Кен Фолет
Крахът на титаните (126)

V

Валтер вървеше от гарата по крайбрежния булевард към Гранд Хотел. Беше тъмно и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Трябваше да се радва — бе подкупил Ленин! Вместо това имаше усещането, че всичко е напразно. Освен това беше по-потиснат от обичайното от мълчанието на Мод. Имаше поне десет възможни причини да не му изпрати писмо. Не трябваше да си представя най-лошото. Ала той самият беше стигнал достатъчно близо до това да се влюби в Моника. Защо тогава и с Мод да не се случи нещо подобно? Не можеше да не си мисли, че тя го е забравила.

Реши тази вечер да се напие.

На рецепцията на хотела го очакваше машинописна бележка: „Моля, отбийте се в апартамент 201, където някой има съобщение за Вас“. Валтер предположи, че го очаква някой чиновник от външното министерство. Може да бяха променили мнението си относно подкрепата за Ленин. Ако беше така, то бяха закъснели.

Качи се по стълбите и почука на вратата на апартамент 201. Отвътре долетя приглушен глас на немски.

— Да?

— Валтер фон Улрих.

— Влезте, отворено е.

Валтер влезе и затвори вратата. Помещението беше осветено от свещи.

— Някой имал съобщение за мен? — обади се той и се взря в сумрака. Някаква фигура се надигна от стола. Беше жена, застанала с гръб към него. Нещо в нея накара сърцето му да прескочи един удар. Жената се обърна.

Беше Мод.

Валтер зяпна и застина.

— Здравей, Валтер — каза Мод.

После вече не можа да се овладее и се хвърли в прегръдките му.

Познатият й аромат изпълни ноздрите му. Целуна косите й и я погали по гърба. Не можеше да говори, понеже се боеше да не заплаче. Притискаше тялото й и едва успяваше да повярва, че наистина е тя, наистина я прегръща и я докосва — за това беше копнял до болка през последните три години. Мод вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи. Той се вгледа в лицето й, опивайки се от него. Беше същата, но някак по-различна — по-слаба, с най-фини бръчици под очите, каквито преди нямаше, ала с познатия пронизващ умен поглед.

— „Лицето ми безкрайно дълго гледа, като че искаше да го рисува“^[1] — каза тя на английски.

Валтер се усмихна.

— Не сме Хамлет и Офелия, затова те моля да не полудяваш.

— Мили Боже, как ми липсваше.

— И ти на мен. Надявах се на писмо. А това! Как успя?

— Обясних на паспортната служба, че смятам да интервюирам скандинавските политици относно правото на глас на жените. После срещнах и вътрешния министър на едно тържество и му казах няколко думи на ухо.

— Как стигна дотук?

— Все още има пътнически параходи.

— Но това е толкова опасно — нашите подводници потапят всички кораби.

— Знам. Поех риска. Бях отчаяна. — Тя отново заплака.

— Ела и седни.

Валтер обгърна с ръка кръста й и я отведе до дивана.

— Не — отвърна Мод, докато сядаха. — Преди войната чакахме твърде дълго. — Взе го за ръка и го поведе през вътрешната врата към спалнята. В камината пращеше огън. — Да не губим повече време. Ела в леглото.