Кен Фолет
Крахът на титаните (140)

IV

Когато започна контрареволюцията, Григорий присъстваше на заседание на Петроградския съвет.

Разтревожи се, но не беше изненадан. Колкото повече одобрение печелеха болшевиките, толкова по-безжалостни ставаха ударите срещу тях. Партията се представяше добре на местните избори, печелеше надмощие в съветите в провинцията, а в столичния градски съвет имаше тридесет и три процента от гласовете. В отговор правителството — вече оглавявано от Керенски — арестува Троцки и за пореден път отложи изборите за учредителното събрание. Доверието към болшевиките се увеличи, понеже те отдавна твърдяха, че временното правителство никога няма да проведе общонационални избори.

Тогава армията направи своя ход.

Генерал Корнилов беше казак с обръсната глава, за когото генерал Алексеев казваше, че има сърце на лъв и ум на овца. На девети септември Корнилов нареди на войските си да тръгнат срещу Петроград.

Съветът реагира бързо. Делегатите веднага решиха да съставят Комитет за борба с контрареволюцията.

„Един комитет нищо не означава“, губеше търпение Григорий. Изправи се, сдържайки гнева и страха си. Понеже беше представител на Първи картечен полк, останалите го слушаха с уважение, особено по военните въпроси.

— Няма смисъл от комитети, ако членовете им само ще държат речи — пламенно каза той. — Ако докладите, които току-що чухме, са верни, части от армията на Корнилов вече не са далеч от пределите на Петроград. Могат да бъдат спрени само със сила. — Григорий винаги носеше униформата си на старшина и беше въоръжен с пушка и пистолет. — Комитетът ще е излишен, ако не мобилизира работниците и войниците в столицата срещу метежа на армията.

Григорий знаеше, че единствено болшевишката партия е в състояние да мобилизира народа. Знаеха го и всички останали депутати, независимо от партийната си принадлежност. Накрая беше постигнато съгласие в комитета да влязат трима меншевики, трима есери и трима болшевики, в това число и Григорий. Всички обаче бяха наясно, че само болшевишките членове имат тежест.

Веднага след това решение, Комитетът за борба с контрареволюцията напусна заседателната зала. Григорий се занимаваше с политика вече от половин година и знаеше как да задвижи системата. Сега пренебрегна официалния състав на комитета и покани десетина човека, от които щеше да има полза, включително Константин от завода на Путилов и Исак от Първи картечен полк.

Съветът се беше преместил от Таврическия дворец в института Смолни, бивше девическо училище. Комитетът се събра в една класна стая на фона на рамкирани гобленчета и момичешки акварели.

Председателят попита:

— Имаме ли предложение за обсъждане?

Това беше глупост, обаче Григорий беше депутат достатъчно дълго, та да знае как да ги заобикаля. Той незабавно се залови да установи контрол над срещата и да накара комитета да се съсредоточи върху действията, а не върху думите.

— Да, другарю председател, ако позволите — подхвана той. — Според мен има пет неща, които трябва да свършим. — Винаги беше добре да номерираш задачите, понеже хората оставаха с усещането, че трябва да слушат до края. — Първо: мобилизация на войниците в Петроград срещу метежа на генерал Корнилов. Как можем да постигнем това? Предлагам другарят ефрейтор Исак Иванович да състави списък на основните казарми с имената на верните революционни водачи във всяка от тях. Щом определим кои са нашите съюзници, трябва да пратим писмо, в което да ги инструктираме да следват заповедите на този комитет и да се готвят да отблъснат метежниците. Ако Исак почне сега, той може да представи списъка и писмото пред нас след няколко минути.

Григорий помълча малко, колкото колегите му да кимнат. Взе това за одобрение и продължи.

— Благодаря. Другарю Исак, действайте. Второ, трябва да пратим вест до Кронщад. — Военноморската база на Кронщад, остров на двадесетина мили от брега, беше печално известна с жестокото отношение към моряците, особено към новобранците. Преди шест месеца моряците се бяха обърнали срещу своите мъчители и изтезаваха и убиха много офицери. Сега базата се беше превърнала в крепост на крайните политически убеждения. — Моряците трябва да се въоръжат, да се върнат в Петроград и да изпълняват нашите заповеди. — Григорий посочи един болшевишки депутат, за когото се знаеше, че е близък с моряците. — Другарю Глеб, ще се нагърбите ли с тази задача, с одобрението на комитета?

Глеб кимна и отговори:

— Ако не възразявате, ще подготвя писмо, което нашият председател да подпише, и лично ще го отнеса в Кронщад.

— Моля.

Членовете на комитета вече гледаха малко замаяно. Нещата се развиваха по-бързо от обичайното. Само болшевиките не бяха изненадани.

— Трето, трябва да организираме фабричните работници в отбранителни отряди и да ги въоръжим. Можем да вземем оръжия от арсеналите на армията и от оръжейните фабрики. На повечето работници ще им трябва някакво обучение по стрелба с огнестрелно оръжие и по военна дисциплина. Предлагам тази задача да се поеме от профсъюзите и от Червената гвардия. — Червеногвардейците бяха войници революционери или въоръжени работници. Не всички бяха болшевики, но по правило приемаха заповеди от болшевишките комитети. — Предлагам за това да отговаря другарят Константин от Путиловия завод. Той познава профсъюзните водачи във всички фабрики.

Григорий и останалите болшевики в комитета знаеха, че това превръща населението на града в революционна армия. Дали обаче останалите им колеги щяха да го разберат? В края на този процес, при положение, че разгромят контрареволюцията, щеше да е изключително трудно да разоръжат тази армия и да възстановят властта на временното правителство. Ако разсъжденията им стигнеха толкова далеч напред във времето, те можеха да опитат да смекчат или да предотвратят предложеното от Григорий. В момента обаче бяха съсредоточени само върху предотвратяването на военния преврат. Както обикновено, само болшевиките имаха стратегия.

— Да, ще направя списък — отговори Константин. Той щеше да отдаде предпочитание на болшевишките профсъюзни водачи, но те бездруго сега бяха най-ефективни.

— Четвърто — продължи Григорий. — Профсъюзът на железничарите трябва да направи всичко по силите си да попречи на придвижването на Корниловата армия. — Болшевиките доста се бяха потрудили да овладеят този профсъюз и сега имаха поне по един поддръжник във всяко локомотивно депо. Техните членове винаги се пишеха доброволци за места като ковчежник, секретар или председател. — Макар някои части от войската да се придвижват насам по шосе, повечето войници и боеприпаси ще трябва да дойдат с железницата. Профсъюзът трябва да се погрижи те да се забавят и да се отклонят далеч. Другарю Виктор, може ли комитетът да разчита на Вас да свършите това?

Виктор, представител на железничарите, кимна.

— Ще направя нарочен комитет в профсъюза, за да организираме възпрепятстването на придвижването на метежниците.

— Накрая, трябва да насърчим и другите градове да създадат комитети като нашия. Революцията трябва да бъде защитавана навсякъде. Може би останалите ни колеги могат да предложат с кои градове трябва да се свържем?

Това беше преднамерено отклоняване на вниманието, обаче колегите на Григорий се подлъгаха. Радостни, че имат какво да правят, членовете се надвикваха да предлагат имена на градове, където да се организират комитети за борба с контрареволюцията. Така те със сигурност нямаше да се вторачват в по-важните предложения на Григорий и да ги оспорват. Те така и не се замислиха за дългосрочните последици от въоръжаването на гражданите.

Исак и Глеб написаха писмата и получиха без обсъждане подписа на председателя. Константин състави списък на профсъюзните водачи във фабриките и започна да им праща съобщения. Виктор отиде да организира железничарите.

Комитетът подхвана спор по текста на писмото до съседните градове. Григорий се изниза. Постигна каквото искаше. Защитата на Петроград и на революцията вече беше в ход. И за нея отговаряха болшевиките.

Сега му бяха необходими достоверни сведения за местонахождението на контрареволюционната армия. Наистина ли имаше войски, които приближават южните покрайнини на Петроград? Ако беше така, то с тях трябваше да се разправят по-скоро, отколкото Комитетът за борба беше в състояние да го стори.

Той се отправи от института Смолни през моста към казармата на своя полк. Тук завари войниците, които вече се готвеха за сражение с метежниците на Корнилов. Взе бронирана кола, шофьор и трима верни на революцията войници и се отправи в южна посока през града.

В притъмняващия есенен следобед те криволичеха из южните покрайнини в търсене на нападащата армия. След няколко безплодни часа, Григорий реши, че има голяма вероятност докладите за придвижването на Корнилов да са били преувеличени. Във всеки случай, имаше вероятност да се натъкне само на някой преден отряд. Дори и така, важно беше този авангард да бъде спрян и Григорий продължи търсенето.

Накрая намериха една пехотна бригада, разположена на лагер в някакво училище.

Григорий помисли дали да не се върне в казармата и да доведе Първи картечен полк, който да нападне пехотинците. Но прецени, че може да се постъпи и по-добре. Рисковано беше, но ако успееше, щеше да спести много кръвопролития.

Намерението му беше да спечели чрез разговори.

Минаха покрай един апатичен часови и влязоха в игрището на училището. Григорий слезе от колата. Като предпазна мярка сложи щика на пушката си в положение за атака. После преметна оръжието. Чувстваше се уязвим, но се насили да изглежда безгрижен.

Неколцина войници се приближиха към него.

— Старшина, какво правите тук? — попита го един полковник.

Григорий не му обърна внимание и каза на някакъв ефрейтор:

— Другарю, трябва да разговарям с водача на вашия войнишки комитет.

— В тази бригада няма войнишки комитети, другарю — намеси се полковникът. — Върнете се в колата си и изчезвайте.

Но ефрейторът отвърна с нервозна дързост:

— Аз бях председател на комитета в моя взвод, другарю старшина. Преди да забранят комитетите, разбира се.

Лицето на полковника потъмня от гняв.

„Ето един умален образ на революцията“, помисли Григорий. „Кой ще надделее — ефрейторът или полковникът?“

Още войници дойдоха да слушат.

— Кажете ми тогава — обърна се Григорий към ефрейтора, — защо нападате революцията?

— Не, не, ние сме тук, за да защитаваме революцията.

— Някой ви е излъгал. — Григорий се обърна и повиши глас, за да го чуят и наоколо. — Премиерът, другарят Керенски, уволни генерал Корнилов. Корнилов обаче отказа да приеме това и ви праща да нападнете Петроград.

Разнесе се неодобрителен ропот.

Полковникът видимо се чувстваше неловко — той знаеше, че Григорий е прав.

— Стига лъжи! — избухна той. — Тръгвайте си веднага, старшина, иначе ще Ви застрелям.

— Не докосвайте оръжието си, полковник — отвърна Григорий. — Вашите хора имат право да чуят истината. — Той огледа умножаващата се тълпа. — Нали така?

— Да! — отвърнаха неколцина войници.

— Не че харесвам всичко, което Керенски прави — продължи Григорий. — Върна смъртното наказание и боя. Но той е нашият революционен водач. Докато вашият генерал Корнилов иска да разруши революцията.

— Лъжа! — ядоса се полковникът. — Войници, не разбирате ли? Този старшина е болшевик. Всички знаят, че Германия плаща на болшевиките!

— Откъде да знаем на кого да вярваме? — попита ефрейторът. — Вие казвате едно нещо, другарю старшина, обаче полковникът казва друго.

— Тогава не вярвайте нито на мен, нито на него — отговори Григорий. — Вървете и разберете сами. — Той отново повиши глас, за да го чуят всички. — Не е нужно да се криете в това училище. Отидете в най-близката фабрика и попитайте който и да е работник. Говорете с войниците, които ще срещнете по улиците. Скоро ще узнаете истината.

— Добра идея — кимна ефрейторът.

— Няма да правите нищо подобно — гневеше се полковникът. — Заповядвам ви да останете на място.

„Груба грешка“, помисли си Григорий.

— Вашият полковник не желае вие сами да разберете какво става. Не ви ли подсказва това, че той лъже?

Полковникът сложи ръка върху оръжието си.

— Бунтовни думи, старшина.

Войниците не откъсваха поглед от Григорий и полковника. В този повратен момент Григорий беше по-близо до смъртта от когато и да било.

Той осъзна, че е в неблагоприятно положение. Толкова се беше увлякъл в спора, че не помисли какво ще прави после. Пушката висеше на рамото му, но с вдигнат предпазител. Щяха да са му нужни няколко секунди да свали пушката от рамото си, да освободи неудобния предпазител и да хване оръжието в позиция за стрелба. Полковникът можеше да извади пистолета и да стреля много по-бързо. Григорий усети как го обзема страх и с усилие потисна желанието да се обърне и да побегне.

— Бунт ли? — отвърна той в опит да спечели време. Стараеше се страхът да не се отрази върху убедителността на тона му. — Когато един уволнен генерал тръгва срещу столицата, но войниците му отказват да нападнат законното правителство, кой е бунтовникът? Според мен това е генералът. Също и всички офицери, които искат да приведат в изпълнение неговите изменнически заповеди.

Полковникът извади пистолета.

— Махайте се, старшина. — После се обърна към хората си. — Войници, върнете се в училищната сграда и се съберете в салона. Помнете, в армията неподчинението е престъпление, а смъртното наказание е възстановено. Ще застрелям всеки, който откаже да изпълни заповедта.

Насочи пистолета към ефрейтора.

Григорий видя, че войниците са готови да се подчинят на властния, уверен и въоръжен офицер. В отчаянието си осъзна, че има само един изход. Трябваше да убие полковника.

Разбра как ще стане. Трябваше да е наистина много бърз, но предположи, че ще успее.

Сгрешеше ли, щеше да загине.

Смъкна пушката от лявото си рамо и, без да я прехвърля в дясната ръка, прониза полковника с всичка сила. Острият връх на дългия щик разкъса униформата и Григорий усети как потъва в мекия стомах. Полковникът извика от болка, но не падна. Въпреки раната, той се обърна и пистолетът му се изви в дъга. Натисна спусъка.

Не улучи.

Григорий натисна щика навътре и нагоре, в търсене на сърцето. Лицето на полковника се сгърчи, устата му се отвори, но не излезе звук. Падна на земята, все още с пистолета в ръка.

Григорий врътна щика и го измъкна.

Пистолетът падна от пръстите на полковника.

Всички гледаха как офицерът се гърчи в беззвучно страдание върху хилавата трева на игрището. Григорий освободи предпазителя, прицели се в сърцето на полковника и стреля два пъти. Полковникът не помръдна повече.

— Както казахте, полковник, присъдата е смърт — рече Григорий.