Кен Фолет
Крахът на титаните (122)

I

В един мек пролетен ден Валтер се разхождаше с Моника из градината на дома на фон дер Хелбард в Берлин. Къщата беше голяма и градината беше просторна, с павилион за тенис, писта за боулинг, място за езда и детска площадка с люлки и пързалка. Валтер си спомни как е идвал тук като дете и градината му се е струвала рай. Днес обаче това не беше идилично място за игра. Всички коне, с изключение на най-старите, бяха реквизирани от армията. Пилци дращеха по плочите на терасата. Майката на Моника угояваше прасе в павилиона. На боулинга пасяха кози и се носеше мълва, че графинята лично ги дои.

Но старите дървета се раззеленяваха, слънцето грееше и Валтер се беше съблякъл по риза и жилетка и беше преметнал сакото си през рамо. Майка му би останала недоволна, че се е разсъблякъл толкова, но сега тя беше в къщата и клюкарстваше с графинята. Грета беше излязла да се разхожда с Валтер и Моника, обаче си измисли някакво извинение и ги остави сами — още нещо, което госпожа фон Улрих не би одобрила, поне на теория.

Моника имаше куче на име Пиер. Беше обикновен пудел с дълги крака, грациозен, с гъста и къдрава ръждивокафява козина и светлокафяви очи. Валтер не можеше да не си мисли, че кучето прилича малко на стопанката си, колкото и красива да бе тя.

Харесваше му как Моника се отнася с кучето. Не го глезеше, не го хранеше с огризки и не му говореше лигаво, както правеха някои момичета. Просто го оставяше да ходи подире й и от време на време му хвърляше една стара топка за тенис, за да й я донесе.

— Голямо разочарование от русите — каза тя.

Валтер кимна. Правителството на княз Лвов беше обявило, че русия ще продължи участието си във войната. Източният фронт на Германия нямаше да се облекчи и нямаше да има подкрепления за Франция. Войната щеше да продължи да се точи.

— Единствената ни надежда е правителството на Лвов да падне и мирната фракция да дойде на власт — отговори Валтер.

— Възможно ли е?

— Трудно е да се прецени. Левите революционери все още искат хляб, мир и земя. Правителството обеща демократични избори за учредително събрание. Но кой ще спечели?

Валтер взе една пръчка и я хвърли на Пиер. Кучето излетя сред нея и гордо я донесе. Валтер се наведе да го потупа по главата и когато се изправи, Моника стоеше много близо до него.

— Харесвам те, Валтер — каза тя, а кехлибарените й очи го гледаха открито. — Имам чувството, че винаги ще имаме за какво да говорим.

Валтер имаше същото чувство и знаеше, че ако опита да я целуне, тя ще му позволи.

Отстъпи назад и отговори:

— И аз те харесвам. Харесвам и кучето ти. — Засмя се, за да покаже, че се шегува.

Въпреки това виждаше, че Моника е наранена. Тя прехапа устна и се извърна. Беше проявила възможно най-голямата дързост, която можеше да си позволи едно добре възпитано момиче, а той я отблъскваше.

Продължиха да се разхождат. След дълго мълчание Моника Каза:

— Питам се каква ли е твоята тайна.

„Божичко“, рече си Валтер, „проницателна е.“

— Нямам тайни — излъга той. — А ти?

— Нищо, което си струва да се споделя. — Тя се пресегна и почисти нещо от рамото му. — Пчела.

— Твърде рано е за пчели.

— Може би и лятото ще дойде рано.

— Не е чак толкова топло.

Моника се престори, че потръпва.

— Прав си. Хладно е. Би ли ми донесъл нещо да се наметна? Ако отидеш в кухнята и помолиш прислужницата, тя ще намери.

— Разбира се.

Не беше хладно, но възпитаните мъже никога не отказваха подобни молби, колкото и да бяха капризни. Моника очевидно искаше да остане за малко сама. Валтер тръгна към къщата. Трябваше да я отблъсне, но му беше мъчно, че я наранява. Двамата наистина си подхождаха — майките им бяха съвършено прави — и очевидно Моника не можеше да разбере защо той продължава да я отблъсква.

Влезе в къщата и слезе по задните стълби в сутерена, където откри една възрастна камериерка с черна рокля и дантелена шапчица. Жената отиде да намери шал.

Валтер изчака в салона. Къщата беше обзаведена в модерния Югендщил, който слагаше край на обичания от неговите родители рококо и даваше предпочитание на добре осветените помещения в меки цветове. Салонът имаше колони, беше облицован в хладен сив мрамор и беше застлан със светъл килим.

На Валтер му се струваше, че Мод е на милиони километри от него, на друга планета. И в известен смисъл това беше истина, понеже предвоенният свят никога нямаше да се върне. Не беше виждал съпругата си и нямаше вести от нея вече от почти три години. Може би никога повече нямаше да я срещне. Макар образът й да не избледняваше в ума му — той никога нямаше да забрави страстта им — Валтер с притеснение беше установил, че вече не помни дребните подробности от времето с нея: как беше облечена, къде се намираха, когато се целуваха или се държаха за ръце или какво ядяха и пиеха и за какво разговаряха на всички онези безкрайно подобни лондонски увеселения. Понякога му минаваше мисълта, че войната в известен смисъл ги е развела. Но пропъждаше това хрумване — то беше срамно и нелоялно.

Прислужницата донесе жълт кашмирен шал. Валтер се върна при Моника, която седеше на един пън с Пиер в краката си. Валтер й подаде шала и тя обгърна раменете си с него. Цветът й подхождаше — караше очите й да блестят и кожата й да сияе.

Изразът на лицето й беше особен. Подаде му портфейл.

— Трябва да е паднал от сакото ти.

— О, благодаря.

Валтер прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото, което още носеше провесено на рамото си.

— Да се връщаме в къщата — предложи Моника.

— Както искаш.

Настроението й се беше променило. Може би просто беше решила да се откаже от Валтер. Или беше станало нещо друго?

Плашеща мисъл мина през ума на Валтер. Портфейлът му наистина ли беше паднал? Или тя го беше измъкнала като джебчийка когато беше пропъдила онази съмнителна пчела от рамото му?

— Моника — подхвана той, спря и се обърна с лице към нея, — ти надзърна ли в портфейла ми?

— Ти каза, че нямаш тайни — отговори тя и се изчерви силно.

Трябва да беше видяла изрезката от вестник с текста „Лейди Мод винаги се облича по последната мода.“

— Крайно невъзпитано от твоя страна — ядосано каза Валтер. Ядосваше се преди всичко на себе си. Не трябваше да пази тази обвиняваща снимка. Щом Моника можеше да разбере значението й, значи и други можеха. И тогава той щеше да бъде опозорен и изхвърлен от армията. Можеха да го обвинят в измяна и да го хвърлят в затвора или дори да го застрелят.

Постъпил беше глупаво. Но знаеше, че няма да изхвърли снимката. Само това имаше от Мод.

Моника положи длан на ръката му.

— Никога през живота си не съм правила подобно нещо и се срамувам. Но трябва да разбереш, че бях отчаяна. Валтер, бих могла да се влюбя в теб така лесно и знам, че и ти би могъл да ме обикнеш — виждам го в очите ти и в усмивката ти, когато ме видиш. А ти нищо не ми каза! — Тя се просълзи. — Това направо ме влудяваше.

— Съжалявам за това. — Валтер вече не беше ядосан. Моника беше минала границите на приличието и беше разкрила сърцето си пред него. Много му беше мъчно за нея, мъчно му беше и за двама им.

— Просто трябваше да разбера защо продължаваш да се отвръщащ от мен. Сега, естествено, знам. Тя е красива. Дори малко прилича на мен. — Моника изтри сълзите си. — Намерила те е преди мен, това е всичко. — Взря се във Валтер с проницателните си лешникови очи. — Предполагам, че сте сгодени.

Валтер не можеше да лъже някого, който е бил толкова честен с него. Не знаеше какво да каже.

Моника отгатна причината за колебанието му.

— Боже мой! Женени сте, нали?

Това беше катастрофа.

— Ако някой друг разбере, ще съм в голяма беда.

— Знам.

— Надявам се, че мога да ти имам доверие?

— Как можеш да питаш? Ти си най-добрият мъж, когото съм срещала. Няма да направя нищо, което би ти навредило. Никога няма да кажа и една дума.

— Благодаря ти. Знам, че ще спазиш обещанието си.

Моника погледна настрани и пропъди сълзите си.

— Да влизаме.

В преддверието каза:

— Ти върви. Трябва да си наплискам лицето.

— Добре.

— Надявам се… — гласът й се задави в плач. — Надявам се тя да знае колко е щастлива — прошепна Моника. После се обърна и тихо влезе в някаква стая.

Валтер облече сакото си, овладя се и се качи по мраморното стълбище. Салонът беше издържан в същия ненатрапчив стил, в светло дърво и бледи синьо-зелени завеси. „Родителите на Моника имат по-добър вкус от моите“, реши той.

Майка му го погледна и начаса разбра, че нещо не е наред.

— Къде е Моника? — остро попита тя.

Валтер вдигна вежда. Не беше присъщо на майка му да задава въпроси, чийто отговор можеше да е „Отиде до тоалетната“. Очевидно беше напрегната.

— Ще се присъедини към нас след няколко минути — отговори той тихо.

— Погледни това — обади се Ото и размаха лист. — От кабинета на Цимерман току-що ми го пратиха за коментар. Онези руски революционери искат да минат през Германия. Що за нахалство! — Вече беше пийнал няколко чашки шнапс и се намираше в малко енергично настроение.

Валтер вежливо запита:

— Кои ще да са тези революционери, татко? — Всъщност не го беше грижа, но се радваше, че получи тема за разговор.

— Онези в Цюрих! Мартов и Ленин и пасмината им. Предполага се, че сега, когато свалиха царя, в Русия има свобода на словото, и те искат да си идат у дома. Но не могат да се доберат дотам!

Конрад фон дер Хелбард, бащата на Моника, замислено рече:

— Сигурно не могат. Няма как да стигнат от Швейцария до Русия, без да минат през Германия — всяко друго трасе по суша би ги принудило да минават през бойно поле. Но все още има параходи от Англия през Северно море до Швеция, нали?

— Има — отвърна Валтер, — но те няма да рискуват да минат оттам. Британците задържаха Троцки и Бухарин. А през Франция или Италия ще е още по-лошо.

— Значи не могат да мръднат! — победоносно заяви Ото.

— Татко, какъв съвет ще дадеш на външния министър Цимерман? — попита Валтер.

— Да откаже, разбира се. Не искаме тази зараза да тръгне и по нашия народ. Кой знае какви неприятности ще забъркат тези дяволи в Германия.

— Ленин и Мартов — умислено рече Валтер. — Мартов е меншевик, обаче Ленин е болшевик. — Немското разузнаване живо се интересуваше от руските революционери.

— Болшевики, меншевики, социалисти, революционери, всичките са еднакви — отвърна Ото.

— Не, не са. Болшевиките са най-крайни.

— Още по-добра причина да ги държим по-далеч от нашата страна — сърцато се намеси майката на Моника.

Валтер не обърна внимание.

— По-важното е, че болшевиките зад граница са по принцип по-крайни от болшевиките в Русия. Петербургските болшевики подкрепят правителството на княз Лвов, докато другарите им в Цюрих — не.

— Откъде знаеш такива неща? — попита Грета.

Валтер знаеше, понеже четеше докладите на немските шпиони в Швейцария, които прихващаха пощата на революционерите.

Но отговори друго.

— Преди няколко дни в Цюрих Ленин държа реч, в която отхвърли временното правителство.

Ото презрително изсумтя, но Конрад фон дер Хелбард се приведе напред.

— Какво сте си наумили, млади човече?

— Като отказваме на революционерите разрешение да минат през Германия, ние защитаваме Русия от техните подривни идеи — отговори Валтер.

— Обясни, моля те — озадачено каза майка му.

— Предлагам ние да помогнем на тези опасни хора да се върнат у дома. Веднъж озовали се там, те или ще опитат да подкопаят руското правителство и така ще унищожат възможността му да води война, или ще вземат властта и ще сключат мир. И в двата случая Германия печели.

Всички помълчаха и обмислиха чутото. После Ото шумно се разсмя и плесна с ръце:

— Ето това е моят син! Все пак у него има нещо от стареца!