Кен Фолет
Крахът на титаните (13)

II

Григорий Пешков гледаше как по-малкият му брат Лев взима парите на високия американец. Лев имаше хубаво лице и излъчваше момчешки ентусиазъм, като че единствената му цел беше да демонстрира умението си. Григорий усети познатия пристъп на безпокойство. Един ден, боеше се той, чарът на Лев нямаше да е достатъчен, за да го опази от беди.

— Това е проверка на паметта — каза Лев на английски. Беше научил думите наизуст. — Вземете коя да е карта.

Трябваше да надвиква шума от фабриката — трясъка на тежки машини, съскащата пара, хора, които си крещяха заповеди и въпроси.

Посетителят се казваше Гас Дюър. Носеше сако, жилетка и панталони от фин сив вълнен плат. Григорий особено се беше заинтересувал от него, защото американецът идваше от Бъфало.

Дюър беше дружелюбен младеж. Сви рамене, взе карта от тестето на Лев и я погледна.

— Сложете я на тезгяха, с лице надолу — каза Лев.

Дюър постави картата върху грубия дървен тезгях.

Лев извади от джоба си една рубла и я сложи върху картата.

— Сега сложете долар. — Номерът минаваше само с богати посетители.

Григорий знаеше, че Лев вече е подменил картата. В ръката му, скрита от рублата, се намираше различна карта. Трикът, който брат му беше усвоил с цената на много упражнения, се състоеше в това да вземеш първата карта и да я скриеш в дланта си веднага, след като оставиш рублата и другата карта.

— Сигурен ли сте, че можете да си позволите да загубите долар, господин Дюър?

Дюър се усмихна, както жертвите винаги правеха в този момент.

— Мисля, че да.

— Помните ли картата си? — Лев всъщност не знаеше английски. Можеше да повтаря всички тези фрази и на немски, френски и италиански.

— Петица пика — каза Дюър.

— Грешка.

— Съвсем сигурен съм.

— Обърнете я.

Дюър го стори. Дама спатия.

Лев грабна долара и рублата си.

Григорий затаи дъх. Идваше опасният момент. Щеше ли да се оплаче американецът, че е бил ограбен от Лев?

Дюър само се подсмихна тъжно и измърмори:

— Хвана ме.

— Знам и друга игра — каза Лев.

Стига толкова — момчето си насилваше късмета. Макар Лев да беше на двайсет, Григорий още трябваше да го защитава.

— Не играйте срещу брат ми — обърна се Григорий към Дюър на руски. — Винаги печели.

Дюър с усмивка отвърна колебливо на същия език:

— Добър съвет.

Дюър беше първият от малката групичка, която обхождаше Путиловския машиностроителен завод. Това беше най-голямата фабрика в Санкт Петербург и в нея работеха тридесет хиляди мъже, жени и деца. Григорий трябваше да ги разведе из своята малка, но важна част от фабриката, която произвеждаше локомотиви и други тежки машини. Самият той беше началник на цеха за влакови колела.

Нямаше търпение да разговаря с Дюър за Бъфало. Преди обаче да зададе първия си въпрос, се появи Канин, началникът на леярския цех. Квалифициран инженер, Канин беше висок, слаб и оплешивяващ.

С него вървеше втори посетител. По дрехите Григорий позна, че това е британският лорд. Облеклото му беше като на руски аристократ — фрак и цилиндър. Може би управляващите се обличаха еднакво по целия свят.

Бяха казали на Григорий, че това е граф Фицхърбърт. Младежът не беше виждал по-красив мъж. Графът имаше черна коса и проницателни зелени очи. Работничките го зяпаха като божество.

Канин се обърна към Фицхърбърт на руски.

— Тук произвеждаме по два нови локомотива на седмица — гордо рече той.

— Изключително — отвърна англичанинът.

Григорий разбираше защо тези чужденци са толкова любопитни. Четеше вестниците и посещаваше лекции и семинари на Болшевишкия комитет на Санкт Петербург. Произведените тук локомотиви имаха важно значение за отбранителните възможности на Русия. Посетителите може и да си даваха вид, че просто любопитстват, но всъщност събираха военна информация.

Канин представи Григорий.

— Нашият Пешков е шампионът по шах на фабриката.

Макар и началство, Канин беше свестен.

Фицхърбърт се държеше очарователно. Размени няколко думи с Варя, около петдесетгодишна жена с посивяла коса, прибрана под забрадка.

— Много любезно от Ваша страна да ни покажете работното си място — каза той жизнерадостно на правилен руски със силен акцент.

Варя, същинско женище, мускулеста и с тежка гръд, се изхихика като ученичка.

Всичко беше готово за демонстрацията. Григорий беше заредил вагрянката със стоманени слитъци, беше запалил пещта и сега металът беше разтопен. Но чакаха още един гост — съпругата на графа, за която се говореше, че е рускиня. Това обясняваше познанията му по руски, необичайни за чужденец.

Григорий искаше да разпита Дюър за Бъфало, ала преди да успее, влезе един от директорите на фабриката, граф Маклаков, млад мъж, облечен като Фицхърбърт. Маклаков очевидно беше пленен от гостенката си и се усмихваше, тихо й говореше и без нужда докосваше ръката й. Тя беше изключително красива, с руси къдри и кокетно приведена глава.

Григорий я позна начаса. Княгиня Беа.

Сърцето му прескочи и му прилоша. Бързо потисна грозния спомен, който се надигна от далечното минало. След това погледна към брат си, както правеше в опасни ситуации. Щеше ли Лев да си спомни? Той беше само на шест тогава. Младежът гледаше княгинята с любопитство, като че опитваше да си спомни къде я е виждал. Пред погледа на Григорий лицето на Лев се измени — той си припомни. Пребледня болезнено, а след това внезапно пламна от гняв.

Григорий вече стоеше до него.

— Стой спокойно — прошепна му. — Не говори. Помни, отиваме в Америка — нищо не бива да ни попречи!

Лев издаде звук на отвращение.

— Върни се в конюшнята — нареди му Григорий. Лев беше коняр — във фабриката ползваха много коне.

Лев задържа още миг изпепеляващия си поглед върху княгинята, която очевидно не ги помнеше. Накрая се обърна и се отдалечи. Опасността отмина.

Григорий започна демонстрацията. Кимна на Исак, мъж на неговата възраст и капитан на футболния отбор на фабриката. Исак отвори калъпа. После двамата с Варя вдигнаха полиран дървен шаблон на влаково колело. Самият шаблон беше твърде умело изработен, със спици с елипсовиден профил, скосени от главината към фланеца. Колелото беше за голям локомотив 4-6-4 и бе високо почти колкото двамата работници.

Притиснаха го в дълбоко корито, пълно с отливна смес от влажен пясък. Върху шаблона Исак сложи друга чугунена форма, която очерта шините и фланеца. Накрая затвориха голямата форма отгоре.

След малко я отвориха отново и Григорий огледа вдлъбнатината, направена от шаблона. Не се виждаха неравности и дефекти. Поля отливната смес с мазна черна течност и отново затвориха формата.

— Моля, отдръпнете се на безопасно разстояние — подкани той гостите. Исак премести улея, водещ от вагрянката, над фунията върху калъпа. Тогава Григорий дръпна ръчката и вагрянката се наклони.

Разтопената стомана се заизлива бавно във формата. От дупките в нея със съскане се измъкна пара от влажния пясък. Григорий знаеше от опит кога да вдигне вагрянката обратно и да прекрати изливането.

— Следващата стъпка е да се дооформи колелото — обясни той. — Понеже горещият метал изстива бавно, съм приготвил друго колело, което изляхме по-рано.

Вече го бяха поставили на един струг и Григорий кимна на Константин, стругаря, син на Варя. Той беше висок и мършав интелектуалец с рошава черна коса и председателстваше болшевишките семинари. Двамата с Григорий бяха най-добри приятели. Стартира електрическия мотор и завъртя колелото с голяма скорост. Започна да го оформя с пила.

— Моля, стойте настрани от струга — предупреди гостите Григорий, надвиквайки воя на машината. — Ако го докоснете, може да загубите пръст, както се случи с мен, когато бях на дванайсет. — Безименният пръст на лявата му ръка представляваше грозно чуканче. Забеляза как граф Маклаков го гледа с раздразнение. Графът не обичаше да му се напомня за човешката цена на печалбите му. Княгиня Беа пък изглеждаше поравно отвратена и заинтригувана, и Григорий се зачуди дали тя не таи някакъв нездрав интерес към нищетата и страданието. Необичайно беше за една дама да обикаля фабрики.

Даде знак на Константин и той спря струга.

— Следва да проверим размерите на колелото с шублер — вдигна инструмента той. — Колелата на влаковете трябва да имат еднакви размери до милиметър. Ако диаметрите на две от тях се разминават с повече от една шестнадесета от инча, което е горе-долу дебелината на върха на молив, колелото трябва да се претопи и да се направи отново.

Фицхърбърт попита на развален руски:

— Колко колела можете да направите на ден?

— Средно по шест-седем, без да броим дефектните.

Американецът също се намеси:

— Какво е работното ви време?

— От шест сутринта до седем вечерта. От понеделник до събота. В неделя ни е позволено да ходим на църква.

Едно малко момче влетя в работилницата, преследвано от викаща жена, вероятно майка му. Григорий посегна към малкия, за да го дръпне от пещта. Момчето му се изплъзна и се заби в княгиня Беа. Ниско остриганата му глава звучно я халоса в ребрата. Тя болезнено пое дъх. Момчето спря рязко, зашеметено. Княгинята яростно отметна ръка и го зашлеви така, че то се олюля и Григорий се побоя да не падне. Американецът каза нещо рязко на английски, а тонът му беше изненадан и възмутен. В следващия миг майката грабна детето в силните си ръце и се извърна.

Канин изглеждаше уплашен, вероятно подозираше, че ще обвинят него. Побърза да каже на княгинята:

— Ваше най-високо превъзходителство, ранена ли сте?

Княгиня Беа беше видимо ядосана, обаче пое дълбоко дъх и отвърна:

— Няма ми нищо.

Съпругът й и графът я доближиха притеснени. Само Дюър остана на място, а по лицето му бяха застинали отвращение и неодобрение. „Шокиран беше от шамара“, отгатна Григорий и се зачуди всички американци ли са толкова мекушави. Един шамар нищо не значеше — Григорий и Лев редовно получаваха бой с пръчки като деца във фабриката.

Гостите почнаха да се разотиват. Григорий се боеше да не изпусне възможността да разпита посетителя от Бъфало. Дръзко докосна ръкава на Дюър. Руски аристократ би реагирал с възмущение и би го изблъскал или ударил заради наглостта му, но американецът се обърна към него с учтива усмивка.

— Вие сте от Бъфало, Ню Йорк, господине?

— Точно така.

— Двамата с брат ми пестим, за да заминем за Америка. Ще живеем в Бъфало.

— Защо там?

— Тук, в Санкт Петербург, има едно семейство, което ще ни осигури документите — срещу заплащане, разбира се, и са ни обещали работа при техни роднини в Бъфало.

— Кои са те?

— Фамилията е Вялови. — Вялови бяха бандити, макар да имаха и законен бизнес. Не можеше да им се вярва напълно, затова Григорий искаше независим източник да потвърди това, което знаеше от тях. — Господине, семейство Вялови от Бъфало наистина ли са богати и важни?

— Да — отвърна Дюър. — В баровете и хотелите на Йосиф Вялов работят няколкостотин души.

— Благодаря Ви. — Григорий си отдъхна. — Добре е да знам това.