Кен Фолет
Крахът на титаните (120)

VI

В петък разговорите в Екатерининската зала в Таврическия дворец протичаха безцелно. Две-три хиляди мъже и няколко жени се тълпяха в помещението и въздухът тежеше от тютюнев дим и смрадта на немитите войници. Чакаха да чуят какво ще предприеме царят.

Разговорите често бяха прекъсвани за съобщения. Някои не бяха важни — войник ставаше да каже, че батальонът му е създал комитет и е арестувал полковника. Друг път дори не бяха съобщения, а речи, в които се призоваваше за защита на революцията.

Но Григорий веднага разбра, че нещо различно се случва, когато един сивокос старшина се качи на трибуната с поаленяло лице и останал без дъх. Държеше лист хартия и призоваваше за тишина.

Бавно и на висок глас той заговори:

— Царят е подписал документ…

Овациите започнаха още след тези думи. Старшината извиси глас:

— … по силата на който се отказва от короната.

Овациите прераснаха в рев. Григорий беше във възторг. Нима наистина се беше случило? Нима мечтата се беше сбъднала?

Старшината вдигна ръка за тишина. Още не беше свършил.

— … и заради крехкото здраве на дванадесетгодишния си син Алексей той е посочил за наследник великия княз Михаил, по-младия брат на царя.

Аплодисментите се превърнаха в недоволни викове.

— Не! — изкрещя Григорий и гласът му се изгуби сред хилядите.

След няколко минути залата почна да утихва и тогава отвън се чу още по-могъщ рев. Тълпата в двора трябва да беше узнала същата новина и я приемаше със същото негодувание.

— Временното правителство не бива да приема това — каза Григорий на Константин.

— Съгласен съм. Да идем да им кажем.

Излязоха от залата на съвета и прекосиха двореца. Министрите от новосформираното правителство заседаваха в залата на стария временен комитет. Всъщност, правителството беше съставено от почти същите хора, доста обезпокоително. Вече обсъждаха изявлението на царя.

Павел Милюков, умерен политик с монокъл, стоеше прав. Той твърдеше, че монархията трябва да се запази като символ на легитимността.

— Глупости на търкалета — измърмори Григорий. Монархията символизираше некадърност, жестокост и разгром, но не и легитимност. За щастие, останалите бяха на същото мнение. Керенски, който сега беше министър на правосъдието, предложи да се каже на великия княз Михаил да откаже короната. За облекчение на Григорий, мнозинството прие предложението.

Керенски и княз Лвов бяха упълномощени да се срещнат незабавно с Михаил. Милюков погледна строго иззад монокъла и заяви:

— И аз трябва да отида с тях, за да представлявам малцинството!

Григорий смяташе, че тази глупава идея ще бъде отхвърлена, но министрите мекушаво приеха. В този момент той се изправи и без да се замисля, каза:

— А аз ще придружа министрите като наблюдател от страна на Петроградския съвет.

— Отлично, отлично — изнурено отговори Керенски.

Излязоха от двореца през една странична врата и се качиха в две лимузини Рено, които чакаха отвън. Бившият председател на Думата, удивително дебелият Михаил Родзянко, също дойде. Григорий не можеше да повярва, че това се случва с него. Той участваше в делегация, която отиваше да каже на един княз да откаже да стане цар. Преди по-малко от седмица Григорий позорно беше слязъл от масата по нареждане на поручик Кирилов.

Светът се променяше толкова бързо, че беше трудно да се върви в крачка.

Григорий никога не беше влизал в дома на богат благородник и сега имаше чувството, че попада в свят на сънищата. Огромната къща беше претъпкана с вещи. Накъдето и да погледнеше, виждаше разкошни вази, сложно украсени часовници, сребърни канделабри и скъпоценни украшения. Ако грабнеше някой златен съд и избягаше, можеше да го продаде за толкова пари, че да си купи къща — само дето сега никой не купуваше златни съдове. Всички искаха само хляб.

Княз Георгий Лвов, среброкос мъж с огромна бухнала брада явно не се впечатляваше от разкоша, нито пък се боеше от сериозността на задачата, ала всички останали изглеждаха нервни. Чакаха в салона, където от стените им се чумереха портретите на предците, и тътреха крака по дебелите килими.

Най-сетне великият княз Михаил се появи. Той беше преждевременно оплешивял човек на тридесет и осем години с малки мустачки. За изненада на Григорий се оказа, че князът е по-нервен от делегатите. Въпреки че беше вирнал високомерно глава, беше видимо срамежлив и смаян. Най-сетне събра смелост и попита:

— Какво имате да ми съобщите?

— Дойдохме да Ви помолим да не приемате короната — отговори княз Лвов.

— О, Боже — продума Михаил. Явно не знаеше какво да прави след това.

Керенски запази присъствие на духа. Той заговори ясно и твърдо:

— Народът на Петроград откликна гневно на решението на Негово царско величество. Вече огромен контингент войници се е насочил към Таврическия дворец. Ще има въстание и гражданска война, ако не обявим незабавно, че Вие отказвате да приемете короната.

— Божичко — рече меко Михаил.

„Великият княз не е твърде умен“, забеляза Григорий. „Защо ли се изненадвам? Ако тези хора бяха умни, нямаше да стигнат дотам да загубят короната на Русия.“ Милюков се намеси:

— Ваше царско височество, аз представлявам гледището на малцинството във временното правителство. По наше мнение монархията е единственият символ на властта, който народът приема.

Михаил се удиви още повече. „Последното, което му трябва, е възможността да избира“, рече си Григорий; „това само влошава нещата.“ Великият княз каза:

— Ще имате ли нещо против да разменя няколко думи с Родзянко насаме? Не, не си тръгвайте, ние ще се оттеглим в друга стая.

Когато нерешителният престолонаследник и дебелият председател излязоха, останалите заговориха тихо. Никой не се обърна към Григорий. Той беше единственият представител на работническата класа тук и долавяше, че другите малко се боят от него и основателно подозират, че джобовете на униформата му на старшина са пълни с оръжия и муниции.

Родзянко се върна.

— Той ме попита дали сме в състояние да гарантираме личната му безопасност, ако стане цар — каза председателят. Григорий беше отвратен, но не и изненадан, че великият княз е по-загрижен за себе си, отколкото за страната. — Отговорих му, че не сме в състояние.

— И? — попита Керенски.

— Ще се върне при нас след малко.

След известно време, което изглеждаше безкрайно дълго, великият княз Михаил се върна. Всички млъкнаха. Доста дълго никой не продумваше. Най-сетне Михаил рече:

— Реших да не приема короната.

Сърцето на Григорий сякаш спря. „Осем дни“, помисли той. „Преди осем дни жените от Виборг прекосиха Литейния мост. Днес управлението на Романовата династия свърши.“

„Няма да имам покой, докато Русия не стане република“ беше казала майката на Григорий в деня, когато умря. „Вече можеш да почиваш в мир, майко“, рече си Григорий.

Керенски стискаше ръката на великия княз и казваше нещо помпозно, но Григорий не слушаше.

„Направихме го“, мислеше той. „Направихме революция. Свалихме царя.“