Кен Фолет
Крахът на титаните (134)

I

Етел не се беше замисляла за правата на жените, докато не се изправи в библиотеката на Тай Гуин, бременна и неомъжена, пред раболепния адвокат Солман, който й обясни нещата от живота. Предстоеше й да прекара най-хубавите години от живота си в борба за изхранването и отглеждането на детето на Фиц. Бащата не беше задължен да помага по никакъв начин. От тази несправедливост й се прииска да убие Солман.

Гневът й се разпали още повече от търсенето на работа в Лондон. Предлагаха й дадено място, само ако никой мъж не го искаше при това срещу половината или по-малко от заплатата за мъже.

А през годините, когато живя сред коравите, работливи и отчайващо бедни жени в Ийст Енд, войнстващият й феминизъм стана твърд като камък. Мъжете често прибягваха до измислицата, че в семейството съществува разделение на труда — мъжът работи, за да изкарва пари, докато жената се грижи за дома и децата. Действителността беше друга. Повечето жени, които Етел познаваше, работеха по дванадесет часа всеки ден и освен това гледаха дома и децата. Недохранени, отрудени и дрипави, те все пак успяваха да пеят, да се смеят и да обичат децата си. За Етел всяка една от тези жени имаше по-голямо право на глас от десетима мъже.

Толкова дълго се бори за това, че в средата на 1917 година, когато правото на глас за жените стана реална възможност, тя се почувства доста странно. Като дете беше питала „Какво ще бъде в рая?“ и така и не получи задоволителен отговор.

В средата на юни парламентът се съгласи да проведе дебати.

— Това е резултат от два компромиса — развълнувано обясни Етел на Бърни, когато прочете репортажа в Таймс. — Съвещанието при председателя на камарата, с което Аскуит искаше да се измъкне от въпроса, отчаяно се стремеше да избегне разприте.

Бърни даваше на Лойд закуска — препечена филийка, топната в сладък чай.

— Предполагам, че правителството се опасява жените да не почнат отново да се оковават за оградата.

Етел кимна.

— А ако политиците се забъркат в такава шумотевица, хората ще кажат, че не се съсредоточават върху това да спечелят войната. Затова комисията препоръча да се даде право на глас само на жените над тридесет години, които притежават имот или са съпруги на притежатели на имот. Което ще рече, че аз съм прекалено млада.

— Това е първият компромис — отговори Бърни. — А вторият?

— Според Мод кабинетът е бил разделен. — Военновременното правителство се състоеше от четирима министри и премиера Лойд Джордж. — Кързън очевидно е против нас. — Лорд Кързън, председателят на Камарата на лордовете, беше горд женомразец. Той водеше Обществото против правото на глас за жените. — Против е и Милнър. Обаче Хендерсън ни подкрепя. — Артър Хендерсън беше водач на Лейбъристката партия, чийто депутати подкрепяха жените, за разлика от повечето членове на партията. — Бонар Лоу е с нас, макар и хладно.

— Двама за, двама против и Лойд Джордж както обикновено иска да угоди на всички.

— Компромисът е, че ще се гласува свободно. — Това значеше, че правителството няма да нарежда на поддръжниците си как да гласуват.

— Следователно, каквото и да стане, няма да е по вина на правителството.

— Никой никога не е казвал, че Лойд Джордж не е хитър.

— Но той ви дава шанс.

— И само толкова. Имаме да водим кампания.

— Мисля, че ще забележиш промяна в отношението — оптимистично рече Бърни. — Правителството силно се стреми да вкара жените в производството на мястото на всички онези мъже които бяха изпратени във Франция, затова води енергична пропаганда колко добри са жените като шофьори на автобуси и работници във фабриките за боеприпаси. Така на хората им е по-трудно да кажат, че жените са по-долни.

— Надявам се да си прав — пламенно отвърна Етел.

Бяха женени от четири месеца и Етел не съжаляваше. Бърни беше умен, интересен и мил. Вярваха в едни и същи неща и работеха заедно за постигането им. На следващите общи избори Бърни навярно щеше да е кандидатът на Олдгейт от страна на Лейбъристката партия — когато и да се проведяха тези избори. Подобно на толкова много неща, и изборите трябваше да почакат до края на войната. Бърни щеше да е добър депутат, работлив и интелигентен. Етел обаче не знаеше дали лейбъристите могат да спечелят в Олдгейт. Настоящият депутат беше либерал, обаче от последните избори през 1910 година промените бяха големи. Дори и клаузата за избирателните права на жените да не се приемеше, останалите предложения на Съвещанието при председателя на камарата щяха да дадат право на глас на още много мъже от работническата класа.

Бърни беше добър човек, ала, за свой срам, Етел все още понякога мислеше с копнеж за Фиц, който не беше нито умен, нито интересен, нито мил, а и възгледите му бяха противоположни на нейните. Когато я връхлитаха подобни мисли, тя чувстваше, че не е по-добра от онези мъже, които въздишаха по танцьорките на кан-кан. Те се възбуждаха от чорапи, фусти и кюлоти с дантелки. Тя пък беше запленена от нежните ръце на Фиц, от сдържания му акцент и чистия му и леко парфюмиран мирис.

Но сега беше Ет Лекуит. Всички казваха „Ет и Бърни“ така, като казваха „кон и каруца“ или „хляб и мас“.

Тя обу обувчиците на Лойд, заведе го при бавачката и отиде в редакцията на Войнишка съпруга. Времето беше хубаво, а Етел беше изпълнена с надежди. „Ние можем да променим света“ — помисли тя. „Не е лесно, но е постижимо.“ Вестникът на Мод щеше да спечели поддръжка за законопроекта сред жените от работническата класа и щеше да се погрижи всички погледи да са приковани върху депутатите, по време на гласуването.

Мод вече беше в мизерната им редакция. Несъмнено новините я бяха накарали да дойде рано. Седеше зад старата мърлява маса. Облечена беше в люлякова лятна рокля и носеше издължена шапка с театрално дълго перо в средата. Повечето от тоалетите й бяха от преди войната, но тя все още се обличаше елегантно. Изглеждаше прекалено аристократична за това място, като състезателен кон в стопански двор.

— Трябва да подготвим специален брой — каза тя, докато дращеше в бележника си. — Сега пиша първата страница.

Етел се вълнуваше. Ето това й допадаше — действие. Седна от другата страна на масата и отговори:

— Ще се погрижа за останалите страници. Какво ще кажеш за една колонка относно това как читателите ни могат да помогнат?

— Да. Елате на нашето събрание, лобирайте пред вашия депутат, пишете до някой вестник, такива работи.

— Ще подготвя нещо. — Етел взе молив и извади бележник от чекмеджето.

— Трябва да мобилизираме жените срещу този законопроект — заяви Мод.

Етел застина с молива в ръка.

— Моля? Против ли каза?

— Разбира се. Правителството ще се престори, че дава на жените право на глас, а в същото време повечето от нас ще бъдем лишени от него.

Етел погледна през масата и видя заглавието, написано от Мод: „Гласувайте против този номер!“

— Чакай малко. — Етел не го приемаше като номер. — Може и да не е всичко, което искаме, но е по-добре от нищо.

Мод я изгледа гневно.

— По-лошо е от нищо. Този закон само претендира, че прави жените равни на мъжете.

Мод теоретизираше прекалено. Разбира се, по принцип беше неправилно да се дискриминират по-младите жени. Но точно сега това не беше важно. Ставаше дума за практическа политика. Етел каза:

— Виж, понякога реформата трябва да става стъпка по стъпка, правото на глас обхвана мъжете много бавно. Дори днес само около половината мъже имат право на глас…

Мод я прекъсна властно:

— Замисляла ли си се кои жени не са обхванати от законопроекта?

Мод имаше този недостатък — понякога проявяваше надменност. Етел се постара да не се обижда. Тя кротко отговори:

— Е, аз съм една от тези жени.

Мод не смекчи тона.

— Повечето от работничките във фабриките за боеприпаси — толкова важна част от войната — ще се окажат прекалено млади. Същото се отнася и до повечето медицински сестри, които рискуват живота си, докато се грижат за ранените войници във Франция. Вдовиците от войната няма да могат да гласуват въпреки страшната жертва, която са направили, ако се окаже, че живеят някъде под наем. Не виждаш ли, че целта на закона е да превърне жените в малцинство?

— Значи ти искаш кампания против закона?

— Разбира се!

— Това е лудост. — Етел се изненада и ядоса от това остро несъгласие със своята отдавнашна приятелка и колежка. — Съжалявам, обаче просто не виждам как можем да изискаме от депутатите да гласуват срещу нещо, за което сме се борили с десетилетия.

— Ние не правим това! — Мод се гневеше все повече. — Ние се борим за равенство, а това не е равенство. Ако се хванем на тази измама, ще останем встрани за още едно поколение!

— Не става дума за това, че ни мамят — раздразнително отвърна Етел. — Аз не се заблуждавам. Разбирам довода ти. Всъщност не е толкова трудно. Но преценката ти е неправилна.

— Нима? — сухо рече Мод и Етел внезапно забеляза приликата й с Фиц: братът и сестрата се придържаха към противоположни възгледи с еднакво упорство.

— Само си помисли за пропагандата на противниковата страна! Ще кажат „Ние си знаехме, че жените не са способни да решат. Затова те не могат да гласуват.“ За пореден път ще се подиграят с нас.

— Нашата пропаганда трябва да е по-добра от тяхната — безгрижно отговори Мод. — Просто трябва да обясним на всички много точно какво е положението.

Етел поклати глава.

— Грешиш. Тези неща са прекалено емоционални. От години се борим срещу правилото, че жените не могат да гласуват. Това е препятствието. Падне ли то, хората ще разглеждат бъдещите отстъпки само като подробности. Ще бъде сравнително лесно да получим сваляне на възрастовата граница и облекчаване на другите ограничения. Трябва да разбереш това.

— Не, не го разбирам — ледено рече Мод. Тя не обичаше да й казват, че трябва да разбере нещо. — Този закон е стъпка назад. Всеки, който го подкрепи, е предател.

Етел я гледаше гневно. Беше наранена.

— Не може да имаш предвид точно това.

— Моля те, не ме поучавай какво мога и какво не мога да имам предвид.

— Работим и се борим заедно от две години — отговори Етел и се просълзи. — Наистина ли си убедена, че ако не съм съгласна с теб, то предавам каузата за правото на глас на жените?

Мод беше непреклонна.

— Съвсем категорично.

— Много добре — отговори Етел и, без да знае какво друго може да направи, излезе от редакцията.