Кен Фолет
Крахът на титаните (164)

III

Беше сумрачно. Лев Пешков чакаше и трепереше на една товарителна площадка във Владивосток, на самия край на Транссибирската железница. Над лейтенантската си униформа носеше шинел, ала Сибир беше най-студеното място, където беше стъпвал през живота си.

Беснееше, задето е в Русия. Преди четири години имаше късмета да избяга оттук и още по-големия късмет да се ожени за момиче от богато американско семейство. И сега се върна — заради едно момиче. „Какво ми има“, питаше се той, „защо все не съм доволен?“

Отвори се една врата и от склада излезе теглена от муле каруца. Лев скокна на капрата до британския войник, който караше.

— Живо-здраво, Сид — поздрави Лев.

— Пай се — отвърна Сид. Беше мършав човек на четиридесетина години, вечно с цигара в уста и с преждевременно сбръчкано лице. Неговият кокни беше доста по-различен от акцента в южен Уелс или в северната част на щата Ню Йорк. В началото на Лев му беше трудно да го разбира.

— У тебе ли е уискито?

— Не бе. Само кутии какао.

Лев се завъртя, приведе се над каруцата и дръпна крайчеца на брезента. Беше почти сигурен, че Сид се шегува. Видя кашон с надпис „Шоколад и какао Фрай.“

— Не се търси много от казаците.

— Виж отдолу.

Лев отмести кашона и видя друг етикет — „Тийчърс Хайланд Крийм — съвършенството на шотландското уиски“.

— Колко са? — попита той.

— Дванайсет кашона.

— По-добро е от какаото — заключи Лев и покри кашона.

Упъти Сид вън от центъра на града. Час по час проверяваше дали не ги следят и щом срещнеха старши офицер от американската армия, почваше да гледа тревожно, ала никой не ги разпитва. Владивосток беше пълен с бежанци от болшевишката власт, повечето от които носеха много пари. Харчеха ги, сякаш иде краят на света. Може би това беше истината за мнозина от тях. В резултат магазините бяха оживени, а улиците гъмжаха от каруци със стока като тази на Сид и Лев. Понеже в Русия имаше недостиг на всякакви стоки, повечето от нещата за продан или бяха внесени контрабандно от Китай, или бяха откраднати от военните, както беше с уискито на Сид.

Лев съгледа жена с малко момиченце и се замисли за Дейзи. Детето му липсваше. Вече ходеше, говореше и изучаваше света. Личицето й топеше сърцата на всички, дори и на Йосиф Вялов. Лев не я беше виждал от шест месеца. Дейзи сега беше на две годинки и половина и със сигурност се беше променила в негово отсъствие.

Липсваше му и Марга. Сънуваше я. Сънуваше как голото й тяло се извива около неговото в леглото. Тъкмо заради нея имаше неприятности с тъста си и се озова в Сибир, но въпреки това копнееше да я види пак.

— Имаш ли някаква слабост, Сид? — попита Лев. Нужно му беше да завърже по-близко приятелство с мълчаливия си спътник. Партньорите в престъпленията трябваше да си имат доверие.

— Не. Само парите.

— А имал ли си неприятности заради кражбите?

— Всъщност не. Окошариха ме един път, ама само за половин година.

— Моята слабост пък са жените.

— Верно?

Лев беше свикнал с английската привичка въпросът да се задава след отговора.

— Да. Не мога да им устоя. Имам потребност да вляза в нощен клуб с хубаво момиче под ръка.

— Тъй ли?

— Тъй. Не мога да се удържа.

Каруцата влезе в пристанищен квартал — черни улици, моряшки жилища, никакви имена и адреси. Сид видимо се изнерви.

— Имаш оръжие, нали? — попита Лев.

— Не. Само това — отвърна Сид, разтвори дрехата си и показа затъкнатия в колана грамаден пистолет с дуло, дълго цяла стъпка.

Лев не беше виждал подобно оръжие.

— Това пък какво е?

— Уебли-Марс. Най-мощният пистолет в света. Голяма рядкост.

— Не е нужно да стреляш, само го размахай и ще подплашиш хората до смърт.

В този квартал не се плащаше на никой за чистене на снега, та каруцата следваше старите коловози или се пързаляше по леда в по-рядко използваните улички. Престоят в Русия накара Лев да се замисли за брат си. Не беше забравил обещанието да прати на Григорий пари за билет до Америка. Печелеше добре, продавайки на казаците откраднатото от армията. След днешната сделка щеше да разполага с достатъчно пари за пътуването на брат си.

Много лоши неща беше свършил през краткия си живот, но ако успееше да се отплати на Григорий, щеше да му поолекне.

Свиха в една уличка и минаха зад някаква ниска постройка. Лев отвори един от кашоните и извади бутилка уиски.

— Ти стой тука и пази стоката — рече той на Сид. — Иначе ще изчезне, докато се върнем.

— Не бой се — отговори Сид, ала изглеждаше притеснен.

Лев бръкна под шинела да провери своя полуавтоматичен четиридесет и пет калибров Колт, после влезе през задната врата.

Сградата беше от онези места, които в Сибир минаваха за кръчми. Имаше малка стая с няколко стола и една маса. Нямаше тезгях, а през отворената врата се влизаше в мръсна кухня с рафт с шишета и бъчва. Край огъня седяха трима мъже в опърпани кожени дрехи. Лев познаваше разположилия се в средата. Мъжът му беше известен като Сотник. Торбестите му панталони бяха пъхнати в ботуши за езда. Имаше високи скули и тесни очи и се кипреше със засукани мустаци и пищни бакенбарди. Лицето му беше зачервено и набраздено от живота на открито. Можеше да е на всякаква възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години.

Лев се здрависа с всички. Отпуши бутилката и един от присъстващите — може би кръчмарят — донесе четири различни чаши. Лев щедро наля и всички отпиха.

— Това е най-доброто уиски на света — подхвана той на руски. — Правят го в една страна, студена като Сибир, където водата в планинските потоци е чист разтопен сняг. Жалко само, че е толкова скъпо.

— Колко струва? — попита Сотник с безизразно лице.

Лев не възнамеряваше да го оставя да почне да се пазари отново.

— Толкова, на колкото ти се съгласи вчера. В златни рубли и нищо друго.

— Колко бутилки?

— Сто четиридесет и четири.

— И къде са?

— Наблизо.

— Трябва да внимаваш. Тука гъмжи от крадци.

Това би трябвало да е предупреждение за опасност. Лев предположи, че двусмислието е умишлено.

— Знам за крадците. Аз съм един от тях — отговори той.

Сотник хвърли поглед на двамата си другари и след малко се разсмя. Разсмяха се и те.

Лев пак наля.

— Не се тревожи. Уискито ти е на сигурно място — зад дулото на пистолет. — Това също беше двусмислица. Можеше да е както успокоение, така и закана.

— Хубаво — каза Сотник.

Лев допи питието и погледна часовника си.

— Скоро насам ще мине патрул на военната полиция — излъга той. — Трябва да вървя.

— Още по едно — настоя Сотник.

Лев се изправи.

— Искаш ли уискито? — попита той, като остави раздразнението му да си проличи. — Лесно мога да го продам и на друг. — Това вече беше истина. Човек винаги можеше да продаде алкохол.

— Взимам го.

— Парите на масата.

Сотник вдигна дисагите си от пода и почна да отброява монети от по пет рубли. Бяха се спазарили за шестдесет рубли за дузина бутилки. Сотник бавно редеше парите, докато не струпа дванадесет купчинки по дванадесет монети. Лев реши, че човекът всъщност не може да преброи до сто четиридесет и четири.

Когато привърши, погледна Лев. Лев кимна. Сотник върна парите в дисагите.

Излязоха навън. Сотник носеше и дисагите си. Беше паднала нощ, обаче имаше луна и се виждаше ясно.

— Стой в каруцата и внимавай — рече Лев на Сид на английски. Това беше опасният момент в незаконните сделки — купувачът можеше да грабне стоката и да си задържи парите. Лев не искаше да рискува и да загуби парите за билета на Григорий.

Отметна покривалото на каруцата, отмести три кашона какао и разкри уискито. Извади един кашон и го остави на земята в краката на Сотник.

Останалите казаци приближиха каруцата и се пресегнаха да вземат следващия кашон.

— Не — отсече Лев. — Торбата.

Настана продължително мълчание.

На капрата Сид отгърна дрехата си, за да покаже пистолета.

Сотник подаде дисагите на Лев.

Лев надзърна, но реши да не брои парите отново. Щеше да забележи, ако Сотник беше опитал тайно да измъкне някоя монета. Предаде торбата на Сид и помогна на купувачите да разтоварят каруцата.

Стисна ръцете на всички и тъкмо се канеше да се качи до Сид, когато Сотник го спря.

— Гледай — рече той и посочи отворения кашон. — Липсва една бутилка.

Тя се намираше на масата в кръчмата, както Сотник сам знаеше. Защо се мъчеше да предизвика скарване тъкмо сега? Това беше опасно.

— Дай една златна монета — каза Лев на Сид на английски.

Сид отвори дисагите и подаде една монета.

Лев я закрепи върху стиснатия си юмрук, после я подхвърли във въздуха. Докато монетата се въртеше и падаше, а Сотник механично се пресегна да я улови, Лев скокна на капрата.

Сид изплющя с камшика.

— Бог с вас — провикна се Лев, когато каруцата тръгна. — И като ви притрябва още уиски, кажете ми.

Мулето изтрополи през двора и излезе на улицата. Лев си отдъхна.

— Колко взехме? — поинтересува се Сид.

— Колкото искахме. По триста и шейсет рубли за всеки. Без пет. Аз ще взема по-малко. Имаш ли торба?

Сид измъкна голяма кожена кесия. Лев отброи седемдесет и две монети и ги пусна вътре.

Сбогува се със Сид и скочи от каруцата близо до квартирата на американските офицери. Докато крачеше към стаята си, го спипа капитан Хамънд.

— Пешков! Къде беше?

На Лев му се щеше да не мъкне казашки дисаги с триста петдесет и пет рубли вътре.

— Малко да поогледам, господин капитан.

— Тъмно е!

— Затова и се върнах.

— Търсихме те. Полковникът има нужда от теб.

— Веднага, господине. — Лев продължи към стаята си, за да се отърве от дисагите, обаче Хамънд се обади:

— Кабинетът на полковника е натам.

— Слушам — отвърна Лев и се върна.

Полковник Малкъм не харесваше Лев. Той беше професионален военен, а не от рекрутираните по време на войната. Усещаше че Лев не споделя типичния за американската армия стремеж към съвършенство, и беше прав — сто и десет процента, както той сам би се изразил.

Лев се замисли дали да не остави торбата на пода пред вратата на полковника. Парите обаче бяха прекалено много, та да допусне да се търкалят така.

— Къде беше, по дяволите? — подхвана го полковникът веднага.

— Разглеждах града, господин полковник.

— Преназначавам те. Нашите британски съюзници имат нужда от преводачи и ме помолиха да те пратя при тях.

Това звучеше добре.

— Слушам.

— Заминаваш с тях за Омск.

Това вече не беше толкова добре. Омск се намираше на четири хиляди мили оттук, във варварското сърце на Русия.

— За какво, господин полковник?

— Те ще те осведомят.

Лев не искаше да заминава. Това беше прекалено далеч от дома.

— Искате да замина доброволно ли, господин полковник?

Полковникът се поколеба. Лев разбра, че задачата наистина е доброволна, доколкото това беше възможно във войската.

— Отказваш ли назначението? — заплашително попита полковникът.

— Само ако е доброволно, господин полковник, разбира се.

— Сега ще ти обясня какво е положението, лейтенант. Ако тръгнеш доброволно, няма да ти наредя да отвориш оная торба и да ми покажеш какво има вътре.

Лев изруга наум. Нямаше какво да направи. Проклетият полковник беше прекалено проницателен. А в дисагите се намираха парите за Григорий.

„Омск“, рече си той. „По дяволите.“

— С радост ще замина, господине.