Кен Фолет
Крахът на титаните (129)

II

Гас Дюър имаше усещането, че възложената му от президента европейска мисия е провал.

— Провал ли? — възкликна Удроу Уилсън. — Не е провал, по дяволите! Ти накара немците да предложат мир. Не е твоя вината, че британците и французите им казаха да се разкарат. Можеш да заведеш коня на реката, но не можеш да го накараш да пие.

Въпреки това истината беше, че Гас не съумя да доведе двете страни дори до предварителни разговори.

Затова той гореше от желание да успее в следващата задача, която Уилсън му възложи.

— В Бъфало металообработващата фабрика е затворена заради стачка — каза президентът. — Имаме кораби и самолети и военни машини, спрени на поточните линии в очакване на витлата и перките, които правят в Бъфало. Ти си оттам, иди горе и ги върни на работа.

Първата вечер, когато се върна в родния град, Гас отиде на вечеря у Чък Диксън, негов някогашен съперник за симпатиите на Олга. Чък и съпругата му, Дорис, имаха викторианска къща на авеню „Елмууд“, успоредно на „Делауеър“ и всяка сутрин Чък вземаше влака по околовръстната линия, за да иде на работа в банката на баща си.

Дорис беше хубаво момиче, приличаше малко на Олга, и докато наблюдаваше младоженците, Гас се питаше доколко би му харесал уседналият семеен живот. Някога мечтаеше всяка сутрин да се буди до Олга, но това беше преди две години. Днес очарованието на Олга вече не му действаше и той смяташе, че предпочита ергенския си апартамент на „Шестнадесета“ улица във Вашингтон.

Когато седнаха да хапнат пържоли и картофено пюре, Дорис попита:

— Какво стана с обещанието на президента Уилсън да не ни намесва във войната?

— Трябва да му отдадеш дължимото — меко отвърна Гас. — В продължение на три години той се бори за мир. Те просто не искат да чуят.

— Това не означава, че ние трябва да се включим в сраженията.

Чък нетърпеливо се намеси:

— Скъпа, германците потапят американски кораби!

— Тогава кажете на американските кораби да не влизат в зоната на бойните действия! — Дорис изглеждаше сърдита и Гас допусна, че двамата с Чък са водили този спор и преди. Несъмнено гневът й се подхранваше от страха, че Чък може да постъпи в армията.

За самия Гас тези въпроси бяха прекалено нюансирани, та да може страстно да се произнася кое е правилно и кое е погрешно. Той внимателно отговори:

— Да, това е една възможност, която президентът обмисли. Но това означава да приемем, че е във властта на Германия да определя къде американските кораби могат и къде не могат да плават.

— Ние не можем да бъдем разигравани така нито от Германия, нито от някой друг! — раздразнено рече Чък.

Дорис беше несъкрушима.

— Ако това ще спаси живот, защо не?

— Като че ли повечето американци са на мнението на Чък — каза Гас.

— Това не означава, че са прави.

— Уилсън вярва, че президентът трябва да се отнася към общественото мнение така, както платноходът се отнася към вятъра — използва го и никога не върви право срещу него.

— Тогава защо ни е мобилизация? Това заробва американските мъже!

Чък отново се намеси.

— Не намираш ли, че е честно всички ние да имаме равна отговорност в това да се сражаваме за страната ни?

— Ние имаме професионална армия. Тези мъже поне са във войската доброволно.

— Армията ни се състои от сто и тридесет хиляди души — отговори Гас. — В тази война това е нищо. Ще ни трябва поне един милион.

— Още хора, които да загинат — каза Дорис.

— Казвам ти, в банката адски се радваме — обясни Чък. — Дали сме назаем много пари на американски компании, които снабдяват Антантата. Ако германците спечелят и англичаните и жабарите не могат да си платят дълговете, ще сме в голяма беда.

Дорис се умисли.

— Не знаех това.

Чък я потупа по ръката.

— Не се тревожи, скъпа. Това няма да стане. Съюзниците ще спечелят, особено с помощта на Съединените щати.

— Имаме и още една причина да воюваме — додаде Гас. — Когато войната свърши, Съединените щати ще могат да участват на равна нога в следвоенното уреждане. Това може и да не звучи много важно, но мечтата на президента Уилсън е да се създаде едно общество на народите, което да решава бъдещите спорове без да се налага да се избиваме едни други. — Той погледна Дорис. — Ти би трябвало да поддържаш тази идея.

— Сигурно.

Чък смени темата.

— Какво те води у дома, Гас? Като оставим настрана желанието да обясниш решенията на президента на нас, простите хорица.

Гас им разказа за стачката. Говореше лековато, като на светска вечеря, но всъщност се тревожеше. Металообработващото предприятие на Бъфало беше много важно за войната, а той не беше сигурен как може да върне хората на работа. Малко преди преизбирането си Уилсън беше уредил националната железопътна стачка и явно си мислеше, че намесата в индустриалните спорове е естествена част от политическия живот. За Гас това беше тежка отговорност.

— Знаеш кой притежава предприятието, нали? — попита Чък. Гас беше проверил.

— Вялов.

— А кой го управлява от негово име?

— Не знам.

— Зет му, Лев Пешков.

— О, не знаех това — отговори Гас.