Кен Фолет
Крахът на титаните (158)

III

Гас и Американският експедиционен корпус бяха в тренировъчния лагер Шатовилен южно от Париж на тридесети май, когато Трета дивизия получи заповед да помогне с отбраната на Марна. По-голямата част от дивизията почна да се товари на влакове, макар че при разнебитената френска железопътна мрежа тяхното придвижване щеше да отнеме няколко дни. Картечарите на Гас и Чък обаче тръгнаха по шосе веднага.

Гас беше едновременно развълнуван и уплашен. Това не беше като бокса, където съдията налагаше правилата и станеше ли опасно, прекратяваше боя. Как би се държал Гас, когато някой наистина стреля по него? Дали щеше да се обърне и да побегне? Какво би го спряло? Общо взето, той винаги постъпваше логично.

Колите бяха ненадеждни като влаковете — много от тях се повредиха или останаха без гориво. Освен това се бавеха заради цивилните, които се движеха насреща им, бягаха от битката, едни подкарали стада добитък, други — тикащи покъщнината си в разни ръчни колички.

В шест часа вечерта в петък в китния градец Шато-Тиери на петдесет мили източно от Париж, пристигнаха седемнадесет картечници. В лъчите на следобедното слънце местенцето изглеждаше хубаво. Разполагаше се на двата бряга на Марна и два моста свързваха предградието на южния бряг с центъра на града на северния. Французите държаха и двата бряга, ала предните немски отряди вече бяха достигнали северните предели на града.

Батальонът на Гас имаше заповед да разположи оръжията си по южния бряг и да контролира мостовете. Американците имаха тежки картечници Хочкис М1914, разположени на яки триноги и захранвани с ленти с по двеста и петдесет патрона. Имаха още пушечни гранати, които се изстрелваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса от двунога и няколко окопни минохвъргачки, от британския модел Стоукс.

Когато слънцето залезе, Гас и Чък тъкмо наглеждаха настаняването на своите взводове между двата моста. По време на обучението не бяха подготвяни да взимат такива решения, та просто трябваше да използват здравия си разум. Гас подбра триетажна постройка с кафене със спуснати кепенци на приземния етаж, разби ключалката на задната врата и се качи по стълбите. От прозорчето на таванския етаж се откриваше ясен изглед отвъд реката и на една улица от отсрещната страна, която вървеше в северозападна посока. Нареди на един екип с тежка картечница да се разположи тук. Очакваше сержантът да му каже, че това е глупава идея, обаче човекът кимна одобрително и изпълни заповедта.

Гас разположи още три картечници на подобни места.

Докато търсеше подходящо укритие за минохвъргачките, се натъкна на един тухлен навес за лодки на брега на реката. Понеже не беше сигурен дали това е в неговия участък, или в този на Чък, тръгна да търси приятеля си, за да провери. Забеляза го на стотина ярда по-нататък по брега, близо до източния мост, да гледа през бинокъла отвъд реката. Направи две крачки към него и тогава се разнесе страшен гръм.

Обърна се по посока на звука. В миг се чуха още няколко оглушителни гърмежа. Разбра, че немската артилерия е открила огън, когато един снаряд се взриви в реката и вдигна същински гейзер.

Отново погледна към мястото, където беше забелязал Чък, само за да види как приятелят му изчезва в експлозия от пръст.

— Иисусе Христе! — продума Гас и хукна натам.

По цялото протежение на южния бряг избухваха снаряди и мини. Войниците се проснаха на земята. Гас се добра до мястото, където беше видял Чък, и се огледа замаяно. Виждаше само камари пръст и камъни. После зърна една ръка, която се подаваше отдолу. Отмести един камък и с ужас видя, че ръката няма тяло.

Дали това беше ръката на Чък? Сигурно имаше как да се определи, ала Гас беше твърде потресен и сега не можеше да разсъждава. С петата на ботуша си безрезултатно разри пръстта. После падна на колене и почна да копае с ръце. Видя жълтеникава якичка с метален диск с надпис „САЩ“.

— О, Боже — изстена Гас. Бързо разкри лицето на Чък. Нямаше движение, нямаше пулс, нито дишане.

Гас се помъчи да си припомни какво трябва да направи сега. На кого трябваше да съобщи за смъртта? С тялото трябваше да се направи нещо, обаче какво? В такива случаи човек се обаждаше на погребалната агенция.

Вдигна поглед и установи, че един сержант и двама ефрейтори го зяпат. На улицата зад тях избухна мина и всички по рефлекс сведоха глави, а после пак се взряха в Гас. Чакаха заповедите му.

Той рязко се изправи и си спомни част от наученото. Не беше негова работа да се занимава с убитите другари, дори не и с ранените. Той беше жив и невредим и неговото задължение беше да се бие. Усети прилив на безразсъден гняв срещу германците, които погубиха Чък. „По дяволите“, рече си Гас, „ще им го върна.“ Спомни си какво правеше преди експлозията: разполагаше оръжията. Трябваше да продължи с това. Сега трябваше да поеме командването и на взвода на Чък.

Обърна се към сержанта на минохвъргачките.

— Забравете навеса за лодки. Прекалено уязвим е.

После посочи през улицата към тесния проход между една винарна и една конюшня.

— Разположете три мортири тук — нареди той.

— Слушам — отвърна сержантът и забърза да изпълни заповедта.

Гас погледна по-нататък по улицата.

— Ефрейтор, виждате ли онзи там равен покрив? Сложете една картечница горе.

— Разрешете, господине, това е автосервиз и може вътре да има резервоар с гориво.

— Прав сте, по дяволите. Отлично наблюдение, ефрейтор. Тогава в кулата на онази църква. Под нея има само книги с химни.

— Тъй вярно, господине, много по-добре е, благодаря.

— Останалите — след мен. Ще се прикрием, докато реша къде да разположа другите оръжия.

Поведе ги през пътя по една странична улица. Тясна алея вървеше зад сградите. В двора на селскостопански магазин избухна снаряд и засипа Гас с гранулиран тор, сякаш за да му напомни, че се намира под обстрел.

Забърза по алеята, като се стараеше при всяка възможност да се прикрива от стрелбата зад стените, крещеше заповеди на подофицерите и разполагаше картечниците в най-високите и най-здравите наглед постройки, а минохвъргачките — из градините между къщите. От време на време хората му правеха предложения или изразяваха несъгласие. Той ги изслушваше и решаваше бързо.

Бързо падна мрак и задачата на Гас и хората му стана по-трудна. Немските снаряди връхлитаха като буря над градеца и повечето от тях бяха точно прицелени в американските позиции на южния бряг на реката. Няколко сгради бяха разрушени, та крайбрежната улица заприлича на уста, пълна с потрошени зъби. За първите няколко часа на артилерийския обстрел Гас загуби три картечници.

Чак в полунощ успя да се върне в щаба на батальона в една фабрика за шевни машини през няколко улици в южна посока. Полковник Уагнър и френският му колега разглеждаха вглъбено едромащабна карта на града. Гас докладва, че всички картечници на неговия взвод и на взвода на Чък са разположени.

— Добра работа, Дюър — отвърна полковникът. — Вие добре ли сте?

— Тъй вярно — рече Гас, озадачен и малко обиден, задето полковникът може би не вярва, че той има куража за тази работа.

— Просто питам, понеже целият сте в кръв.

— Така ли? — Гас сведе поглед и установи, че наистина по предницата на униформата му има доста съсирена кръв. — Чудя се откъде може да се е взела.

— Както се вижда, от лицето Ви. Имате неприятна рана.

Гас опипа страната си и потрепери, когато пръстите му докоснаха оголената плът.

— Не знам кога е станало — рече той.

— Идете в лазарета да почистят раната.

— Не е сериозно, господин полковник. По-добре да…

— Изпълнявайте, лейтенант. Ще стане сериозно, ако се инфектира — отговори полковникът и тънко се усмихна. — Не искам да Ви загубя. Явно от Вас ще излезе полезен офицер.