така, както им говориш ти, да разпаля в тях ентусиазъм за нашата кауза, но така и не успях. Когато им говориш ти, хората те обикват. Това е разликата.

Етел знаеше, че той е прав.

На следващата сутрин вестниците показаха, че в цялата страна изборните резултати са като в Олдгейт. Коалицията спечели петстотин двадесет и пет от седемстотин и седем места — едно от най-големите мнозинства в историята на парламента. Хората бяха гласували за човека, който спечели войната.

За Етел това беше горчиво разочарование. Старците още управляваха страната. Политиците, които доведоха до смъртта на милиони, сега празнуваха, като да бяха направили нещо чудесно. А какво бяха постигнали? Болка, глад и разруха. Десет милиона мъже и момчета бяха убити напразно.

Единственият проблясък на надежда идеше от това, че Лейбъристката партия беше подобрила позициите си. Спечели шестдесет места, за разлика от четиридесет и двете на предходните избори.

Загубиха онези либерали, които бяха против коалицията на Лойд Джордж. Те победиха едва в тридесет избирателни района и самият Аскуит загуби мястото си.

— Това може и да е краят на Либералната партия — рече Бърни, докато редеше резени сланина върху хляба си. — Предадоха народа. Сега Лейбъристката партия е опозицията. И това може да се окаже единствената ни утеха.

Точно преди да тръгнат за работа, дойде пощата. Етел прегледа писмата, докато Бърни връзваше връзките на обувките на Лойд. Имаше едно писмо от Били — кодирано. Етел седна на кухненската маса да го разчете.

Подчерта ключовите думи с молив и ги преписа в бележник. Колкото повече напредваше, толкова повече се смайваше.

— Нали знаеш, че Били е в Русия — обърна се тя към Бърни.

— Да.

— Добре. Той пише, че нашата армия е там, за да воюва срещу болшевиките. Американците — също.

— Не съм изненадан.

— Да. Обаче слушай, Бърни, знаем, че Белите не могат да победят болшевиките. А ако се присъединят и чужди армии? Тогава всичко може да стане!

Бърни се умисли.

— Могат да възстановят монархията.

— Нашият народ няма да подкрепи това.

— Нашият народ не знае какво става.

— Значи по-добре да му съобщим. Ще напиша статия — каза Етел.

— И кой ще я публикува?

— Ще видим. Може би Дейли херълд. — Това беше левичарски вестник. — Ще заведеш ли Лойд на забавачка?

— Да, разбира се.

Етел помисли малко, после написа най-отгоре на една страница „Долу ръцете от Русия!“.